Машината взе да трещи още по-силно. Този звук не предвещаваше нищо добро. Стойчо пипна мотора и заключи:
– Загрял е – и натисна копчето. – Трябва малко да почине и тя душа носи.
Настана тишина, която бе като благодат в сравнение с предишната трескотевица. Сега вече се чуваше и чирикането на врабчетата и тракането на клюнове на щъркелите в гнездото им.
Стойчо се наведе и посочи на Жоро един малък отвор в мрежата, с която бе обиколен мотора на машината и попита:
– През тая дупка може ли да се провре дебел плъх?
– Ти луд ли си, – засмя се Жоро. – През нея би минало само малко мишле.
– Да, ама се е проврял. Вчера пускам машината и усещам, че перката за охлаждане опира в нещо и не иска да се върти. Махнах мрежата и гледам перката е разкъсала ей такъв голям плъх – и Стойчо разпери нашироко длани.
– Как се е проврял там?
– Поотслабнал е, – засмя се Стойчо. – Някои животни, щом усетят нещо вкусно и през иглени уши ще минат. Пък нали знаеш колко смляно брашно се натрупва между машината и мрежата. Това го е съблазнило и нашият юнак е направил невъзможното.
– Абе то и при хората става така, – захили се предизвикателно Жоро. – Гледаш го дебеланко, пък щом му се отдаде случай, може и да поотслабне само и само да се навре в чуждото и да отмъкне нещо по-така.
– Така можем да приказваме и до утре, – каза Стойчо. – Работа трябва да се върши.
И той включи отново машината. Тя забумтя значително по-безшумно и разчупи властващата до скоро тишина.
