Сара беше обвила коленете си и безмълно се взираше в падащия мрак.  Петър седеше срещу нея и я съзерцаваше. За него тя бе най-хубавото момиче, които бе срещал през живота си. Дълги тъмни кичури коса покриваха част от ръцете ѝ, а очите ѝ блестяха като синевата на небето.

– Баща ми бе запечатал, някаква отвратителна екзекуция над месно африканско семейство с фотоапарата си, – наруши тишината Сара, – но това му струваше живота. Аз бях само да 13 години, на десетки хиляди километри от него.

– Навярно, си била разбита, – съчувствено каза Петър, – дошло ти е прекалено много.

– Баща ми беше станал легенда за това, което бе направил, – прошепна Сара.

– Нима славата може да бъде утеха за едно самотно дете? – въздъхна Петър.

– Не виждах баща си често, докато бях малка, – каза Сара, – но исках да го опозная. Нищо друго не ми оставаше, освен да тръгна по неговите стъпки. И така взех старият му апарат и започнах да правя снимки. Като резултат на това, ти видя, днес получих награда.

– Заслужаваш я напълно, – изрази подкрепата си Петър, – твоите снимки бяка най-актуални. Видя ли колко много хора се трупаха да ги разглеждат?

– Знаеш ли, – глъсът и звучеше тжно, – бих искала да е жив, да ме прегърне и да каже: „Браво! Добре си се справила!“ Спомням си, когато се връщаше в къщи, прегръщаше ме с големите си ръце. Тогава имах чувството, че ме закриля от целия свят.

– И моят баща ми липсва, той почина от рак на белите дробове, когато бях на 14 години, – наведе глава Петър.

– Остана ми само маслиненото дърво, което той посади, когато бях на 8 години, – продължи Сара.

– Странен подарък за рожден ден, – погледна я Петър.

– И аз тогава така си мислех, но след като си отиде, опойващият аромат, нахлуваше нощем през отворения прозорец. За мен беше нещо като духът му, който бдеше над мен.

– Ще ми покажеш ли това дърво? – попита Петър.

– Преместих се и много отдавна вече не спя под онзи прозорец, – махна с ръка Сара.

Петър мечтаеше да има семейство и деца. Като слушаше Сара си обещаваше, че той ще прекарва по-дълго време с децата си и те няма да страдат поради неговите отсъствия.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Човек сади и отглежда предимо култури, които осигуряват добро меню на трапезата му. Някои любители на цветята и екзотичните растения полагат не малко усилия, за да създадат красота и уют край себе си.
А знаете ли, че някои екзотични растения могат да растат в къщи или на двора?
Такова е растението трахиандра.
Не се присмивайте на името му. Когато го видите то ще ви порази със своя удивителен външен вид.
Това екзотично растение изглежда като кръстоска между ювка, накъдрена коса и пипала на медуза.
Трахиандра се среща често в Източна и Южна Африка, Йемен, Магадаскар.

Двете току що се бяха запознали. Лили бе сламено руса със сиви очи, а Маргарита мургава с гарваново черна коса и очи като маслина.

– Рано напуснах мястото, където израснах, като теб, – каза Лили. – Имаш ли приятели у дома?

– Само една приятелка, – каза Маргарита, – тя живееше около езерото. Обаждам ѝ се по телефона, но там няма да се върна. Имаш ли деца?

– Не. А ти?  – полюбопитствува Лили.

– Забременях на 15 години от братовчед ми. Направих аборт. – Магдалена замълча, а на лицето ѝ се изписа болка. – За това мразя онова място…. Баща ми ме насилваше, след като навърших 10 години, после братовчед ми. Избягах, щом станах достатъчно голяма, но след това много трудно се възтанових, …. не можах да преодолее всичко напълно. Не мога да понасям мъж да ме докосва, дори и да го харесвам, за това избрах жени. Някога се надявах, че нещата ще се промянят, но вече не вярвам.

– Разбирам, – каза с тъга Лили.

– Разбираш ли? Теб насилвали ли са те сексуално? – предизвикателно я погледна Магдалена.

– Беше по време на онези безброй стълкновения и убиства, които прерастват във война. Превързвах ранени в едно село, а след това трябваше да отида до града за медикаменти. Край мен мина кола и спря. В нея имаше четирима войника и едих офицер. Те ми предложиха любезно да ме закарат до града. Не исках да се кача, но до града беше много далече. Километър по-нататък свърнаха в горичката, …….виках, загуби си гласа от викане, …срамувам се от това.

– Ти нямаш вина за това, – каза Магдалена и погали Лили по главата. – Какво си направила? Приела си да те закарат мъже, които са казали, че ще ти помогнат.

Сълзи на гняв и болка се стичаха по лицето на Лили.

– Бяха вързали ръцете ми, – с мъка продължи Лили, – По едно време загубих съзнание…. Когато дойдох на себе си бях цялата изтръпнала. Изправих се и тръгнах. Добрах се до града, но на никого нищо не казах…… От тогава мразя този страх и си мисля с болка за жените, които са преживели подобно нещо.

– Те са били войници, но отдавна са умрели душевно, – каза Магдалена. – Това, което има значение е как си ти? Това е единственото, което можеш да промениш.

– Знам, – прошепна Лили.

– С главата си знаете това, но не и със сърцето, там трябва да проникне това знание, – посочи сърцето ѝ Магдалена.

– Знам и се опитвам.

Тази работа на открито за Антон беше по-скоро забавно занимание, отколкото задължение. Днес подрязваше живия плет, когато забеляза едно момиче да върви по близката алея.

Нещо го привлече в нея и той я проследи до корта. Момичето не беше красавица, но имаше прецизни удари. Антон беше привлече  от ловкостта ѝ.

Застана на вратата и изчака играта ѝ да свърши. Когато Даря мина край него с ракета на рамо, не посмя да я заговори. Проследи я с поглед, докато момичето се скри зад една сграда.

Антон беше зашеметен. Той все още виждаше стегнатите ѝ мускули, удълженото ѝ лице, с изпъкнали скули и късата ѝ коса с цвят на какао.

Същата вечер разказа на приятелят си Личо за „неземното“ момиче.

– Тони, да не си се влюбил? – погледна го с интерес Личо.

– Не! Харесва ми, нищо повече, – троснато отвърна Антон.

– На близо ли живее? – заинтересува се Личо.

– Не знам. Не съм я виждал преди, – смутено призна Антон.

– Ами ако е женена?

– Какви ги говориш, – засмя се Антон, – такива не играят тенис сами ….. Много по-различна е от момичетата, който познавам.

– Уплашил си се и дори не си се запознал с нея?! – плесна с ръце Личо.

– Какво да правя? Когато мина край мен, не знаех какво да ѝ кажа, – започна да се оправдава Антон.

– Като не можеш да говориш, играй с нея тенис, – подскочи Личо.

– Нямам представа как се играе това. Никога в живота си не съм държал в ръце ракета, – наведе тъжно глава Антон.

– Какво изобщо можеш да правиш? – изригна като вулкан Личо.

– Да танцувам, – плахо каза Антон.

– Тогава я покани на танци, – предложи Личо.

– Не мога, – изстена Антон.

– Ако искаш аз ще поговоря с нея, – предложи помощта си Личо.

– Да не си посмял, – сви ръцете си в юмруци Антон. – Само да я докоснеш, ще ти счупя главата.

На другия ден Антон дълго я дебна, като се правеше, че се занимава с храстите. Когато момичето мина край него, стеснението отново го надви.

Това се повтаряше в продължение на две седмици, докато градинарят бай Васил забеляза, че растенията са подрязани почти до корен и реши да се намеси, преди цялата градина да бъде опустошена.

На другия ден бай Васил влезе в корта. С мучене и настойчиви жестове показа на момичето да върви към обожателя си, който щръкнал зад храстите гледаше изумен. Момичето беше ужасено и не реагира.

Бай Васил я хвана за ръката ѝ я повлече. Така Антон се озова лице в лице с Даря, която за да се отърве от градинаря, се вкопчи в него.

След като бай Васил ги остави, Антон и Дарина отидоха на кафе. Така започна и тяхното приятелство.