Михаил работеше като касиер в Националната банка.

Един петък той излиза от банката с хартиена торба, която съдържа милион и половина долара и никой повече не го видя.

Банката разбра, че парите ги няма чак в понеделник. От петък до понеделник бе достатъчно време Михаил да избяга и да се укрие.

Той прие нова самоличност. Започна нов живот.

През годините разследващите преследваха следи из цялата страна. Случаят му стана известен като „Най-търсения“ и „Неразкритата мистерия“.

Михаил бе добър баща, съпруг и приятел. Бе харесван от приятелите и клиентите си. Той беше обикновен човек, в типично малко градче, но никой не знаеше,че е беглец от правосъдието повече от петдесет години.

В последните си години продаваше луксозни коли. Дори успя да се пенсионира.

Разболя се от рак и умря на седемдесет и пет години.

От къде се знае всичко това?

На смъртния си одър Михаил разкри истинската си личност пред семейството си:

– Аз извърших най-големия неразкрит обир през 19 …. Тогава успях да избягам и да се скрия. Наложи се да си сменя името и лицето си ……

Тайна, която бе крил повече от петдесет години.

Не можем да чакаме до края на живота си, за да признаем слабостите си. Божията сила идва от автентичността, а не от измамата.

Скриването на истината за себе си пречи на Божията сила. Бог не благославя престорената ни версия.

Силата идва на истинското ти, а не на фалшивото, престореното и фалшивото.

Когато признаем нашите грешки, борби и грехове, Божията сила идва върху нас, но Бог не може да излекува това, което ние не разкриваме.

Всички имаме слабости, но когато ги признаем, Бог може да ни използва по мощен начин.

Доктор Маринов караше по магистралата. Този ден му се стори прекалено дълъг, а той искаше час по-скоро да се прибере в къщи.

Беше горещо. Докторът бе уморен. Много колите бяха спрели. Имаше задръстване.

– Не искам да стоя на едно място, – мърмореше Маринов. – Не обичам да чакам. Като тръгна на някъде, където искам да бъда, ми трябва цяла вечност, за да стигна до там.

За да не чака Маринов сменяше лентите, заобикаляше по обиколни пътища, но чак след няколко неуспешни опита да се промъкне в задръстването се запита:

– Защо е това забавяне? Може Бог нарочно ме кара да чакам.

В мислите си Маринов се върна назад.

Имаше нов пациент точно преди края на смяната, което го забави с тридесет минути.

Точно по-това време се бе случил сериозен инцидент на главния път, бяха се блъснали няколко коли.

– Ами ако бях по това време на магистралата, – плесна се по челото Маринов. – Бързам, но нямам представа какво правя.

Чакането има смисъл.

Бог ви спира, за да ви подготви, запази или да ви научи на ценен урок.

За това бъдете търпеливи. Божието време е точно и най-добро.

Докато чакате, викайте към Господа за яснота, сила и устояване.

Слави бе вдигнал ръце и ги размахваше разпалено:

– В този свят всичко се измерва, включително и напредъкът в живота.

– Искаш да кажеше, – повдигна вежди Васил, – че не трябва да се чудим кои кариери са най-престижни, кои работни места са най-желани, кои квартали са най-комфортни, кои почивки са най-бляскави или кои коли са най-луксозни. Нашата култура ни е наложила определени еталони.

– Няма нищо лошо в кариерите, общностите или автомобилите сами по себе си, – обади се Димо, – но те не могат да дадат точна представа за напредъка в живота ни.

– Все едно да измерваш с термометър, теглото на тухла, – засмя се Божидар.

– Добре тогава, кои са нещата, чрез които правилно би се измерил живота ни? – попита Денис, той бе най-малкият в компанията.

Няколко от групата изразиха мнението си гласно:

– Може би, как се справяме като съпрузи и бащи.

– А защо не и като приятели или съседи.

– Какви възнамеряваме да станем според Божията воля?!

– Добре, какво тогава да правим? – повдигна рамене недоумяващо Денис.

– Трябват ни нови критерии, – важно обяви, Димо.

– И какви са те? – гласът на Денис го издаваше, колко нетърпелив бе.

Божидар взе инициативата:

– Хмм …. колко вечери сте в къщи за вечеря, колко често сядате и се молите със съпругата или приятелката си, или водите разговори с вашите синове и дъщери за техните мечти и страхове. А колко често зарязваме това, което правим, за да прекараме време с приятели в нужда?

– С други думи казано, трябва да бъдем практични, – заяви категорично Слави.

Останалите се съгласиха.

Петър Иванов бе проучван от голяма мултинационална компания.

Казаха му:

– Вие сте с „висок потенциал“ и изключително надарени. Получавате работа при нас и имате възможност да имате изключителна кариера. В бъдеще вече няма да се представяте само с името си, а ще добавите позицията си и наименованието на нашата компания.

Петър не бе вече никой, а с бъдеще, дори с перспектива да стане управляващ директор.

Иванов се радваше на получения статус, признателност и внимание.

– Луксозни хотели, коли, големи доходи, бонуси и контакти, всичко това е мое, – размечта се Петър. Само, че трябва да се съобразявам с правилата и културата на компанията. Те не са лоши, но са различни от ценностите, които съм усвоил в дома си. Тогава ….?

Например, компанията имаше правило: Целта оправдава средствата. Това не е непременно лошо, но потенциално може да накара служителите да се държат неетично.

За пазара в компанията казваха:

– Вие или ядете, или сте изядени.

На Петър предстоеше тежък избор. Да се присъедини към компанията и да се развие или да остане извън нея.

Освен това в бъдещата му работа щеше да има манипулиране и политика с много игри за власт.

– Как бих могъл да спазя тези правила! – възкликна Петър. – Ако се съглася ще имам много привилегии, но не и чиста съвест. Не, това не е за мен. Ще си търся другаде работа.

Вече се стъмваше. Хари дори не знаеше вече къде е.

Той се ядоса не на шега:

– Къде се забутах? Сега кой знае, къде мога да обърна?

Взе решение и направи завой на непозволено място, добре че нямаше други коли насреща.

Изведнъж той забеляза къща, която цялата бе обхваната в пламъци.

Бе късно през нощта и Хари уплашен предположи:

– В сградата навярно има хора.

Той изтича до къщата и започна да удря по прозорците, като крещеше силно:

– Пожар! Излизайте навън!

Скоро от къщата излязоха четири деца – две момчета и две момичета.

Уплашени децата споделиха малко по-късно:

– Родителите ни са в друг град.

– Алармата за пожар не се е обадила.

– Шумът от пожара изобщо не ни събуди.

Ако Хари не ги бе събудил, щяха да изгорят.

Само пет от седемте кучета намериха трагичния си край в пожара.

Къщата бе напълно унищожена, но родителите бяха благодарни на Хари за това, което той направи:

– Не знаем с какво можем да ви се отплатим. Вие спасихте децата ни.