Бе облачно и мразовито. Хората се бяха загърнали в якетата и палтата си, и премръзнали крачеха по улицата.

Студът бе сковал не само тялото, но и душата на Недко. Ниските температури и лошото време край него бяха нищо в сравнение с това, което гореше в него.

Настигна го Драган и му каза:

– Защо слушаш Запрян? Той самият е нещастник, гледа някого да нарани, за да си изкара комплексите.

– Може би е прав, – болезнено откликна Недко.

– Него малко го интересува твоя живот, той си има своя гледна точка, която не е задължително да отразява истината, – закрачи бързо Драган, за да догони обезкуражения и подтиснат Недко.

– И все пак…..

– Как можеш да приемеш, че си такъв? – ядоса се Драган. – Намерил от кого да търси одобрение?! Нима не разбираш, че своите недостатъци той приписва на теб, за да се изкара по-важен и голям?

– Когато го слушах, си спомних, че веднъж или два пъти съм постъпвал така и това много ме заболя, – тъжно пророни Недко.

– Но това е било отдавна, Бог ти е простил и ти повече не си го правил, – размаха възбудено ръце Драган. – За разлика от Запрян, ти си се променил и си станал съвсем друг човек.

– Да, но той навярно вижда това в мен и затова ми го казва ….

– Помоли се на Бог и ще видиш как „обвиненията“ на Запрян ще отпаднат.

– Но аз продължавам да греша…, –  мрачно прибави Недко.

– Какво е вложил Исус в сърцето ти? – започна яростно Драган. – Бъди смел и решителен! Разбери истината е само у Бога. Другите мнения са просто една неправилна преценка за теб.

– А когато ме корят родителите? Наставниците ми? – попита Недко.

– Те ще те напътстват и съветват с любов, а не с осъждение, защото и те познават Исус Христос.

Недко се усмихна плахо, истината си бе пробила път към сърцето му.

Снегът отново изсипа благословението си на земята. Тънката снежна кора само напомняше за желанието на зимата да се върне отново.

Времето се бе постоплило и хората се надяваха, че са прескочили студеният период на годината. Но уви, метеорологичните условия сякаш си правеха шега. До къде ще стигнем така един Бог знае!?

Пешо бе отишъл на гости у Денчо. Двамата си попиваха и замезваха със салатката, която Денчовата булка набързо приготви.

Скоро виното въздейства върху умовете им и те започнаха да разсъждават върху доста интересна тема.

– Не е ли вярно, че много брачни кавги се получават в резултат на разочарование от нашите брачни партньори? – попита настървено Пешо.

– Да, искаме те да са нещо по-така, да направят нещо по-иначе или да доловят нещото, което желаем, – щракна с пръсти Денчо. – Но те не го правят и ние се самосъжаляваме.

– Всъщност ние искаме те да ни обичат, както Бог ни обича, – заяви наперено Пешо. – Очакваме, просто да знаят, че сме имали тежък ден. И когато казваме: „Не се притеснявай. Не е кой знае какво. Нямам нищо особено“, да се досещат, че не казваме истината.

– Ние имаме нужда нашите жени да са силни и нежни, да отстъпват и да премълчават, защото така ни харесва, –  подчерта дебело Денчо. – Ако наистина ни обичаха, щяха да знаят това, нали?

– Бъди честен, – смъмри го Пешо, – осъзнаваш ли, че това, което искаме е прекалено много за съпругата ни, тя също е човешко същество?

– По-добре е тогава да търсиш „монашески брак“? – напери се Денчо.

– Монашески брак, що за щуротия е това? – недоумяващо погледна Пешо събеседника си.

– Просто вземам решение да уповавам само и единствено на Бог, – започна да обяснява Денчо, –  без да очаквам каквото и да било от моята съпруга. Разбираш ли, изцяло разчитам на Бог за всичките си нужди, включително и емоционалните?

Пешо се замисли сериозно, това бе нещо ново за него.

– Тогава вместо да негодувам от това, което прави жена ми, щях бъда изумен, в добрия смисъл на думата, от всяко малко нещо, което тя прави. Щях да бъда изпълнен с благодарност вместо с възмущение, – продължи Пешо.

– А в брака не се ли случва точно обратното? – подскочи като ужилен Денчо, – Когато я срещнеш и тя направи нещо мило за теб, ти си мислиш: Колко хубаво! Добре е да сключа брак с тази девойка. Но идва момент, когато започваш да си мислиш: Това ли е всичко, което тя може да ми даде?

– Затова искам „монашески брак“, – плесна с длан Пешо по крака си. – Преимуществото е в това да имаш за партньор благочестив човек, но с монашеска нагласа. Да не очакваш нищо, да уповаваш на Бог и така да изпитваш истинска благодарност за всичко, с което твоята съпруга реши да те благослови.

Нощните лампи светнаха на улицата и двамата приятели по чашка, се усетиха, че трябва да се разделят. Денчо изпрати Пешо до портата и двамата си обещаха утре след работа пак да се видят.

Концертът бе свършил и хората се разотиваха. Ицо бе недоволен и раздразнен. Мони бе кисел и намръщен, готов всеки момент да избухне.

– Защо дяволът трябва да има най-добрата музика? – ядовито попита Мони.

– Нима тези хора разбират от музика? – попита Ицо.

– Те не проумяват как съчетанието на тоновете може да повлияе на всеки един от нас, – тръсна глава Мони.

– Според Мартин Лютер музиката е една от най-големите дарби, които Бог ни е дал. Тя е Божествена, затова сатана е неин враг. Чрез нея преодоляваме много страшни изкушения, – отбеляза Ицо.

– Августин също осъзнава духовното значение на музиката. Той казва, че тези, които пеят, се молят два пъти, – допълни Мони.

– Но осъзнаваме ли силата на музиката при променящите се социални нагласи и влиянието на различните култури? – попита Ицо.

– Музиката може да формира сърцата и умовете на едно цяло поколение, – подчерта Мони.

– Ако фолк и рок музиката могат да повлияят силно на света, християнската музика не може ли да направи много повече?! – възкликна Ицо.

– Ако хеви метъл и хип-хоп могат пленяват масите, защо християнските песни и текстове не правят същото, даже и повече?! – подскочи Мони.

– Защо не можем да пишем мелодии, които звучат в главите на хората, думи, които остават в сърцата им и песни, които променят умовете им? – извика с болка Ицо.

– Някои песни могат да носят по-широко послание, например да призовават за любов и доброта, – предложи като вариант Мони.

– Други могат да разобличават човешкия грях или ясно да проповядват за Исус, – допълни Ицо.

– Така или иначе, музиката ни трябва да излезе извън стените на църковните ни сгради и да влезе в мобилни телефони, цифрови потоци, телевизори, таблети и лаптопи на обществото, – каза Мони.

– Защо да бъдем изолирани в християнско гето? – недоволно поклати глава Ицо.

– Нека да използваме изключителната сила на музиката заложена от Бога в нас, за да докосваме изгубените, да призоваваме към промяна, да учим на Божествените истини и променяме света, – очите на Мони засияха с особен блясък.

Двамата младежи се бяха вече успокоили и всеки от тях бе решил в себе си какво трябва да направи с музиката, която твори, интерпретира или пее.

Тази нощ се изсипа много сняг. На сутринта снежната покривка надвишаваше човешки бой. Пътната врата на манастира не можеше да се отвори. Снегът силно я бе притиснал в прегръдките си.

Монасите се събраха в голямата стая, където ядяха и започнаха да умуват какво да правят. Те повече философстваха, отколкото да дават реални решения по въпроса. Оплакваха се:

– Ама, че студ.

– От къде се взе това чудо на главата ни?

– Този сняг ни дойде  малко в повече …

С една дума, негодуваха от създалото се положение.

Игуменът дойде послуша ги известно време и накрая попита:

– Кажете, какво трябва да направим сега?

Един от монасите предложи:

– Следва да се помолим, за да се стопли времето и снегът ще се разтопи.

Друг каза:

– Да изчакаме, снегът така и така ще си отиде.

Трети се изправи и гордо заяви:

– Този, който е познал истината му е все едно, дали има сняг или не.

Игуменът ги изгледа и каза:

– А сега слушайте, какво ще ви кажа.

Всички насочиха погледите си към него. Те уважаваха своя игумен заради мъдростта му. Не веднъж ги бе спасявал от заплетени ситуации. Думата му в манастира бе като закон.

Игуменът ги поогледа,  въздъхна и каза:

– Взимайте лопатите и да вървим.

За това не се искаше много ум, но кой да се сети?!

В нощта срещу Нова година след изпитото и изяденото Цветан Весов седна до горящата камина. Дървата пращяха мелодично в огъня, а ароматът на плодове изпълваше цялата стая.

Цветан погледна към елхата. Там хиляди малки светлинки се пречупваха в искрящите играчки.

Той приближи до устата си халба бира и доволство се разля по вените му.

Сънят обгърна ласкаво Весов и той потъна дълбоко в него.

Незнайно от къде пред него се явиха двама старци.

Единият бе облечен в богато украсени дрехи, извезани с злато и сребро. На всеки пръст от ръката му  блестеше пръстен със скъпоценен камък. Старецът бе весел и усмивката му не слизаше от лицето му. Още с влизането си се държеше така сякаш той бе собственик на този дом.

Той започна да съблазнява Цветан с дрехи невиждани от него до сега. Не спираше да го хвали и превъзнася. Накрая започна да го придумва:

– Защо да не носиш скъпи дрехи? Виж колко са хубави! Веднъж само се живее.

Наистина в чантата на този старец имаше всякакви чудесии, но до тук бе уловката.

Цветан разсъждавайки на ум си каза: „С парите, които разполаган, мога да си позволя много малко или почти нищо от тези неща. Но какво да правя, всичко е толкова хубаво?“

Накрая Цветан реши да изслуша и другия си гост. Той бе облечен простичко и до този момент само мълчеше. Не сипеше похвали и не се държеше надменно. В очите му се четеше мъдрост.

– А вие какво ще ми предложите за празника? – весело попита Цветан.

– Не разполагам със скъпи вещи от чужбина, нито със скъпоценности, за да те впечатля. Притежавам само Истината и нея донесох в дома ти.

Първият старец се изсмя и каза с басовия си глас:

– Нима с Истината може да се напълни сандък? Човек трябва малко да се поглези. Защо го спираш, когато му се е отдала такава възможност, да си поживее в разкош и малко по-нашироко?

Цветан съвсем не искаше да обижда гостите си. Погледна износените си дрехи. Поопипа дребните монети в джоба си и протегна ръце към втория старец. Изборът му бе направен.

Първият старец  се ядоса. От лицето му изчезна сладката усмивка. Не похвали, а ругатни се посипаха от устата му. Той тресна силно вратата и излезе навън.

Вторият старец се усмихна дружелюбно на Цветан и му каза:

– Не всеки в днешно време ще предпочете Истината пред богатството, лук и хилядите материални неща. Радвам се за теб!

Изведнъж Весов се събуди. Той бе много радостен и щастлив, защото знаеше, че е направил правилния избор.