Всеки път, когато някой започваше да говори за нуждата или проблема си, Венци искаше бързо да се стигне до решението, защото той ясно виждаше отговора от гледна точка на библейската истина.

След време Венци осъзна, че е по-полезно да позволи на човека да разкаже всичко, дори с подробностите.

Самият той казваше:

– Сега разбирам каква огромна полза имат хората, ако им се позволи да разказват цялата история.

Когато Венци бе малък, майка му казваше:

– Кажи ми, каквото искаш да знам.

Тя не го притискаше, да ѝ каже това, което иска да чуе или това, което смяташе, че е необходимо да чуе. В кара на краищата, той ѝ разказваше всичко.

По-късно Венци използваше този добър метод на майка си.

Изслушването на някого, спомага той сам да стигне до корена на проблема, което спомага за премахване на негативните емоции.

Бог използва другите, за да ни помогне да си „проправим път“ през всяка болки и препятствия, от корена до неговото решение, задълбочавайки връзката си с Него и другите в процеса.

Слави весело подскачаше и стаята и си тананикаше някаква своя си песен:

– Ако бях на мястото на Петър, никога нямаше да се отрека от Исуса.

Баща му го чу и се усмихна, а после попита сина си:

– Слави, никога ли не си се отричал от Господа?

Синът без дори за миг да се замисли, бързо отговори:

– Никога!

Той бе сигурен, че не е направил такава глупост и навярно няма да я извърши.

– Ами ако си Го отрекъл с мълчанието си, с поведението си? Нарекъл си се християнин, но съвсем не си се държал като такъв или не си Го допуснал до плановете, хората и определени места в живота си?

– Е, може да съм го направил по някакъв начин, – виновно измънка Слави.

– Тогава може би знаеш цената, която Петър е платил за срама и отричането си от Него? – бащата погледна изпитателно сина си.

– Не му е било лесно, – съгласи се Слави.

– А сега ще признаеш ли своето отричане „по някакъв начин“ от Господа, за да можеш да получиш същото опрощение и възстановяване като Петър?

– Е, татко …, – Слави се изчерви и наведе глава.

– Когато го направиш, ще можеш да свидетелстваш от собствен опит, колко скъпоценен е Той, – бащата потупа сина си насърчително.

Слави го погледна виновно. Той осъзнаваше, че неговото „никога“ не е истина, но същевременно знаеше, че Бог го обича и единственото, което трябваше да направи е да поиска прошка.

Нали се казва, че истината се ражда в спора, а защо не и в разбирането за нещата?

Живко и Елен отново се препираха за нещо. За какво ли?

Нека се приближим и да разберем.

– Думите имат голямо значение, за това трябва да ги приемаме сериозно, – удари с ръка коляното си Живко.

– Искаш да кажеш, че трябва да работят за нас, както прави самия Бог? – предизвика го Елен. – Какво се казва в Библията? Той използва думи, за да „нарече нещата, които не са така, сякаш са“ .

– Никой от нас не направи така, – сбърчи недоволно нос Живко. – Всеки наричаме нещата с техните собствени имена.

– И какво излиза, използваме нашия език, за да съобщаваме за плачевното състояние на нашите дела? – не го оставяше намира Елен.

– Идеята да „наречем несъществуващото като съществуващо“ не ми се струва съвсем нормална, – заяви категорично Живко.

– Според теб не трябва да казваш, че си излекуван, когато се чувстваш още болен? Или да кажа, че си забогатял, когато нямаш и стотинка в джоба си? – Елен настойчиво задаваше въпросите си.

– Това си е просто лъжа, – потвърди Живко.

– Не, – отсече Елен. – Има голяма разлика между лъжата и думите на вярата. Да лъжеш означава да заблудиш някого, т.е. да го принудиш да вярва в нещо, което не е вярно.

– А да говориш с вяра?

– Това означава да говориш думи, които са в съответствие с Божието Слово, а не с обстоятелствата около теб, т.е. да говориш от духа си, а не от ума си.

– Някои хора казват думите и ако нямат вярата да ги подкрепят, какво става с тях?

– В крайна сметка се провалят. Всъщност те не наричат „несъществуващо като съществуващо“, а наричат несъществуващото така, както биха искали да го видят.

– Е и?

– Това са две различни неща. Думите може да са едни и същи, но ако само искаш и се надяваш, няма да успееш. Трябва да имаш вяра за това.

– Как мога да имам вяра и да накарам силата на думите да работи за мен? – отчаяно и с тревога попита Живко.

– Приведете езика и сърцето си в съответствие с Божието Слово. Спри да „говориш така, както е“ и започнете да говориш и да вярваш в обещанията на Бог.

Облачно, слънчево, а сега започна и да прикапва. Чудо време. Уж е зима, а грам сняг няма, освен в планините.

Боян седеше, увесил нос и се чудеше:

– Пак се накиснах…… Бе толкова добър към мен, а накрая ме предаде. И това ми било приятел.

Вратата се открехна. Насреща му се усмихваше майка му:

– Пак ли някоя дилема разрешаваш? – попита го тя.

Боян сбърчи нос и махна с ръка.

– Баща ти, те чака долу.

– Добре, – неохотно отговори Боян.

Без желание, затътри крака към вратата.

Баща му го видя и повдигна вежди:

– Не изглеждаш добре. Случило ли се е нещо? – попита го той.

Боян въздъхна и се поинтересува:

– Татко, как да разбера, на кого мога да се доверя и на кого не?

– Я ми разкажи, – подкани го баща му.

– Няма какво да ти разправям. Ти знаеш Костадин, с него сме приятели. Имах му пълно доверие, но …. днес ме предаде.

– Животът не е лек, – започна бащата. – Няма правила, които да не се нарушават, но много боли, когато това става съзнателно.

– Тогава …..?

– Ще те посъветвам само на кого не трябва да се доверяваш ……

– Само? – Боян бързо прекъсна баща си. – Е, добре. Като начало и това може да ми свърши работа.

– Пази се от тези, които ти показват необичайно разположение, прегръщат те и ти се кълнат във верност до гроб….

– Как така? – Боян подскочи като ужилен. – Какво лошо има в това?

– На такива не знаеш мотивите им и възприемаш действията им като чиста монета. Много лесно ще ги различиш. Те ти говорят само хубави неща, но притиснат ли ги или ако имат изгода, първи ще те предадат.

– На кого мога да се доверя тогава? – Боян изплашено погледна баща си.

– Довери се на тези, които ти казват истината, колкото и болезнена да е тя. Когато изпаднеш в беда, те първи ще ти се притекат на помощ.

Ангел бе от онзи тип хора, които огъваха пространството около себе си и го променяха.

Когато бе умислен тъмнокафявите му очи се вглеждаха в нещо, което другите не виждаха. Така оставяше неподвижен и вглъбен, след което споделяше това, което бе прозрял.

Той се докосваше и допитваше до истината и този допир се отразяваше на лицето му. Гласът, Който му говореше, Го отвеждаше там, където беше най-необходимо да се намеси.

Във всеки човек Ангел откриваше необикновеното, привлекателното и интересното.

Веднъж той каза на жена си Ели:

– Ако нямаше семейство и деца, щеше да бъдеш голяма поетеса. Всичко в теб щеше да избуява в прекрасни словесни форми. Твоята женственост щеше да превръща римите и ритмите в стихове, които щяха да изненадват с неочаквани нюанси и детайли. Можеш да създаваш музика от думи, както създаваш хармония в нашия дом. Ти си вълшебница, Ели, защото превръщаш обикновения живот в поезия.

Тя се смееше на думите му и възразяваше:

– Но какво ми пречат децата? Ако бих искала да създам „необикновени“ стихове, какво би могло да ми попречи?

– Ти имаш талант, Ели, – продължи настойчиво Ангел. – Не бива да го задушаваш под тежкото бреме на майчинството и грижите за нас. Трябва да пишеш всеки ден, описвайки впечатленията, идеите, усещанията и сънищата си. Обещай ми Ели, че няма да погубиш таланта си заради нас.

„Но какво съм аз в сравнение с него?“ – мислеше си Ели.

За нея той бе диригент на невидим оркестър, чиято музика поддържа достойнството и небесния образ у всеки човек.

Ангел виждаше доброто в хората и обръщаше гръб на тяхната тъмна страна. Това бе единствената негова вродена радост, с която озаряваше всички около себе си.

Ангел и Ели бяха необикновена двойка, която заливаше околните с много любов и даряваше мир на хората.