Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

Когато се съмняваш за избора на правилната посока, която трябва да вземеш, отдай своите мисли и разсъждения изцяло на Бога. Помоли го да прегради местата, които не трябва да избираш.

В същото време остани там, където се намираш, докато не получиш ясен знак, накъде да тръгнеш.

Движейки се по дългия коридор, ще забележиш, че Той те е изпреварил и е затворил много врати, през които ти с желание би влязъл, но бъди уверен, че зад тях се намира само една, която Той е оставил отворена.

Минавайки през нея пред теб ще се отвори изобилие от благоприятни случаи, за които ти дори не си и помислял.

Бог често използва обстоятелствата, за да ни ръководи. Понякога пътя може да изглежда много претрупан. В друг случай може да ни се струва нищожен, но за очите на вярата, той означава много.

В отговор на молитва, такива явления могат да се повтарят и да бъдат много разнообразни. Това не е сляпа случайност, а път, които трябва да следваме.

Когато наближаваме целта, светлината се увеличава като при приближаване на голям град.

Ако се обърнем към Бога за ръководство, той ще ни упъти, но няма да ни утеши за отсъствието на вяра или за наполовина предно на Него сърце, но ще ни разкрие всичките си намерения, които има за нас.

Ако ти бодро и с упование стъпиш на пътя, който Той ти показва, той ще те заведе и по-нататък.

Вятърът загасил една свещ и се възгордял:
– Сега мога вече всичко да изгася, даже самото слънце!
Чул го един мъдър човек и си направил вятърна мелница. Мъжът се обърнал към вятъра и му казал:
– Голямо чудо, слънцето щял да изгаси! Него и нощта може да изгаси. Опитай се да спреш това колело.
Със всичката си сила човекът завъртял колелото.
Духал вятърът, отново и отново, но колелото не спирало да се върти. Напротив, колкото повече духал, толкова по-силно то се въртяло.
Така потекло брашно в чувалите на умния човек и заживял той в изобилие, но не забравял и бедните.
А вятърът и досега се опитва да спре колелото. Къде точно? Там, където има място за гордост.

Дългите заешки уши и потръпващите им нослета се губеха в облак от козина. Повечето топчици бяха бели, но имаше и бежови, сиви или черни. Някои бяха с лилав оттенък, а други бяха пъстри.

 – Добро утро, мъничета, – поздрави с гальовен глас Минка и обясни на Донка. – Английските ангорски зайци са най-дребните. Може да изглеждат едри, но това е от козина. Най-големите животни рядко стигат до четири килограма.

Минка се приближи до една от клетките, отвори я и бръкна вътре. Пъхна едната си ръка под корема на заека, другата сложи върху ушите му, вдигна го и го гушна до себе си.

– Това е Габи, – представи тя животното.

Донка изобщо не виждаше очите му. Те бяха скрити под изобилие от козина.

Минка едва седна на един стол до масата и заекът се озова в скута ѝ.

 – Подръж Габи, докато им сложа вода и храна, – предложи Минка на Донка

 – Хапе ли? — попита Донка, леко притеснена.

 – Не. Това е моето терапевтично зайче. Тук една баба е на деветдесет години и страда от тежка форма на деменция. Щом сложа Габи в скута ѝ, се успокоява мигновено.

Като се пребори с притеснението си, Донка бе заинтригувана от топлината и мекотата на козината на животинчето. Нямаше буболечки по него, никакви сплъстени косми, нито неприятна миризма. Започна  боязливо да гали зайчето, но животното явно нямаше нищо против, затова тя стана по-смела. Заекът се поотпусна в скута ѝ.

 – Здравей, – прошепна Донка.

Наистина се чувстваше по-спокойна, докато държеше малкото зайче. Затова остана така, галеше ушите му, решеше с пръсти козината му и следваше извивките на тялото му с плавни, нежни движения. Усети, че диша по-леко, отпуска се все повече и дори обърна заека настрани, за да му види нослето.

То беше съвсем розово и потрепваше.

Първите заселници в Северна Америка се установили в Плимут през 1620 г. Те нищо не са знаели за изобилието и просперитета, на които много хора днес се облягат.
През първата зима те изкопали седем пъти повече гробове, отколкото построили нови домове.
Зърното, което донесли със себе си от Англия, не поникнало на американска земя. А овцете, които трябвало да дадат мляко и вълна, дали само 35 гладни гърла и никаква храна.
Хората започнали да ходят на лов за риба, диви птици и сърни. Те имали съвсем малко храна, която донесли от Англия и немного индианска царевица.
Въпреки това, животът им бил изпълен с непрестанни благодарности. Един ден Уилям Брюстер след оскъдната вечеря на миди и вода благодарил на Бога „за щедрите дарове на морето и на съкровищата скри в пясъка“.
Според сегашните представи, те живеели много бедно, но били препълнени с чувство на благодарност.
Помоли Бог да ти отвори очите, за да видиш всички благодеяния, които ти е оказал и да обнови в теб желанието да благодариш за всичко това, не само днес, но и занапред.