В Швейцария има предложение да се плати на всеки жител по 2500 швейцарски франка или 2 250 евро на месец, независимо от това дали работи или не. На децата също се планира да се плащат по 625 франка.

Този въпрос ще се гласува. Швейцария може да стане първата страна в света с фиксиран доход. В същото време, тя е единствената, в която ще се проведе гласуване по този въпрос.

Група икономисти внесли предложението, са уверени, че хората ще продължават да работят, независимо от гарантирания доход. Това се потвърждава в проведените анкети сред населението.

Само 2% са заявили, че ще престанат да работят, 8% са казали, че в зависимост от обстоятелствата, може и да преустановят работата си.

Тази идея ще струва на държавата 208 милиарда франка годишно. 150 милиарда се очаква да се вземат от данъците, а останалите пари от социално осигурителните фондове.

За сега от проучването на 1076 души, една трета са признали, че ако се приеме такова предложение, много хора ще престанат да работят. 56% от запитаните са казали, че се съмняват, такъв закон някога да влезе в сила.

Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.

Симон беше добър поет. Поканиха го на едно пиршество. Той трябваше да рецитира свои стихове, написани в чест на домакина.

Поетите имат понякога странни хрумвания. Между стиховете, които бе донесъл за пиршеството, Симон бе вмъкнал и такива, които възхваляваха и прославяха Бога.

Домакинът много се засегна от това и каза на Симон:

– Ще платя само половината от уговорената цена. Нека другата ти плати твоя Господ. Щом толкова го почиташ и признаваш повече от мен.

Всички започнаха да се смеят на идеята на домакина.

– Прав е, – обади се някой от гостите, – кой е поканил Симон на пира, неговия Бог ли?

Малко по-късно в залата влезе един от прислужниците и пошепна на ухото на Симон:

– Отвън те чакат двама мъже.

Симон вдигна рамене изненадано:

– Никого не очаквам. Какви са тези мъже?

– Назоваха името ти, – допълни прислужникът.

Симон стана и напусна пиршеството. Излезе навън, огледа се, но никакви хора нямаше наоколо.

– Сигурно някой се е пошегувал с мен, – засмя се Симон.

Когато се обърна отново да влезе на пиршеството, се чу странен шум. Сякаш се пукаха и трошеха каменни стени.

До Симон долетяха викове на умиращи… Покривът на дома, в който бе преди малко, рухна пред очите му. Единствено той бе оцелял от пира.

Телата на загиналите така бяха смазани, че близките им не можаха да ги разпознаят. Но Симон освен поет имаше и друга дарба. Всичко, което виждаше се запечатваше в съзнанието му.

Той водеше близките на загиналите из руините и като стигнеха до нечии премазани останки, посочваше с пръст и казваше:

– Това е онзи, който търсихте.

Той бе запомнил, кой къде е седял до мига, когато бе паднал покрива.

Преди хората да се появят на земята, разни изчадия се събрали, за да направят някакво зло. Един от тях казал:

– Скоро човеците ще бъдат създадени. Не е справедливо да притежават толкова добродетели и толкова възможности. Трябва да предприемем нещо, за да им попречим да просъществуват.

– Да ги напълни с пороци и недостатъци. Това ще ги унищожи, – извикал някой от тях.

Най-старият от злите духове казал:

– Това няма да е достатъчно. Мисля, че трябва да ги лишим от нещо. Така че недостига му да ги изправя постоянно пред ново предизвикателство.

– Добре казано! – възкликнали всички.

Но един млад и хитър зъл дух, застанал в ъгъла, подхвърлил:

– Трябва да ги лишим от нещо важно… Но от какво?

Най-старият от тях мислил дълго и накрая отсякъл:

– Сетих се! Ще им отнемем ключа към радостта и мира.

– Прекрасно… Чудесна идея! – извикали изчадията.

Водачът им добавил:

– Въпросът е къде да го скрием, за да не могат да го намерят.

Един от тях взел думата:

– Ще го скрием на върха на най-високата планина в света.

Друг веднага му възразил:

– Спомни си, че са силни и упорити. Някой може да се изкачи на върха и да го намери, а намери ли го един, вече всички ще могат да се изкачат и предизвикателството ще изчезне.

Трети предложил:

– Тогава да го скрием на дъното на морето.

Четвърти възразил:

– Те са любопитни; някой ден ще построят устройство, с което да слязат на дъното, и няма да е трудно да го намерят.

Пети казал:

– Да го скрием на някоя далечна планета.

Останалите му отвърнали:

– Някой ден ще построят кораб, с който ще могат да пътуват до други планети, и ще го открият.

Един от тях, който дотогава мълчал и слушал внимателно предложенията на останалите, се изправил в средата и казал:

– Знам къде да поставим ключа, за да не го намерят. Трябва да го скрием там, където никога няма да го потърсят.

Всички обърнали учудено погледи към него и в един глас го попитали:

– Къде?

Той отговорил:

– Ще го скрием в тях самите… много близо до сърцето им…

Разнесли се смехове и одобрителни възгласи.

– Ха-ха-ха!… Те ще го търсят безуспешно навън, без да знаят, че той е бил в тях през цялото време.

Най- младия от тях се обадил със скептичен тон:

– Хората копнеят да бъдат радостни и спокойни. Рано или късно ще се появи някой достатъчно мъдър, за да открие къде е ключът и ще каже на всички.

– Може и това да стане, – отвърнал най-старият от злите духове, – но хората по природа са недоверчиви към простите неща. Ако такъв човек се появи и разкрие, че тайната е скрита във всеки един от тях… никой няма да му повярва.

 

Съседите гледаха Петър Николов и не можеха да повярват на очите си. Често си шушукаха зад гърба му:

– Направил някакъв експеримент върху себе си.

– Ял безсмъртни бактерии.

Колегите му го уговаряха:

– Като не искаш нас, поне семейството си включи в експеримента.

– Не съветвам друг да повтори опита ми, – казваше загрижено Петър.

Николов бе доктор по геологоминералогическите науки В университета се занимаваше с проблемите на вечно замръзналата земя.

Бактериите бяха негова специализация, макар и не пряка. Преди 20 години микроорганизмите бяха пленили Николов. Той изучи всичко, което учените бяха открили още в началото на 20 век за бактериите във вечно замръзналата земя на полюсите.

Самият той участва в не една експедиция. Увличаше се от идеите на геронтолизите и микробиолозите. Пет години прекара в микробиологичната лаборатория на Университета в Хокайдо, опитвайки да разшифрова ДНК на бактерията.

Тази бактерия Николов беше намерил в замръзналата почва високо в планината и най-странното, тя бе жива. Това беше парадокс, сензация.

– Защо всички живи организми на земята живеят ограничено време? – Петър се разхождаше неспокойно из стаята и разсъждаваше на глас. – Състава и биохимията на клетките до сега е добре изучен. Знаем, че при натрупване на повреждания се нарушава синтеза, разрушава се ДНК. До днес смятахме, че това е основната причина за стареенето и смъртта на живите организми.

Петър разроши косата си с ръка и се вгледа в изследванията си.

– Странно, но с древните едноклетъчни, намиращи се в замръзналата земя, нищо подобно не се случва. Те не се разрушават, не стареят и не умират. Живеят много години и се чувстват много добре. Микроорганизмите са били обградени от лед, но вътрешноклетъчната вода не е замръзнала. Нейното количество се оказа само седемнадесет процента по-малко, отколкото в традиционните растителни клетки.

Бактерията, която Петър изследваше се оказа суперприспособима. Той я бе поставил в бутилка с коняк. Течността помътня но бактерията остана жива.

– Невероятно! – възкликна Николов. – В природата съществуват организми, които не умират от алкохола. Те не само не умират, но и се размножават в него.

Антон, един от колегите му бе полюбопитствувал:

– Ти така ли ги погълна?

– Не разбира се, – засмя се Николов. – В такава концентрация е опасно да се опитва. Конякът използвам само за експеримента. Аз погълнах няколко бактерии, но в безопасна концентрация заедно с вода.

Николов преди да изпробва бацила на себе си, бе провел не малко експерименти с плодови мушици и мишки.

– Резултатите са направо зашеметяващи, – бе споделил с колегите си Николов. – При мишките се подобри двигателната активност и се увеличи продължителността на живота им. Това е парадоксално, защото обикновено тези неща са несъвместими. Колкото повече енергия изгаря организма , толкова по-малко той живее.

Изглежда част от тези бактерии бяха попаднали в питейната вода на района, защото той се славеше с много столетници, независимо от лошата среда и тежките климатични условия.

– Навярно тайната на столетниците тук се крие в уникалните свойства на бактерията, – предположи Николов.

– Как реагираха жена ти и децата ти за този рискован експеримент? – подпита го Стоян, негов приятел от детството.

– Те бяха против, – каза Николов. – Страхуваха се, че мога да умра.

– Изглеждаш по-млад и съвсем си престанал да боледуваш, – подхвърли му Антон.

– В науката се говори за резултат, когато е налице статистика, доказателства и заключения, – каза сериозно Николов. – За опитите с мушиците и мишките написах статия, но за личния си опит нямам морално право да говоря. В крайна сметка, моите субективни заключения могат да бъдат и погрешни.

– Кажи на хората, че тези бактерии действат положително на човешкия организъм и те ще решат, че това е еликсирът на безсмъртието, – засмя се Горан.

– Да но до еликсирът е още далече, – натърти Николов. – Ние не знаем защо живеят полкова дълго и как се приспособяват към всякаква среда. Какво ги защитава, та техния геном не се поврежда? Това ни предстои да открием.

– Ако разгадаем тази загадка, – усмихна се Мирон, – открили сме тайната на дълголетието.