Детелина бе майка на пет деца. Ежедневието ѝ всякога е различно, но постоянно натоварено и неспокойно.

– Дайте ми всяко съвременно удобство, което да предложи ефикасност и лекота на натовареното ми ежедневие, – казваше тя.

Но душата ѝ копнее за друго удовлетворение.

Понякога не е нужно нещо ново, достатъчно е преоткриването на старото.

– Душата ми копнее да преоткрие безвремието на Божието присъствие, – споделяше Детелина.

Тя осъзнаваше колко е важно да бъде по-дълго с Господа.

Жадна ли е душата ви за Живата вода?

Не е време да търсите нещо ново, което да задоволи тази жажда.

Просто премахнете всяка бариера, която ви държи далеч от Бога.

Още днес намерете няколко минути, спрете в този забързан свят и постойте по-дълго в Божието присъствие.

Станчо бе имал връзка с момиче и това го смущаваше.

– Мислиш ли, че похотта няма последици? – атакува го приятелят му Григор. – А тези последствия водят до скандал. Тайният грях никога не остава скрит.

Станчо бе навел глава и мрачно поглеждаше приятеля си от време на време.

– Похотта ще те отведе по-далеч, отколкото си искал, ще те задържи по-дълго, отколкото си желал и ще ти струва много повече, отколкото някога си възнамерявал да платиш.

– И какъв може да е най-лошият възможен резултата от прелюбодействието? – попита Станчо.

– Няма значение какъв е, – тръсна глава Григор, – но знай, че сатана крои планове, за да го осъществи в най-скоро време.

– И сега какво? – смотолеви Станчо.

– Дори след като си се отвърнал от похотта, мръсотията остава в теб. И дълго след като грехът е простен, саждите от греха остават. Ако си се простил с алкохолизмът, жаждата остава. Дълго след като присвояването е простено, възможностите за работа избледнява. Аферата е приключила, но срамът още витае.

Станчо притисна с длани ушите си. Той не искаше повече да слуша.

Сбъркал бе и съжаляваше.

Чувстваше се опустошен.

И все пак имаше изход от положението.

Станчо падна на колене и започна да призовава Единственият, Който можеше да му помогне и да го освободи – Исус Христос. Този Който бе платил за неговия грях със Собствената си кръв.

Преди появата на коронавируса Галя посещаваше фитнеса по няколко пъти седмично.

Дойдоха ограниченията и упражненията станаха онлайн.

Така Галя започна да тренира в своя импровизиран салон у дома.

Когато свършиха затрудненията при събиранията, Галя си каза:

– Нямам никакво желание да се върна във фитнеса. Мога да си тренирам и в къщи.

Но когато го направи бе залята от радост:

– Имам чувството, че се върнах у дома.

Галя видя хора, които бе забравила. Те бяха доволни да я видят, а и тя се радваше на срещата с тях.

По същия начин имаме по-голяма радост, когато принадлежим към жизнена църква с братя и сестри в Господа.

Независимо дали преживяваме великолепни общности на земята или не, можем да се доверим на Бог да направи всичко ново за нас, когато се присъединим към Него в новото небе и новата земя.

Той ще утоли жаждата ни с Неговата вода на живота.

Топлина заля всичко още от сутринта. Хората се радваха и стояха на припек.

Мони не го свърташе на едно място и се движеше неспокойно напред назад.

– Какво пак ти се върти из главата? – погледна го строго баща му.

– Каквото мисля, показва ли се навън? – попита Мони направо.

– Може да гори голям огън в душата ти и никой никога не идва да се стопли на него.

– Ама нищо ли не се забелязва? – Мони искаше да е сигурен сто процента.

– Околните могат да усещат само дима, но си продължават по пътя.

– За какъв огън ми говориш? В главата ми идват как ви ли не дивотии.

Бащата се усмихна:

– Страстите са ветровете, които изпълват платната на кораба. Понякога те потапят кораба, но без тях корабът не може да плава.

– На цяло се обърках, – сбърчи нос Мони. – Огън, ветрове, кораби, …. Мен ме интересува друго. Ако някой разбере какво мисля …

Мони се запъна, а баща му подсказа:

– Би се изчервил.

– Да, де, – Мони смутено наведе глава.

– Исках да те насоча към огъня, който трябва да поддържаш в себе си. Този огън, който ще накара някой да седне до теб и да чуе какъв пламък и жажда Бог е запалил в душата ти, за Него.

Мартин отдавна си мечтаеше да се изкачи на планината и да наблюдава как Бог твори утрото.

И защо ли нищо не ставаше? Какво му пречеше?

Успиваше се. Предстояха му важни срещи на другия ден и той отлагаше за по-нататък. Често си лягаше късно, забол очи в някоя интересна книга. Но най-интересното бе, че дори когато имаше възможност, нещо леко го придърпваше към кревата и затваряше очите му.

Тази вечер наблюдавайки тъмното небе, върху което просветваха безброй светлинки, Мартин категорично реши:

– Тази нощ преди да просветлее небето и слънцето да се усмихне на хребета, аз ще бъда на върха на планината.

Облече се топло и обу удобни обувки. Нощта бе студена, но светла, така че Мартин нямаше нужда от допълнително осветление, за да гледа къде стъпва.

Когато се изкачи на върха, тъмнината започваше вече да отстъпва и слънцето се появи на хоризонта. Нюанси на различни цветове се сляха в един сноп от съвършена светлина. И слънцето се изяви в цялата си красота.

Докато небесното тяло величествено изпълняваше своето шествие, заливайки със своите лъчи земята и всяка смирена долина, Мартин долови прекрасна песен. Това бе Небесният хор, който прославяше величието на Бога и славното Му утрото.

Чистата и бистра утринна светлина пробуди в сърцето на Мартин жажда за Истината, Която би го изчистила и настроила в хармония с всичко, което го заобикаляше.

Вятърът, който подухна при изгрева на слънцето, пробуди в него надежда за предстояща среща с Бога.

Господ не закъсня. Изпълни го с Духа Си и Божите мисли станаха негови.

Единственото желание на Мартин бе, да живее живот изпълнен с Божието присъствие.

Какво могат да направят Божите нощи и утрини в самите нас?