Вальо целия се тресеше от плач:

– Не е честно! Никой не може да избира родителите си. Защо тогава ме упрекват несправедливо?

Дядо Вълчо чу воплите му и каза:

– Виж как цар Йосия направи своя избор в началото на царуването си.

Вальо веднага се настрои да слуша поредната история на дядо си. Той много обичаше такива, защото от всяка една, научаваше нещо ново.

– „Той върши това, което бе право пред Господа, като ходи напълно в пътя на баща си Давида, без да се отклони на дясно или на ляво“, – дядо му цитира стих от Библията, а след това добави. – Той се е върнал назад, намерил е прародител, достоен за подражание и е решил: „Ще бъда като него“!

Вальо попита дядо си:

– Какво искаш да кажеш?

– Не можеш да избираш родителите си, но можеш да избереш своя наставник, възпитател или съветник. С други думи казано този, на който ще подражаваш.

– А какво е станало с цар Йосия? – поинтересува се Вальо.

– Той избрал Давид, който бе избрал Бога, затова в живота му нещата започнаха да се нареждат. Йосия разби идолите, събори олтарите.

– Интересно, не бях чувал тази история, – заинтригуван сподели Вальо.

От къде ще я чуе, когато родителите му не бяха християни като дядо му и не четяха Библията?!

Старецът продължи:

– Йосия все едно е казал: „Това, което бащите ми са учили, аз не го приемам. Това, което те прегърнаха, аз отхвърлям“. Йосия беше намерил Бога на Давид и Го беше направил свой.

– А аз кого да последвам? – тръсна нервно глава Вальо.

Старецът потупа внука си по рамото и го посъветва:

– Ти можеш сам да направиш избор за пътя си, който ще поемеш, но внимавай кой и какво избираш.

Дядо Стоян редовно помагаше на внука си по математика. Момчето трудно се справяше с нея, особено трудна му бе алгебрата.

Един ден старецът попита внука си:

– Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

– Инженер, – подскочи радостно Стоянчо.

– Ами как ще се справяш с х-те и y-те? – засмя се дядото.

– Кога изобщо ще ги използвам? – намуси се внукът.

– Когато станеш инженер, тогава ще ти се налага да решаваш и по-сложни задачи от тези, които сега смяташ в училище. Затова се потруди малко повече по алгебра, щом искаш да упражняваш тази професия.

– Ох, – въздъхна тежко Стоянчо, – май трябва да си избера друго нещо?

Горкото момче не бе осъзнало, че има връзка между алгебрата и очакваното от него бъдеще.

Така постъпваме и ние. Четем някои части от Библията и се питаме:

– Кога ще използвам това?

Не разбираме, че Божите истини, намиращи се в Писанието, са ефективни за „освежаване на душата“ и „дават радост на сърцето“.

Библията ни учи, че ежедневно трябва да разчитаме на ръководството на Божия Дух. Без нея не можем да познаем достатъчно добре Неговата любов и пътищата Му.

Нека Неговото Слово бъде светлина по пътя ни. Използвайки мъдростта на Писанието, правилно да насочваме стъпките си и да израстваме във верност и любов към Господа.

Дядо Христо седеше с внука си в двора. Двамата обичаха да беседват на различни теми.

Старецът бе сладкодумник, а внукът добър слушател.

– Днес си спомних една много стара история, – започна дядо Христо.

Внукът наостри уши и се приготви да чуе нещо интересно.

– Една възрастна двойка живеела в стара фермерска постройка. Те нямали достатъчно пари за ремонт и всеки момент домът им можел да се срути над главите им. Не стигали средства за храна, лекарства, да не говорим за отопление в студените зими. След като умрели, в имота им открили нефт. Представяш ли си, през всичките тези години, в които едва са свързвали двата края, те са живеели върху скрито богатство!

– Тъжна история, – констатира внукът.

– А знаеш ли, че много от нас християните живеем като тази стара двойка?

– Не вярвам, – противопостави се внукът.

– Нали някои казват: „Бог ме е спасил и някой ден ще отида на небето“?

– И какво лошо има в това? – тръсна глава малкият.

– Духовно бедните християни не използват Божията благодат, която е достъпна във всеки момент от живота им. Нима е нужно да чакаме да идем на небето, за да се радваме на богатствата на благодатта, които Господ вече ни е дал в изобилие?

– Аха, – съгласи се внукът. – То си е така.

– Освен това, – дядо Христо подръпна единия си мустак, – истинското богатство не се измерва с банковата ни сметка, а с Божията благодат. Ние сте получили Христовата праведност, прошка на греховете си, осиновяване като Божи деца, силата на Светия Дух, която обитава във нас и вечно наследство. Като сънаследници с Христос, ние имате достъп до Божите богатства, които включват неизразима радост, безусловна любов и мир, който никой ум не може да схване.

Внукът се засмя и добави:

– Прав си, дядо!

А вие не чакайте да идете на небето, а черпете от Божествените благословения всеки ден в живота си.

Защо не започнете да правите това още днес?!

Не беше нужно много за да се забележи болката и тъгата в очите на Кирил. Той бе жестоко отхвърлен от съучениците си днес.

Дядо му добре знаеше какво бе станало с Кирил, достатъчно бе само да го погледне. Това не се случваше за първи път с внука му.

– Кириле, – нежно каза старият човек, – от време на време ще ни ритат и изхвърлят, но това не означава, че Бог ни е изоставил или че сме извън Неговата воля.

Кирил сбърчи носи и каза:

– Какво знаеш ти?

– Разбери, – кротко продължи дядо му, – това е част от процеса на смирение, който Бог използва, за да ни оформи по подобие на Своя Син.

– Нищо лошо не съм им направил, даже им помагам, защо … – Кирил едва удържа сълзите си.

– Ти обичаш футбола нали? – попита го дядо му.

– Аха, – смънка Кирил.

– Представи си двама играчи успяват да пробият защитата и единият с топката се устремява към вратата. Ритва я силно с крак и тя попада в мрежата. След всичко това играчът благодари ли на топката? Ако тя имаше някакви чувства и можеше да говори, как ли би реагирала?

Кирил се оживи. Ококори очи и се засмя, а дядо добави:

– Тя е свършила добра работа. Остава си напомпана. Овациите получава само играча. Топката едва ли се е почувствала отхвърлена. Тя е направила това, което е трябвало.

Кирил само въздъхна.

– Можем вярно да вършим работата си, да помагаме, да служим и да даваме на другите, – старецът потупа внука си по рамото, – но се случва да бъдем отхвърлени и пренебрегнати. Не оставай неподготвени в такива ситуации!

Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.