Методи бе обвинен, в нещо, което не бе извършил. Той не се защитаваше, а само каза:

– Всяка история се нуждае от злодей, за да може героят да блесне.

Дядо Петко бе чул препирнята на младите хора и само добави:

– Със сигурност не е трудно да се намерят злодеи и в истории за страданието на Исус по време на страстната седмица.

Всички ококориха очи и въпросително погледнаха стареца.

– Това бяха невежи и безверни ученици, коравосърдечни фарисеи, садукеи, защитаващи своите привилегировани позиции, жестоки и безчовечни войници и циничен имперски областен управител, – започна да обяснява дядо Петко. – Към този списък могат да бъдат добавени и нашите имена, тъй като нашите грехове направиха ужасното изпитание на Исус необходимо.

Останалите само въздъхнаха.

– Можем да добавим и Божието име към списъка, – провокира ги старецът.

– Какво? Бог е причинил страданието на Исус? – почти в един глас реагираха няколко души.

– Да, – поклати глава дядо Петко. – Зад камшика на бича беше Божията ръка, която изливаше присъдата, гнева и наказанието за греховете на целия свят върху Сина.

Повечето бяха навели глави.

– Представете си, – плесна с ръце старецът, – как коженият камшик се спуска по голия гръб на Исус. След него остават рани, които кървят. Плътта Му е разкъсана.

– Колко лош е грехът, – възкликна Камен. – И то нашия грях.

– Така изглежда наказанието, – констатира дядо Петко. – Ако Бог наистина направи това на своя Син, той със сигурност ще го извърши и на невярващите в последния ден.

Повечето мълчаха и клатеха глави.

– Цената беше платена. Исус иска да види своето потомство – теб и мен, да живее с Него вечно, – каза като заключение дядо Петко.

Петко се оплака:

– Вечерно време трудно заспивам. Мисля и премислям. Сънят бяга от мен. Понякога така осъмвам.

Пламен го потупа по рамото и сподели:

– Моят дядо Петър имаше едно важно правило. Той мислеше за това, което е свършил през деня и благодареше на Бога.

– А аз все кроя планове за следващия ден, – призна си Петко.

Милчо не се стърпя и се намеси:

– Вижте и при Сътворението е така. В края на всеки ден от процеса на сътворяване Господ поглеждаше към сътвореното и казваше, че е добро.

– И аз така правя, – плесна с ръце Пламен. – Вечер преди сън поглеждам назад към изминалия ден и, като си спомня всяко едно събитие, постижение или взаимодействие, аз си мисля, че е било добро и благодаря на Бога за него.

– Ами ако ти се е случило някое неприятно преживяване? – недоверчиво повдигна вежди Симо.

– Аз отново си казвам, че е добро, – каза Пламен. – Тогава аз благодаря на Бога за ползата от него, било ценен урок, който съм научила, или фактът, че Той е бил с мен по време на преживяното.

– И това помага ли ти да заспиш по-бързо? – попита Петко.

– Така правя всяка вечер, – засмя се Пламен. – Това служи за мое благословение и ми помага да заспя. Тази практика поддържа в добро състояние ума ми.

Наско се бе замислил. Внезапно се стресна и каза на висок глас:

– Добротата изгражда характера, а омразата го разрушава.

– Трудно е всякога да се проявява доброта, – отбеляза Стойко. – особено, когато сме обезсърчени, уморени или уплашени, едва ли ще можем да намерим сили да изречем една мила дума.

– Ние правим избора, – намеси се Динко. – За това трябва да се отнасяме към другите с доброта и уважение, независимо от нашите обстоятелства и емоциите ни.

– В днешното забързано време лесно и бързо се разочароваме, – намекна Стойко.

Динко се усмихна:

– Ние сме несъвършени човешки същества, борещи се да управляваме живота си възможно най-добре, но често не успяваме.

– Когато сме разсеяни или разочаровани, може да пропуснем да споделим добра дума или добро дело. Това недоглеждане наранява другите, но най-вече наранява нас самите, – забеляза Наско.

Динко добави:

– Днес нека забавим темпото и да бъдем нащрек за хора, които се нуждаят от усмивката ни, милите ни думи или ръката ни за помощ. Нека направим добротата център на отношенията си с другите. Те ще бъдат благословени, а и ние също.

– Запомнете следното: милите думи не струват нищо, но когато са изречени в точното време, могат да бъдат безценни, – изказа на един дъх дядо Матьо.

Дядо Младен бе навел глава и говореше:

– Нещата, за които съжаляваме най-силно, обикновено са свързани с хора, които сме считали за приятели.

– Е, може да са са свързани с колега, съученик, или бивше гадже, – доразви идеята Мартин.

Радой се понамести на пейката и добави:

– Дори и да си бил самотен, има голяма вероятност нещото, за което най-много съжаляваш, по някакъв начин да се е породило от някакво взаимоотношение.

– Дори Соломон, един от най-мъдрите хора, които някога са живели, – размърда се дядо Младен, – пише: „Ходи с мъдрите, и ще станеш мъдър…“ С други думи, Споделяй живота си с мъдрите и след време ти също ще станеш мъдър.

– Има и втора част, – намеси се Павлин, който в повечето случаи само си мълчеше и слушаше, – „… а другарят на безумните ще пострада зле“.

– Така е, – съгласи се Румен, – когато се размотаваш с неразумен човек, страдаш от последиците на лошите му решения. Репутацията ти се проваля. Уволняват те и не си поканен следващия път.

– За това поставянето на ограничения във взаимоотношенията ни помага да избегнем последиците от глупостта, – наблегна Мартин.

Дядо Младен изгледа младоците край себе си и заключи:

– Предпазните ограничения не служат, за да определят някой или нещо като правилно или грешно. Те следва да те водят обратно към мъдростта. За това внимавайте за някои приятелства, които те обръщат в посока към опасна зона.

Всички замълчаха. Всеки се замисли какви предпазни ограничение трябва да постави, за да не пострада в ежедневието си.

Към Крум отново се бяха отнесли несправедливо. Това му причиняваше силна болка.

Той се опита да зарови всичко това дълбоко в себе си, но случаите изскачаха отново и се превръщаха в грешки и страдания за в бъдеще.

Крум се чувстваше безсилен, губеше контрол над чувствата си, колкото и да се опитваше да ги скрие.

– Какво да правя, за да разсея непреодолимата болка? – питаше той. – Опитвам се да я обработя и натъпча навътре в себе си, но в крайна сметка чувствата надделяват.

Баща му го бе посъветвал:

– Бъди честен за миналите си болки, изразявай чувствата си. Конфронтирай се, когато е необходимо, но най-вече работи за прошката. Това може би е най-важното.

А дядо му казваше:

– Бог ни прощава и ние трябва да прощаваме. Иначе все едно се пишем по-големи от Него.