Недю тихо приближи до майка си и плахо попита:

– Мамо, аз от къде съм се появил?

– Намерихме те в зелето, – усмихна се тя.

– Как в зелето …? – Недю погледна уплашено майка си.

Дядо му, който бе наблизо, чу въпроса на внука си и скастри снаха си:

– Стига си залъгвала момчето, кажи му, че си го родила в болницата.

Недю тръсна глава и попита:

– А това за зелето … от къде е?

Баба му, която влезе в стаята, бе чула само част от разговора, но бързо се намеси:

– Зелето се събира септември или най-късно октомври. За това родените през тези месеци са „намерени в зелето“.

– Аха, ясно, – усмихна се Недю, – нали аз съм роден в началото на септември.

– Освен това, – започна да дообяснява бабата, – вместо чаршафи едно време на родилките са подлагали зелеви листа.

– Не е ли могло нещо друго? – смая се Недю.

– Зелевите листа са се смятали за лечебни. – поясни бабата. – При раждане главата на бебето е можела да се подуе, тогава се използват зелевите листа …

– И то оздравявало ли? – стресиран попита Недю.

– В зависимост от индивида, след 3-8 седмици, – уточни майка му. – Този метод на лечение все още е запазен в народната медицина.

Недю успокоен от получената информация започна леко да се усмихва и да си бъбри:

– В зелето съм бил намерен а?!

Манол бе много любознателно момче. Той не оставаше намира дядо си. Все го питаше за нещо.

Добрият старец не отказваше да му отговори. Дори се стараеше да поучава и възпитава любимия си внук, нали бе кръстен на негово име.

Днес Манол се вълнуваше от следния въпрос:

– Как могат едновременно да съществуват усмивка и сълзи?

Дядо му се усмихна и каза:

– Според мен истинска е само онази радост, която не ти пречи да плачеш.

– Как така? – озадачи се Манол. – Или плача или се смея.

Дядо му уточни:

– Само тези сълзи са правилните, през които можеш да се усмихнеш.

– Трудно ми е да го възприема, но щом казваш …., – почеса се по главата Манол, – приемам, че е така.

– Ще дойде време и сам ще се убедиш в това, – старецът потупа внука си по рамото.

Манол само вдигна рамене. Той е още малък, но когато порасне …

Двете близначки Ева и Мириам бяха набутани в една кола и ги изпратиха в Аушвиц. Двете момичета повече не видяха семейството си, защото то бе откарано в друг лагер.

Близначките още първия ден попаднаха в лапите на д-р Менгеле, известен като „Ангелът на смъртта“. Въпреки всичко те оцеляха.

Години по-късно Ева получи писмо, в което се казваше:

„Аз съм внук на д-р Менгеле. Отвратен съм от действията на дядо ми. ….. Бихте ли ме приели за свой внук?“

Двамата се срещнаха.

Ева се съгласи да ѝ стане внук.

След няколко дни „новата баба“ сподели с близначката си случилото се и ѝ каза:

– Гордея се, че съм му баба. Обичам го. Обожавам го. Той имаше нужда от семейна любов, която никога не е получавал.

– Да, но той е скъсал всяка връзка със семейството си …, – възрази Мириам.

– Вярвам, – заяви твърдо Ева, – че един ден ще намери сили да им прости, както и аз съм го направила.

Глината бе напукана и натрошена.

Петър я погледна и каза:

– За нищо не става. Ще я изхвърля на боклука.

– Стой, – извика дядо Горан и хвана Петър за рамото.

Старецът взе глината, раздроби я още повече и я стри на прах.

– Така по-лесно ще я смета и изхвърля, – засмя се Петър, – благодаря за помощта.

Дядо Горан не му отговори, а навлажни прахта с вода. Получената смес стана мека и гъвкава, податлива на обработка в ръцете му.

Старецът я сложи на грънчарското си колело и започна да извайва от нея ….

– Ау, – възторжено възкликна Петър, – та това е …!

Ако полученият съд леко се натиснеше, пръстите потъваха в него. Цвета му бе матов, може да се каже дори, че бе безцветен.

– Почакай, това не е всичко, – повдигна вежди дядо Горан.

Старецът постави съда в силно нагорещена пещ. От време на време го наглеждаше. И когато реши, че е достатъчно печенето, извади съда от огъня.

– Е, това се казва работа, – възторжено плесна с ръце Петър.

Огънят бе превърнал съда във прекрасен шедьовър, излъчващ сила и великолепие.

Така и ние трябва да станем меки и гъвкави, за да може Грънчарят да извае от нас великолепен съд, който да Го прославя.

Дядо Никола бе навел бялата си глава и разказваше на внуците си:

– Когато бях по-млад, мислех, че трябва да върша всичко сам.

– Че с кого друг? – попита бързо Момчил.

– Вярвах, че чуждата помощ ще донесе слава на човека, а не на Бога, – продължи старецът.

– Като помагам на другите, не прославям ли Господа? – обади се малката Нели.

Дядо Никола се усмихна, погали по главата малкото момиченце и добави:

– С годините осъзнах, че Господ ме е създал и поставил сред хора от семейство, приятелите и обществото, защото се нуждая от тях.

Децата го гледаха със зяпнали уста, а той продължи да споделя опита си:

– Разбрах, че като приемам помощ, признавам, че сам не мога да се справя. Нуждаех се от Бог и тези, които са около мен.

– Всички се нуждаем от Господа, – каза Камен.

– А чрез нас той помага на другите, – подскочи весело от мястото си Весела.

– Така е, – съгласи се старецът. – През годините съм виждал Бог да действа в живота ми чрез прегръдка на приятел. Понякога нуждите ми са били посрещани от хора, които най-малко съм очаквал. Утешавала ме е добротата на някой непознат.

– Колко интересни неща разказваш, – възкликна Теодор.

– Неведоми са Божите пътища, – въздъхна дълбоко старецът.

Господ често ни протяга ръка чрез нашето семейство или обкръжение.

Добре е да молим за помощ, както и да помагаме на тези около нас.

Когато правим това, ние участваме в Божите чудеса.