Дочо от няколко години не бе си вземал отпуска и това лято реши:

– Ще си почина малко. Като ходя, ще си пея. Ще ловя риба. Мълчейки и мислейки ще преосмислям живота си.

Той си обеща:

– Не бива да запълвам времето си с много неща за правене, нито да се срещам с познати. Ще се отдалеча от безкрайни разговори с тези, които срещна.

Бе решил да остане сам, по-дълго насаме с Господа.

Компютърът бе изключен. Факса също, а мобилния телефон бе захвърлен някъде в тревата.

Внимаваше да не ускорява темпото, а напротив да го забавя и да преосмисля добре нещата.

Така той откри за себе си какво наистина има значение в живота му.

– Нима трябва да чакам, лекарят да ми каже, че ми остават шест месеца живот и тогава ….? – Дочо махна с ръка. – Много преди трагичното да се превърне в реалност, трябва да пусна корени дълбоко в онези неща, които наистина имат значение.

Беше сам. Вървеше бавно. Гледаше пясъка и се връщаше назад в миналото си. Той отново преживяваше това, което бе направил.

– Смятах всяка нова зора за дар от Бога. Идеална възможност да преработя приоритетите си и да преосмисля мотивите си, но сега осъзнавам, че времето прекарано в тишина, насаме с Господа, ме е подготвяло за неизбежните предизвикателства идващи от недоброжелателния век, в който живея.

Не отлагай! Забави темпото! Седни и бъди тих!

Тогава ще осъзнаеш неща, които може би си пропуснал, а вероятно и други, които можеш да направиш през оставащото ти време на земята.

Дядо Симеон разказваше, а внукът му унесено слушаше.

Малкият Мони, както му викаха на галено си представяше картините, които рисуваше дядо му:

– В началото нямаше зора, която да сложи край на нощта. И слънцето го нямаше, за да стопли деня. Не съществуваше луна, която да се отразява във водата. Отсъстваше и хоризонта. Бе една безкрайна нощ …

– Само тъмно, – възкликна Мони, – колко страшно …

– Но Бог не ни остави в здрача, – усмихна се успокояващо старецът. – Той раздели светлината от тъмнината. „Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ“.

– Е, така вече е много по-добре, – обади се Мони.

– Тази светлина може да се приема не само буквално, – продължи дядо Симеон. – В духовен смисъл тя представлява истината, духовното разбиране и разпознаване на нещата, което получаваме от Божието Слово.

– Дядо, до сега не съм свързвал по такъв начин светлината със Словото, – призна си Мони.

Старецът погали внука си по главата и го посъветва:

– Чети Библията, така запалваш светлината в себе си.

Мони гледаше въодушевено дядо си и клатеше глава. Какви чудни неща му се откриваха, когато разговаряше с него.

Всяко утро Петльо ставаше рано, още преди да се сипне зората и кукуригаше звънко. Гласът му огласяше заспалите дворове. Той дереше гърлото си, докато светлината се прокрадваше в тъмнината, а звездите и мрака избледняваха:

– Ставайте! Новият ден настъпи. Не пропилявайте времето изпълнено със светлина, защото ще настъпи нощ, а тогава нищо не се върши.

Животните неспокойно се размърдаха.

– Защо не спи? – недоволно грухтеше прасето. – Твърде рано е за закуска. В края на деня така яко се натъпках, че още не съм огладнял.

– Колко е глупав, – сърдито измуча кравата. – Още нищо не се вижда, а той кукурига ли кукурига. Няма да ни изведат толкова рано на паша.

– Скоро ще попадне на масата на господаря, – съскаха и крякаха патиците и гъските. – Писна ни от неговото кукуригане. Уморихме се да го слушаме всяка сутрин.

Козите и овцете се раздвижиха. И тяхното мнение не бе по-различно от това на прасето, кравата, гъските и патиците:

– Той друго и не прави, – блееха овцете. – Крачи напред назад цял ден, пери се и оглежда двора сякаш той му е господар.

– Съмнало се! – обадиха се козите. – Развиделило се, голяма работа! И без него господарят ще нареди нещата.

Мина време. Някои от животните бяха изклани, други продадени, трети замениха с нови, но петелът си остана същия.

Той се оказа надежден и незаменим „будилник“.

Един човек се събуди рано сутринта. Нямаше светлина, а зората след няколко часа щеше да обагри небето. И той си каза:

– Който рано става, нему Бог дава!

И тръгна по многобройните си дела, дори в неделя не почиваше и минаваше покрай храма без дори да го погледне.

И така ден след ден, седмица след седмица.

И сам недоумяваше:

– Защо всичките ми работи, като пясък се изсипват през пръстите ми. Може би хората не са прави или аз не съм свършил нещо, което съм знаел, но съм го забравил.

Антон в зората на кариерата си работеше като помощник на един дизайнер. Той е програмист, а дизайнера му даваше да върши мръсната работа – рисуваше скелетите на бъдещите стаи и коридори.

Днес Антон изпълняваше, поредната поръчка. Този път трябваше да проектира пълният изглед на  един апартамент. В това число трябваше да нарисува и тоалетна, а в нея да разположи тоалетна чиния.

Дизайнерът този път не го инструктира какво и къде да сложи, остави го сам да преценява. Случи се така, че Антон за първи път трябваше да нарисува тоалетна. А когато е за първи път, на всеки изглежда много трудно.

Започна да я рисува.

– Изобщо не се получава, – ядосваше се Антон. – Как да я изобразя, та да изглежда нормално? Колко е крива и полегата.

В крайна сметка всичко се обърка нацяло, тоалетна чиния изглеждаше малко подута и ъгловата.

Дизайнерът завърши творението си и го предаде на клиента, а той бе очарован.

– Моделът ви е чудесен, – възкликна мъжът. – Точно така ще искам да ми го направят, без да променят нищо.

Така бе изпълнена специална поръчка за тоалетна с необичайна форма.

След известно време Антон видя своята тоалетна чиния в модно дизайнерско списание, която бе съпроводена с голяма статия за новите тенденции в дизайна на тези предмети.

Ето така се ражда авангардно изкуство.