Дичо се възмущаваше:

– Държа се толкова грубо с мен. А аз и дума не бях казал още.

Страхил потупа приятеля Дичо си по рамото:

– Такива хора обикновено имат вътрешни проблеми, които изобщо могат и да не те засягат, но те не знаят как да ги контролират.

– Но нали истинската любов почита другите независимо от проблема, – поклати глава Дичо.

– Това означава, че в този процес участва и самоконтрол, – поясни Страхил.

– При какви обстоятелства хората могат да бъдат груби с теб? – попита Дичо.

– Възможно е да не са получили достатъчно любов в семейството си или нещо, което се е случило в миналото им, да е оставило трайно негативно впечатление за хората.

– Ако това е така, те трябва да осъзнаят, че имат нужда от изцеление, – възкликна Дичо.

– Получаването на терапия от християнски съветник може да помогне много, но опознаването на Бог по-интимно е дългосрочното решение на такъв проблем, – отсече Страхил.

Хората са ценни. Така че се отнасяйте с достойнство към тях и не говорете зло на друг.

Пламен обясняваше нещо на приятеля си Крум, като размахваше ентусиазирано ръце:

– Чуй само: „Който пази смоковницата ще яде плода ѝ, а който се грижи за господаря си ще бъде почитан”.

– Да, има парадокс в това, – съгласи се Румен.

– Явно е, дори и най-дребните задачи на слугата, , – побърза да отбележи Пламен, – който защитава своя господар, ако са изпълнени добре, са повод за почит. Всяка добре свършена работа е достойна в очите на Бога.

– В този свят тези, които полагат труд се смятат за по-долни от тези с положение и висок пост, – забеляза Румен.

– Виж, – Пламен развълнувано вдигна ръка, – Бог още в самото начало бърка в пръстта и прави човек и Той не смята, че това е под достойнството Му.

– Дори Исус, когато дойде на земята, не бе с много свободно време, Той бе дърводелец, – кимна с глава Румен.

– Ако не вършиш работа и то работа, с която можеш да се гордееш, ти си откъснат от своята човешка същност, – заяви Пламен. – Душата ти ще атрофира. В крайна сметка работата не е зло, а благо.

– И все пак не е задължително това да бъде голяма кариера, която да промени света, – засмя се Румен. – Всяка работа, която е полезна за другите и е свършена добре, заслужава почит.

– Презираш ли работата на метачките или тези, чиято работа е доста мръсна? – предизвикателно попита Пламен.

– Почакай, – спря го с вдигната длан Румен. – Някои презират и хора, които градят кариера, за която се изискват повече умения и образование.

– Тези различия за нас не трябва да имат значение, Исус приемаше всички, – поклати глава Пламен.

Една красива елегантна и спокойна жена се разхождаше с съпруга си. Двамата се бяха хванали за ръце и се усмихваха щастливо един на друг.

Всички мъже, които ги срещнаха им завиждаха:

– Ето това е жена, – възкликна едър и як мъж. – Възрастта ѝ сякаш се е стопила, а не е много млада.

– Защо моята жена не изглежда така? – попита друг.

Намери се и кой да отговори:

– За жената човек трябва да се грижи и да я пази като голяма скъпоценност. Той не трябва да я обижда, а да я хвали и когато сбърка да я насърчава. Не бива да сваля на крехките ѝ плещи цялата черна работа. По-добре да я прегръща, целува и обича. Да я защитава и утешава.

Един старец не се стърпя и също коментира:

– До всеки женен стои възрастна красавица, когато тя има на кого да разчита и да се облегне в трудна ситуация – своя мъж.

– Е, има и самотни красиви дами или такива, които са запазили красотата си и достойнството си в нещастния си брак, но честно казано не съм срещал такива жени, – смутено добави мъж на средна възраст.

– Трябва да се грижиш за жена си още, докато е млада и тя ще си остане умна и красива, – кротко обясни мъж с прошарени коси и големи още не побелели мустаци. – Външността на жената и нейният характер много зависят от това, как се обръщат към нея.

– Така е, – съгласи се трети. – От добрите думи, засиява и се подмладява, от прегръдките, тя става още по-стройна, а от целувките по-красива и добра ….

Млад мъж се усмихна и въпреки малкия си опит прибави:

– Когато видиш възрастна жена, веднага разбираш, какъв е мъжът ѝ, добър или не.

– Мъжът сам трябва да избере, каква жена иска до себе си красавица или чудовище, – тъжно поклати четвърти.

– Жените се нуждаят от много топлина и ласки, с добри думи да ги подкрепяме, а за всичко останало, нужно е да се прощава. Любовта може много неща да прости …, – тъжно навел глава, потропвайки с бастуна си, бавно се отдалечаваше немощен старец.

Денят бе слънчев, но подухваше малко ветрец. Милена бе излязла на разходка с майка си.

Двете се наслаждаваха на природата откриваща се пред очите им. Зърнеха ли интересно цветче и двете възкликваха.

Изведнъж Милена стана много сериозна. Изглежда нещо я измъчваше.

Накрая се престраши и попита майка си:

– Мамо, аз красива ли съм?

Майка ѝ я погледна , усмихна се и отговори:

– Не, не си красива, но си симпатична.

Милена от този момент започна да възприема думата „симпатична“ за обида.

Тя здраво се хвана и стана една от най-добрите в училище.

Когато я попитаха:

– От къде такава ревност у теб за учене?

Тя се усмихваше и казваше:

– Нямам късмет с външния си вид, за това го наваксвам с ума си.

И никой повече не спореше с нея.

Ако някой роднина или приятел ви каже:

– Грозен си.

Не се притеснявай. Не черпите знания с лицето си.

От такива произволно подхвърлени думи се появява ниско самочувствие, неувереност в себе си и липса на собствено достойнство. Така човек може да живее чужд живот, а не своя.

Потъвате все по-дълбоко и по-дълбоко в своята неудовлетвореност подтиснати желания.

За това по-добре разбери, кой си в Христос и ще бъдеш удовлетворен.

Ангел бе от онзи тип хора, които огъваха пространството около себе си и го променяха.

Когато бе умислен тъмнокафявите му очи се вглеждаха в нещо, което другите не виждаха. Така оставяше неподвижен и вглъбен, след което споделяше това, което бе прозрял.

Той се докосваше и допитваше до истината и този допир се отразяваше на лицето му. Гласът, Който му говореше, Го отвеждаше там, където беше най-необходимо да се намеси.

Във всеки човек Ангел откриваше необикновеното, привлекателното и интересното.

Веднъж той каза на жена си Ели:

– Ако нямаше семейство и деца, щеше да бъдеш голяма поетеса. Всичко в теб щеше да избуява в прекрасни словесни форми. Твоята женственост щеше да превръща римите и ритмите в стихове, които щяха да изненадват с неочаквани нюанси и детайли. Можеш да създаваш музика от думи, както създаваш хармония в нашия дом. Ти си вълшебница, Ели, защото превръщаш обикновения живот в поезия.

Тя се смееше на думите му и възразяваше:

– Но какво ми пречат децата? Ако бих искала да създам „необикновени“ стихове, какво би могло да ми попречи?

– Ти имаш талант, Ели, – продължи настойчиво Ангел. – Не бива да го задушаваш под тежкото бреме на майчинството и грижите за нас. Трябва да пишеш всеки ден, описвайки впечатленията, идеите, усещанията и сънищата си. Обещай ми Ели, че няма да погубиш таланта си заради нас.

„Но какво съм аз в сравнение с него?“ – мислеше си Ели.

За нея той бе диригент на невидим оркестър, чиято музика поддържа достойнството и небесния образ у всеки човек.

Ангел виждаше доброто в хората и обръщаше гръб на тяхната тъмна страна. Това бе единствената негова вродена радост, с която озаряваше всички около себе си.

Ангел и Ели бяха необикновена двойка, която заливаше околните с много любов и даряваше мир на хората.