В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

След напрегнатата и нервна работа цяла седмица приятели решиха да прекарат почивния ден в своя дом на колела.
За беда спокойствието им често се нарушаваше от доброжелателни, но неканени гости, които се пазполагаха близо до туристите.
Тогава приятелите измислиха оригинален начин, чрез който да се освободат от натрапниците.
Днес, когато се настаниха на избраното място, окачиха на вратата на фургона си следната обява:
„Застрахователен агент. Запознайте се с нашите изгодни условия за застраховка“.
Никой не посмя да се настани наблизо, защо ли?
Изглежда така наречената от Тери Прачет „за страх уловка“ или както ние си я знаем – застраховка, буди невероятни „чувства и усещания“ у хората.

Слънцето се издигаше високо. Денят щеше да е горещ. Вятърът рано сутринта издуха парцаливиите облачета, а после и той се запиля нанякъде.

Дядо Божил беше седнал на пейката, а край него се бяха скупчили деца. Щом го видеха, зарязваха играта и веднага тичаха при него. Той много ги обичаше и често си приказваше с тях.

Днес децата отново го наобиколи, за да чуят каква интересна история ще им разкаже.

– Нали знаете, – започна дядо Божил със слабия си напевен глас, – имам си малка градинка. През пролетта сея зеленчуци в нея. Чакам ги да узреят чак до края на лятото и началото на есента.

– Толкова дълго, – изпъшка Иво.

– Без чакане и търпение няма плодове. Зреенето изисква време.

– А някои от тях не узряват ли по-рано? – попита малката Лили.

Дядо Божил се засмя и погали момиченцето по кехлибарената коса.

– Навярно сте виждали ябълково дърво отрупано с плод, –  каза дядо Божил, – между тях се виждат жълти и червени, почти узрели плодове, но другите още са зелени.

– Защо са узрели по-рано? – попита Динко.

– Защото вътре в тях има неканен гост, – отговори старецът, – който ги е накарал преждевременно да узреят. Те са червиви. Ако разклатите дървото, ще паднат. Така става и с някои като вас, които бързат да пораснат, да опитат всичко. А при първите сътресения, нямат сили да устоят и стават роби на тютюнопушенето, пиенето, наркотиците, секса. На вид изглеждат млади, но всичко вътре в тях е опустошено. За това изпадат в депресия и посягат на живота си.

– Аз няма да бързам да порасна, – подскочи Никола.

– Всичко с времето си, – каза дядо Божил.

Децата се притиснаха към него и всяко протегна ръка, за да го прегърне.

Как се е отдало на немския фотограф Юрген Есхер, въпреки контрола за чуждестраните туристи, да заснима кадри от живота на обикновения кореец, не се знае. Той е нарекъл репортажът си „Наследството на диктаторът“. Ако Есхер беше задържан на границата със снимките, щеше за винаги да остане „гост на Ким Чен-ун“.
А ето какво разкриват и самите снимки.
Портретите на вождовете са окачени навсякъде: по улиците, в държавните учреждения, във всеки клас на училищата.
Жи Цзум Ми живее с двамата си внука в една стая, след като синът ѝ загинал. Поради това, че храната не достига, старците дават своите порции на децата.
В Анджу са били докарани 200 тона ориз, които се раздават на гладуващите. Купичката с ориз е единственото ядене за корееца за цял ден. Много е тежко положението на възрастните хора, които вече не могат да работят на полето.
В много населени пунктове няма дърва за приготвяне на храната. В селските райпони процъфтява ръчния труд.
Оделата не достигат. Децата спят сгушени едно до друго само под едно одеало.
Местата в болниците са недостатъчни, за това децата се слагат по две на едно легло.
Участието в агитацията, за призоваване на повече хора да работят на полето, за да се увеличат добивите, е задължително за всички слоеве на населението.

Веднъж в Швеция се случило следното по време на риалити шоу по телевизията.
Един човек казал, че го измъчва съвестта за следното:
– Когато бях малък с приятелят ми решихме да пуснем хамстер с парашут от балкона. Ние направихме кошницата и парашута. Сложихме хамстера в кошницата и пуснахме парашута. Но се случи нещо непредвидено. Порив на вятъра подхвана парашута ни и го отнесе далече. Аз и до сега не мога да забравя това. Как можах да направя токова нещо…?
Изведнъж в студиото се раздал телефонен звън. Жената, която се обаждала попитала:
– Това е станало през 19….година?
Мъжът потвърдил:
– Да.
– През лятото, когато беше празникът на град Стокхолм?
– Да, да, да – забързано отговори мъжът.
– Аз знам какво е станало с вашия хамстер.
– Какво е станало с него? – не можел да повярва удивеният гост в студиото.
– Моята дъщеря искаше да и купя хамстер, – казала жената. – Веднъж ѝ казах: „Не ме моли повече. Ти ще имаш хамстер, ако Бог ти го даде“. Тя по детски вдигна ръце към небето и каза: „Татко Боже, дай ми хамстер!“ И ние отидохме в града на празника. Изведнъж дъщеря ми каза: „Мамо, изглежда Господ е отговорил на молитвата ми! Виж!“ От небето с парашут, право в ръцете ѝ, се спусна кошница с хамстер.
Ето такъв е нашия Бог. Ние възрастните, трябва да сме зрели и отговорни, но не бива да забравяме, че за Господа си оставяме винаги деца.