На вратата на класната стая се почука и някой леко я открехна. Учителят Василев след като погледна натам, натовари една от ученичките със следната задача:

– Катя, заставаш тук отпред и ги наблюдаваш. След малко се връщам и ще ми кажеш, ако някой е бил непослушен.

Щом се затвори вратата, Георги се размърда и започна да се разкарва между чиновете и да дразни другите.

– Сядай, – скара му се Катя, – в противен случай ще кажа на Василев.

– Порта, – извика Георги. – А си гъкнала, като си тръгнем, ще те натупам.

Веднага след свършване на часовете, изплашена и нещастна Катя се затича към дома си.

Там тя изля мъката на майка си.

– Катя, – каза майка ѝ, – занеси му една ябълка.

– Каква полза от това? – изхлипа Катя. – Той ще ме дърпа за косата и ще ме удря с юмруци.

– Зная, – каза майка ѝ, – но Библията казва, че трябва да правиш добро на тези, които те мразят. Освен това казва, че и мекия отговор, отвръща гнева. Опитай!

На другият ден Катя сложи една хубава червена ябълка пред Георги и тихо каза:

– Съжалявам, че те ядосах.

Георги онемя.

Най-накрая запъвайки се Катя продължи:

– А …аз …. мисля, че си го заслужавам.

Георги се усмихна, въпреки че Катя все още не смееше да го погледне в очите. Макар и побойник, той вече не таеше злоба против нея.

В крайна сметка двамата станаха добри приятели.

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

Това стана през 1978 г. на индийско непалската граница.
– Тигърът трябва да умре!Защо не го застреляш със собствените си ръце? – крещеше директорът на горския парк и удряше с юмруци по бюрото си.
– Но вие не разбирате, – настойчиво продължаваше да го убеждава, експертът по тигрите Арджан Сингх.
Той беше дребен оплешивяващ мъж и сега челото му бе прорязано от тревога.
Директорът присви устни неотстъпчиво и избърса потта от месестото си лице с влажната си носна кърпичка. Беше много горещо, макар че щорите бяха спуснати и вентилаторът на тавана не преставаше да бръмчи лениво.
– Но, господин Сингх, вие сте този, който не разбира. Хайде нека разгледаме фактите още веднъж. Какво ще кажете? Скоро е изчезнал човек. Това е жертва номер едно на тигъра. Онова, което е останало от него, след като звяра е приключил с играчката си, не беше достатъчно да се побере дори в кутия за обувки. По-късно изчезна още един човек. Аз лично видях как тигърът ръфа тялото му. Извиках, но звярът не ми обърна никакво внимание. Да бях го застрелял още тогава на място!
– Но тигрите са защитен вид, – не отстъпваше Арджан. – Не можете да стреляте безразборно!
– Човешките същества също трябва да бъдат защитени! – изкрещя директорът. – Вече двама души са мъртви, а вие ме учите как да си гледам работата!
– Но вие наистина не разбирате! – продължи отчаяно Арджан. – Тигрите нападат хора само, когато им се налага.
– Какво искате да кажете с това „когато им се налага“? – едва успя да каже директорът, неспособен вече да владее гнева си, който искреше от очите му.
– Тигрите обикновено не нападат хора, – продължи естествоизпитателят. – Но хората са унищожили в гората обичайната им плячка, като сърни и глигани. Очевидно тигърът е умирал от глад, когато е срещнал жертвите си. Той е трябвало да се нахрани, за да остане жив.
– Точно с човешка плът ли? – сряза го директорът.
Арджан Сингх си пое дълбоко въздух и реши да продължи борбата, без да се отчайва.
– Не забравяйте, че тигрите са вид защитен от закона. Вместо да убиваме този тигър, не бихме ли могли да опитаме да направим нещо друго? Да му оставим няколко бивола, за да има какво какво да яде… Ако не е гладен, изобщо няма да му хрумне да напада хора.
Директорът изпусна една горчива въздишка и каза:
– Ще бъда откровен с вас, господин Сингх. Ако зависеше от мен, този ваш тигър щеше да бъде мъртъв още преди няколко дни. Но очевидно моите шефове са на вашето мнение, че не трябва да го убиваме. За това макар и неохотно, ми се налага да обмисля сериозно ситуацията.
Изминаха няколко дена, а директорът все още не беше взел решение. Междувременно тигърът отново нападна човек. Арджан Сингх внимателно разгледа отпечатъците от лапите и сърцето му замря.
– Да, опасявам се, че е същият, – обърна се той към горския пазач, който бе дошъл с него.
– Е, господин Сингх, – заяви мрачно пазачът, – май директорът най-сетне ще постигне своето. Този тигър вече е мъртъв, от мен да го знаете!
Няколко метра надолу по пътеката, която тигърът бе отъпкал, влачейки плячката си, се търкаляше окървавена човешка глава.
Арджан си представяше презрителния тон на директорът на парка, който казваше:“Аз ви предупредих! Вината е изцяло ваша! Ако ме бяхте послушали, този човек щеше да е жив!“
Естествоизпитателят се ужасяваше от предстоящата среща с директора.
Какво се случи по- нататък?
Шефовете на директора така и не му разрешиха да застреля тигъра и той се принудил да приеме предложението на Арджан Сингх. Тигърът си похапвал от храната, която му оставяли и спрял да напада хора.