Стойко бе поканил приятеля си Желязко на гости.

Двамата обиколиха дома заедно, а след това продължиха с традиционните си разговори, които провеждаха, когато бяха заедно.

– В последно време си мисля за това, – сподели Стойко, – колко лесно научаваме Божите обещания, но не оценяваме колко Бог е невероятен.

– Знаеш ли един ден го попитах. – Желязко се усмихна, – Защо не прави така, както действаше, когато за първи път имах връзка с Него?

– И какъв бе отговорът? – с нетърпение Стойко погледна приятеля си.

– Той ми каза, – поклати глава Желязко, – че все още постъпва по същия начин, но тъй като съм свикнал, не го забелязвам.

– Трябва да бъдем изумени, – подскочи радостно Стойко. – Изумени, че Исус умря за нас, че Светия Дух живее в нас, че Господ каза, че никога няма да ни изостави.

– Трябва да сме удивени, – продължи настървено Желязко, – че можем да отидем при Него по всяко време и да му представим нуждите си, болките си, желанията си, … Той ни чува и ни отговаря.

– Колкото повече разбираме и се удивляваме, че Светият Дух е с нас и в нас, толкова по-решителни ще бъдем да предприемем смели стъпки на вяра, – подчерта Стойко.

– Той прави нещо ново в живота ни, – възторжено възкликна Желязко.

– Това не означава, че можем да стоим безучастно, – свъси вежди Стойко.

– Е, да, – съгласи се Желязко, – често се самосъжаляваме, гледаме назад в миналото и мърморим за това, което нямаме.

– Ако Бог иска да използва някого, то нека да предложим себе си, – Стойко бе уверен в това.

Двамата бяха убедени и не се нуждаеха от допълнително увещание.

Таня отново бе изправена пред куп пране. Тя въздъхна и си каза:

– Пак голямо пране. Като дойде това време настръхвам, едва издържам.

Майка ѝ, която ѝ бе дошла на гости се усмихна:

– Вместо да мърмориш, по-добре бъди благодарна.

– Ти подиграваш ли ми се? – възмутено възкликна Таня. – За какво да благодаря?

Майката спокойно отговори:

– Благодари, че семейството ти има много дрехи, които носи.

Малко след това едно от децата разля млякото си върху масата и част от дрехите си.

Таня бе готова да се скара на детето, но изведнъж спря:

– Мама беше правя, глупаво е да му се карам.

Тя се обърна към детето и му се усмихна:

– Няма нищо! Ще го почистим!

Първоначално детето гледаше уплашено, но когато я чу, изтича при нея и я прегърна.

Всичко е въпрос на избори, а те зависят от нас.

Пробвайте и ще видите, че когато имате благодарно сърце, не можете да се оплаквате.

Нашите отговорности не са бреме, а благословения.

„Не щастливите хора са благодарни; щастливи са благодарните хора!“

Мартин помагаше на майка си в кухнята. Двамата много се стараеха, защото очакваха гости. Празник бе.

– Мартине, какво си се умислил?

Майката бе забелязала, разсеяния поглед на сина си.

– „Видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним“, – Мартин повтори думите, които го бяха силно развълнували.

– А знаеш ли, че хората виждат Божите знаци всеки ден?

– Наистина ли? Къде?

Майката се усмихна и поясни:

– Залезите и изгревите, които спират дъха ти. Новородените, които те карат да се просълзиш от умиление …

– Дали всички виждат тези знаци?

– Те ги виждат, но не ги разбират и затова не се приближават към Бога.

– Да, но мъдреците бяха разбрали знака на небето и за това го последваха до Йерусалим, – възторжено възкликна Мартин.

– Преди това пророчеството им каза къде да намерят Христос, – отбеляза майката, – а звездата засия точно над мястото, където бе Младенеца.

– Това означава, че знакът и словото са работили заедно, – Мартин започна да разсъждава на глас – и така са довели мъдреците при Исус.

– Крайната цел на всички Божи послания, както чудодейни, така и писмени, е да хвърлят небесната светлина върху Исус, – заключи майката.

Двамата продължиха да работят озарени от споделеното помежду им.

Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.

Ирена чистеше дома си. Не, не очакваше гости, но обичаше в дома ѝ да е чисто и приятно.

Будното ѝ око забеляза тъмни петна по белия кухненски под, целият покрит с плочки.

– Това непременно трябва да се изчисти. Не може да стои така. Как не съм го видяла по-рано? – ядосваше се Ирена.

Тя застана на колене и започна старателно да търка петното, но колкото повече търкаше, толкова повече се забелязваха други петна.

Обикновено така става. Всяко петно, което успеем донякъде да премахнем, прави останалите много по-очевидни.

– Колко мръсен е станал кухненския ни под, – Възкликна Ирена. – Колкото и да се мъча, едва ли ще успея да го почистя напълно.

Така става и с нас. Най-добрите ни усилия да се справим с греха, все се провалят.

Но винаги има надежда. Бог може да изчисти това, което ние не можем. И най-трудните петна ще станат „бели като сняг“.

Не можем да изтрием петната от грях наслоили се в душите ни, но можем да получим спасение чрез Този, чиято жертва ни позволява да бъдем напълно очистени.