Крум се трудеше всеотдайно, но все някой друг получаваше заслугата.

– Аз нося тежестта, но друг получава похвалата, – мърмореше той. – Защо изобщо се занимавам със всичко това?

Капанът се задейства.

Шефът му хвали някой друг, а Крум бе игнориран и гнева му пламна.

Ревността прави раната още по-дълбока.

Бащата на Крум често го предупреждаваше:

– Твоята стойност не се измерва с това, което се казва на срещата с персонала. Бог вижда всяко твое усилие, което полагаш. Той знае кога оставаш до късно, кога правиш това, което е правилно, дори никой да не забелязва.

А приятелят му Спас казваше:

– Работата за Бога те държи стабилен, когато липсва уважение от хората.

В този момент на огорчение Крум си спомни точно тези думи. Той осъзна, че не бива да губи мира си за такива неща.

Падна на колене и се помоли:

– Господи, признавам, че когато другите получават заслугата, която аз заслужавам, завистта ме завладява и негодуванието ми расте. Прости ми, че се сравнявам с другите и допускам завист в сърцето си. Помогни ми да работя честно и самоотвержено, знаейки, че виждаш това, което никой друг не вижда. Напомняй ми, че моята стойност идва от Теб, а не от думите на шефа. Дръж ме стабилен, когато се чувствам пренебрегнат. Амин.

Христо и Стефан разговаряха дълго. Те обсъждаха въпроса за отношенията между мъжа и жена.

– Любовта на съпруга има ясна цел, – заяви твърдо Христо.

– Той трябва да бъде посветен на растежа на съпругата си, точно както Христос е за Църквата, – допълни Стефан.

Христо продължи:

– Божият план е съпругът да бъде инструмент, който помага на съпругата си да става все повече и повече като Исус.

– Не като идеализираната жена, която има в главата си, – засмя се Стефан.

– Исус не е от тези, които правят всичко само в началото след запознанството, а после се отпускат, – наблегна Христо. – Неговата любов е постоянна отдаденост.

Стефан наклони леко главата си на една страна и каза:

– Това означава, че всеки добър брак започва с „убийството“ на безброй фалшиви очаквания и лични предпочитания.

Двамата замълчаха, след което Стефан отново възобнови разговора:

– Да обичаш означава да полагаш усилия да разбереш какво кара другия човек да се чувства обичан. Независимо дали това е чрез подаръци, думи или качествено време.

Христо разтърси рамене:

– Мисията на съпруга е като тази на свещеник, който работи с Божието Слово, за да култивира емоционалната красота и духовната дълбочина на съпругата си, а не да създава бръчки от тревоги и слабости.

– Ето какво е важно за нас мъжете: Не трябва да превръщаме жените си в своя собствена идеализирана версия на нея. Необходимо е да анулираме очакванията и личните предпочитания, за да я обичаме по-жертвоготовно, фокусирайки се върху нейното благополучие, – констатира Стефан.

Христо покани приятеля си:

– Нека да се помолим.

И започна:

– Господи, помогни ми да видя жена си през Твоите очи. Нека целта ми не бъде да я променям, за да угодя на себе си, а да бъда канал на Твоята благодат, за да може тя да процъфтява. Дай ми мъдростта да я обичам така, както тя се нуждае от любов, и смелостта да жертвам собствените си желания за нейно добро.

След като се освободи от смъртната си обвивка Калоян трябваше да се яви на отчет пред Бога.

Нареди се на една дълга опашка. Хубавото бе, че поне можеше да обмисли какво точно да каже.

Той видя Димо и въздъхна:

– Не мога да кажа, че като него съм организирал празненства за недъгави деца.

Калоян се огледа и забеляза Атанас:

– О, този се е борил против трафика на хора нещо, с което не мога да се похваля.

От Виктор го деляха двама човека.

– Него са го слушали по телевизията. Мощно проповядваше, харесваше ми как говореше, – Калоян се наклони малко напред, за да го види по-добре.

Той пристъпваше бавно с опашката напред и отчаяно се мъчеше да си спомни нещо положително в живота си:

– Не съм се грижил за възрастни и болни от рак. Не съм ходил на мисионерски пътувания, за да кръстя мнозина. …. Ох, какво изобщо съм правил?

Наближаваше реда му. Калоян се тресеше от страх.

– Какво мога да кажа? ….

Обърна се.

Зад него бе известен проповедник на Божието Слово, който му се усмихна:

– По-спокойно, не се вълнувайте толкова. Всичко ще мине добре.

Още малко и идваше неговия ред. Паниката му бе голяма.

Изведнъж Калоян се събуди в леглото. Той бе целия облян в пот.

– Слава Богу, че това бе само сън, – каза си той. – Трябва да се заема сериозно и да следвам Господа неотклонно.

Катерина и Стойчо се скараха сериозно. Не се помириха и всеки зае по една стая и започнаха да мърморят непрекъснато.

Бог проговори в сърцето на Катерина:

– Иди, извини се на Стойчо и го помоли да ти прости.

– Господи, той започна пръв, – отвърна възмутено Катерина. – Стойчо трябва пръв да каже, че съжалява.

– Катерина, – звучеше тихо Гласът, – бъди миротворец. Извърви допълнителната миля и сключи мир, независимо от това, какво е направил Стойчо. Това ти действие ще спомогне за единството ви, а Аз ще изцеля взаимоотношенията ви.

Катерина въздъхна дълбоко, но отиде и се извини.

Бог ни моли, да бъдем дълготърпеливи с хората около нас. Той желае да правим правилните неща, дори когато околните правят нещо погрешно.

Може никой да не забележи какво става, но Бог вижда винаги.

Едва ли ще сме съгласни с половинката си, семейството и приятелите, но въпреки това можем да ги уважаваме и ценим.

Бог ще признае нашия ангажимент и ще ни благослови по начин, който не бихме могли да си представим.

Огнян сподели с приятеля си Петко:

– Преди си мислех, че ключът към плодотворността е да правя повече. Повече като съдържание. Повече часове. Повече резултати. Дори си казвах, че ако успея да вместя още нещо, ще напредна.

– Но това не води до мир, забелязал ли си? – попита Петко. – Подхранва само напрежение. Изтласква присъствието на Бога, а всеки от нас копнее да Му служи.

– Като се замисля, разбирам, че това не е просто да си зает, – смръщи вежди Огнян. – Просто съм възприел , че обемът е равен на стойността. Очаквах, че Бог ще бъде доволен, ако произвеждам повече, а хората ще ме забележат ако съм винаги активен и на разположение.

Петко се усмихна:

– Изглежда Бог обича малките неща. И това е така, не защото е ограничен. Той е Господ. Нашето изобилие не кани Неговата сила. Това прави нашата зависимост от Него.

– Може би имаш право, – съгласи се Огнян.

– Някъде четох, че постоянния стремеж да правим повече, създава така нареченото когнитивно претоварване, – отбеляза Петко. – Мозъкът ни се претоварва от многото задачи или отговорности. Той се бори да обработи и задържи получената информация, но продуктивността намалява. По-трудно се вземат решения. Стресът нараства. Но когато опростяваме и забавяме темпото, яснотата се връща.

– Интересно, – поклати глава Огнян, – не бях си представял така нещата.

– Освен това, – продължи Петко, – фокусирането върху по-малко неща не само подобрява качеството на нашата работа, но укрепва чувството ни за присъствие и мир. Малките, верни стъпки, практикувани последователно, формират дългосрочни невронни пътища и това е, което води до устойчива, плодотворна промяна.

– Изглежда, – Огнян повдигна едната си вежда нагоре, – в Божията икономика по-малкото наистина може да стане повече.

Петко посъветва приятеля си:

– Когато си изкушаван да направиш още нещо, запитай се:„Опитвам ли се да докажа нещо, което Бог вече е решил?“. Господ не гледа колко правиш, а това доколко Му се доверяваш.

– Нека Бог ме освободи от лъжата, че повече е винаги добре, – въздъхна Огнян. – Бих искал да се наслаждава на малкото, към което Той ме призовава.