Димо бе стигнал до следния извод:

– От гледна точка на Небето, нашата земя е населена от невиждащи хора.

– Какви ги говориш? Повечето са зрящи, – възрази Стоил.

– Как иначе да обясним объркването и хаоса, постоянната заплаха от световна война, бедствия, глад, расизъм и унищожаване на неродените? Просто хората са слепи, – попита и сам си отговори Димо.

– Слепи е силно казано, – сбърчи нос Стоил.

– Този, който управлява този свят е заслепил умовете на тези, които не знаят истината. Те не могат да видят светлината на добрата новина, не знаят какво е направил Христос за тях? – уточни Димо. – Нуждаят от духовен офталмолог.

– Глупости, офталмолог, – възкликна Стоил.

– Исус, ако пожелаят, ще възстанови зрението им и те ще познаят истината, а тя ще ги освободи, – добави Димо.

– От какво ще ги освободи? – засмя се Стоил.

– От робството ….

– Какво робство? – прекъсна го Стоил. – Всеки си прави, каквото си иска.

– От робството на греха и смъртта, – допълни Димо.

Стоил само махна с ръка и прибави:

– Вятър работа.

Димо разбра, че така няма да го убеди, за това реши да се моли за него.

Даниел сподели с Марко нещо, което се бе избистрило в главата му:

– Бог не отговаря, защото хората са заети. Той отговаря, защото са гладни. Не глад, който се изпълнява, а глад, който остава.

– Именно гладът сигнализира за готовност и разкрива към какво всъщност посяга човек, – съгласи се Марко.

– Много хора се молят правилно, но желаят слабо, питат, но не се задържат за да получат отговор. Те търсят, но не остават достатъчно дълго, за да могат нещата да се уредят, – отбеляза Даниел.

– В резултат на това срещите остават плитки, не защото Бог ги удържа, а защото апетитът им е слаб, – уточни Марко.

– Истината е много проста. Дълбочината винаги отговаря на дълбочината. Небето не отговаря на любопитството, а на глад, – заяви Даниел.

– Ето защо хората могат да седят в една и съща атмосфера, да чуват едни и същи думи и си тръгват по различен начин, – спокойно отбеляза Марко. – Разликата не е в достъпа, а в апетита.

Даниел поклати глава:

– Желанието определя колко истина се абсорбира и колко дълбоко се задържа. Молитва без глад става механична. Гладът ѝ придава тежест.

– Гладът държи хората ангажирани, – размаха ръце Марко, – когато достойнството, комфортът или церемониалът предложат отстъпление, тогава небето отговаря.

Даниел смръщи вежди. Той се замисли дълбоко, след което изстреля бързо:

– Желанието е това, което ни държи в присъствието на Бог, когато всичко останало се опитва да ни издърпа. Ако то е живо, вниманието следва естествено. Връщаме се към Словото не по задължение, а защото нещо в нас не е свършено. Молитвата преминава от дисциплина към преследване. Ние вече не насилваме фокуса, а реагираме на глада.

– Какво да правя, когато открия, че духовният ми живот е сух? – попита Марко.

– Ако разбереш това, не започвай с увеличаване на активността, а с изследване на апетита. Какво наистина искаш? Не това, което звучи правилно, а това, което твоите действия разкриват. Желанието винаги е честно. Показва се в това, което преследваш, което защитаваш и с което си готов да останеш.

Днес ви каня да събудите глада си. Не за преживявания, а за истината. Не за вълнение, а за дълбочина.

Гладът е вратата, през която се среща молитвата. Желанието е начинът, по който държим истината, докато тя стане осезаема.

Мери имаше състрадателно сърце. Тя бе отворила обятията си за нуждаещите се.

Като мисионерка Мери служеше сред народа на Окойонг.

Суеверията на хората в този район се заключавали в следното:

– Когато се родят близнаци, единият е добър, а другият е дете на демон.

Това водеше до смърт на двамата близнаци, изоставени на глад или друга опасност.

Отразявайки любящото сърце на Бог, Мери помогна за спасяването на стотици деца в риск, като осинови девет от тях.

Тези хора трябваше да се отвърнат от своето неподчинение на Бога, да прегърнат Неговите пътища и да се обърнат от езическите божества към истинския Бог, който се грижи за безпомощните и сираците.

Само при Него ще намерят прошка, защото „ги приеме благосклонно“.

Като отворим обятията си за хората около нас, включително за децата в риск, ние отразяваме Божията любов.

Нека прегърнем Неговото състрадателно сърце и да разширим грижата Му към нуждаещите се.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Кирил търсеше любов, но я търсеше на грешни места като партита, пристрастяване, което водеше до зависимост, уличен живот и хора, които търсеха от него само това, което той можеше да има даде.

– Искам да бъда приет, – казваше си той, – да имам значение за някого.

Този глад, го водеше директно към беда.

Кирил бе изправен пред сериозна присъда.

– Това е краят, – клатеше глава отчаяно той.

Внезапно нещо се промени.

– Отказвам да правя нещата по свой начин – и се предаде в ръцете на Бога. – Омръзна ми да бъда изморен, опитвайки се никога да не правя това или онова.

Тогава чу глас:

– Добре дошъл, сине, у дома.

Може би се чудите

– Защо Бог му дава още един шанс.

– Защото Кирил е още негов.

Благодатта не се отказва. Нито при първото падане, нито при седмото, нито при седемдесет и седмото.

Бог не преброява вашите неуспехи. Той ви призовава обратно към Себе Си.

Светът може да ви откаже поредния шанс, но Бог казва:

– Нека опитаме отново.