Всеки, който познаваше Филип можеше да каже за него:

– Той е добро момче. Работи повече от очакването и прави много повече без да сме го молили.

Само пастирът забеляза нещо нередно в поведението му.

– Ти се опитваш да спечелиш одобрението на другите и на Бога, за това толкова много се стараеш.

Филип се смути.

– Това са добри качества, когато ги даваш като дар на другите,– добави пастирът, – но никога не бива да ги използваш, за да спечелиш приемане и любов от хората или от Бога.

Филип още не бе убеден, че постъпва неправилно.

Тогава пастирът му го посъветва:

– Запитай се дали има някакъв дар, който можеш да дадеш на Бога, който Той да не притежава.

– Не, – в отговор Филип поклати глава.

Пастирът му се усмихна:

– Бог не може да бъде „купен“. Дарът на благодатта е безплатен. Щом това е вярно, какъв трябва да бъде нашият отклик? „Да вършиш правда, да обичаш милосърдие и да ходиш смирено с твоя Бог“.

Така Филип научи:

– Моите действия са израз на благодарност, а не начин за „купуване“ на Божията любов.

Благодатта е безплатна, а верният живот е нашият благодарствен отклик.

Сашо се качи в колата и потегли. Бе решил да прекара няколко дни в планината. Искаше да се уедини.

Мислите, които подхранваха тревогите му, се промъкнаха неканени и …

– Край, – въздъхна тежко Сашо. – Толкова очакваното ми време за покой и мир изчезна, а се надявах, че съм оставил проблемите си у дома.

Сашо не се отказваше толкова лесно. Той започна да се моли.

В главата му изплува стихът:

„Не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Всеки ден има достатъчно свои грижи“.

– Това е, – каза си той. – Притеснявах се какво може да се случи и това разрушаваше обещания от Бога мир за настоящето. Тревогите не постигат нищо. Те само ме разсейват да следвам Божията воля.

Бог знае за „утрешните“ проблеми, така че можем да Му се доверим, че ще ни помогне да се справим с тях, когато възникнат.

Ако нашите тревоги се материализират, ще можем да се справим с тях с Божията помощ в този момент.

Но засега нека се фокусираме върху Божието присъствие, което ни помага с тревогите „на днешния ден“.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Ема бе решила да сподели Евангелието с група млади студенти.

Едно от момичетата Таня се настрои остро срещу думите казани от Ема. Тя учеше биология и започна да настоява:

– Еволюционната теория е вярна, а в нея няма място за Бог.

Ема спокойно каза:

– Уау, колко си умна. Иска ми се Бог да ми беше дал ум като твоя. Мога ли да ти задам един въпрос?

Таня само кимна с глава.

– Имаш ли някаква болка в тялото си?

– Да, – отговори Таня.

Ема се помоли за нея и болката ѝ изчезна. Таня ококори очи.

– Можеш ли сега да ми обясниш какво току-що се случи? – попита Ема.

– Не, – Таня бе смутена.

Оттук насетне дойде обратът. Таня падна на колене и предаде живота си на Господа.

Ако Ема се беше опитала да спори за сътворението срещу еволюцията, Таня вероятно щеше да я изкара глупачка.

Това може би дори щеше да я обезкуражи да споделя Евангелието отново, от страх да не бъде отхвърлена по същия начин.

Но Божията любов и сила побеждават всеки спор и ни дават сила да печелим загубените, а не да печелим дебати.

Людмил държеше в ръцете си няколко сурови пшеничени зърна, току що откъснати от стеблото. Взе едно зърно и го опита на вкус.

– Твърдо и безвкусно е, – смръщи вежди той.

– Живот фокусиран върху себе си, е точно като това зърно, – каза приятелят му Атанас. – Много християни са като това пшеничено зърно.

– Как така? – недоумяващо разтърси глава Людмил.

– Като остават сами, те не дават, не споделят, не благославят, …. Семето е предназначено да бъде посадено, да бъде плодоносно и да се размножава, – отговори Атанас.

– Не разбирам, – намръщи се Людмил, – каква е връзката с християнския живот?
Атанас започна спокойно:
– Животът ти е семе, а семената са предназначени да бъдат посадени, за да възпроизведат нов живот. Едно посадено семе може да даде сто други, Тези сто посадени семена могат да дадат хиляда и така нататък, докато имате ферма, която храни село, която храни град, която храни нация. Целият този потенциал е в силата на едно семе.

– Е и? – повдигна рамене Людмил.

– Така се разпространява Евангелието и Божието царство нараства.