Цигулар облечен с бледа тениска, нахлупил на главата си бейзболна шапка, свиреше близо до гарата.

Той едва докосваше с лъка си струните, а се разнасяше прекрасна музика.

Повечето хора преминаваха край него, без да му обръщат внимание. Само една малка част спираха, за да се насладят на поредното парче.

Кой беше той?

Един виртуоз на цигулката, но за повечето това нямаше значение.

Дори, когато изсвири едни от най-трудните цигулкови произведения в света, цигуларят не успя да привлече вниманието на болшинството.

Колко лесно пропускаме чудесата, случващи се пред нас?!

Бог е навсякъде, „изпълва небето и земята“. Той присъства и на най-обикновените места.

Нека държим очите и ушите си отворени, за да Го наблюдаваме и слушаме.

Влакът се носеше към поредната гара. Изведнъж кондукторът забеляза на релсите някакъв предмет.

– Там има дете! – Извика той, като сочеше с ръка към релсите.

Ема бе почти на годинка. Майка ѝ засаждаше цветя.

На детето му доскуча и то реши да се поразходи. Така то стигна до релсите …

Кондукторът се спусна към предната част на двигателя. Едва се държеше за леко издадената част отпред.

Когато достигна детето леко го избута с крак, далеч от опасността. След, което скочи от влака и прегърна Ема.

Детето бе получило леко порязване на главата и устната му бе подута.

То не осъзнаваше какво точно бе станало. Навременната намеса го спаси от сигурна смърт.

Бог бдеше върху това дете, затова то бе спасено.

Понякога така се случва и в живота ни.

Бог ни тласка или побутва, за да ни спаси от катастрофа, която не виждаме и не подозираме, че съществува.

Но Той е точно там, за да ни вземе на ръце, когато се нуждаем от помощ.

Мито бе професионален джебчия. Наумеше ли си нещо, веднага го получаваше.

Един ден видя как солиден господин купува красив диамант. Мито бе влюбен в този диаманта. Дълго време обикаляше бижутерийния магазин и кроеше планове как да го отмъкне.

Но днес му се предостави прекрасна възможност и той последва новия собственик на диаманта.

Мъжът си купи билет за влака и Мито тръгна след него. През цялото време го следеше и не отделяше очи от господина.

Когато мъжът отиде до тоалетната джебчията претършува целия му багаж, но нищо не намери. А когато собственикът на диаманта заспа, Мито го претърси, но всичко бе напразно.

Влакът пристигна на гара, до която господина си бе купил билет.

Обезверен от неуспеха си Мито се приближа към мъжа, който дебнеше през цялото време и с лице изразяващо пълна катастрофа му каза:

– Господине, аз съм професионален крадец. Опитах всичко, но без успех. Няма да ви притеснявам повече, само ми отговорете на един въпрос.

Мъжът само се усмихна, а Мето продължи отчаяно:

– Къде скрихте диаманта?

– Видях, че ме следиш след като купих диаманта, – повдигна вежди мъжът. – Когато се качих във влака, разбрах, че ще се опиташ да ми го вземеш. Чудех се къде да го скрия, за да не го намериш ….

Мето бе ококорил очи, готов да чуе за скривалището на господина.

– Накрая го сложих в джоба ти ….

Диамантът, който търсите е много близо до вас. Достатъчно е само да го поискате. Не се бавете, приемете Го, Той е ваш.

Достолепов обичаше да се присмива на хората, които вярват в Бога. Самият той твърдеше:

– Аз съм атеист – и се гордееше с това.

Веднъж той пътуваше с влака до едно неголямо селище. Щеше да изнася поредния си доклад.

Влакът спря на една малка гара и Достолепов излезе в коридора на влака. Там един от пътниците беше запалил цигара, а кондукторът му направи забележка:

– По-добре не пушете тук. В това село живеят християни и ако видят какво правите, няма да ви се размине лесно …..

Достолепов чу препоръката на кондуктора и реши да се пошегува с някой от местните. Когато един мъж приближи към влака той му подвикна:

– Кажете ми къде е тук пътя към ада?

Мъжът изобщо не се смути, погледна солидния господин и спокойно отговори:

– Вървете напред и никъде не се отклонявайте! Нищо не променяйте в живота си и за нищо не се разкайвайте. Така ще пристигнете навреме там, а може и по-рано.

Достолепов се изчерви. Челото му се покри с капчици пот. Той извади носната си кърпа и притеснено се обърса.

„Дали като свърша с доклада си, да не се пъхна набързо в някоя църква, да запаля свещ и да поискам прошка от Господа? – помисли си той. – Ами ако Той наистина съществува и аз съм се отправил към ада?!“

Архимандрит Петър застаря, започна да недовижда, но въпреки това продължаваше да служи по църквите.

Веднъж бе поканен в голям град да отслужи заедно със митрополита там.

След службата Петър си взе довиждане и се насочи към гарата, но до идването на влака имаше цели два часа и той реши да похапне.

Влезе в едно кафене. Момичето на касата веднага му се сопна:

– Дядо, по-добре си тръгвай, много лошо си облечен, ще ми изгониш клиентите.

Петър погледна краката си и се смути. Когато тръгваше от родното си място бе студено и той надена ботушите си, но в града имаше много кал и гьолове, и той се бе оцапал малко, въпреки че се пазеше.

Палтото му бе старо, избеляло, а чантата, в която носеше свещеническите си дрехи, бе малко протрита.

Очевидно момичето го бе взело за някой скитник. И Петър си тръгна.

Отиде в друго заведение, а там го посрещнаха на вратата и му съобщиха:

– Тук даваме по три яденета за обяд, заповядайте и си изберете.

Той се зарадва и на подноса си нареди първо, второ и компот, но стигайки до масата, забеляза, че е забравил да вземе вилица и лъжица и се върна обратно.

Когато дойде на масата, видя, че друг човек бе седна на нея и ядеше супата му.

„Е, няма нищо, нали има второ и компот“, – помисли си Петър и нищо не каза, а се захвана с второто. Мъжът си подели компота с него, а след това стана и си тръгна.

Петър потърси чантата си и я видя на съседната маса, със таблата и недокоснатата си храна.

– Какъв смирен човек, – каза си Петър, – аз му изядох половината обяд, а той нищо не ми каза.