Дончо седеше до дядо си Страхил и тази вечер край огнището.Разговорите с този мъдър старец му доставяха голяма удоволствие. Дядо Страхил беше препатил и видял много неща по нашата земя. А младежът попиваше всяка негова дума като нещо скъпоценно, което трябва да се запази за идните поколения.

– Дядо,  как да си обясня тяхната вяра?

– Мохамед е бил сирак от дете, – започна да обяснява дядо Страхил. – Бил е прибран от чичо си , който кръстосвал пустинята. Чистел камилите, а във време на война добил сила и издръжливост. Мохамед видял, че християните по това време не били справедливи, безкористни и милостиви, каквито е трябвало да бъдат според Христовото учение. Те били надъхани със суеверия. Спорели и се биели като врагове. Всеки искал да управлява и граби, вместо да дава.

– За съжаление и сега се срещат такива между нас, – с болка в гласа се обади Дончо.

– Така е за голямо наше нещастие, – съгласи се дядо Страхил. – И Мохамед решил да покори всички народи. Обещал на своите нещо, което много им допаднало.

– Интересно, с какво ги е съблазнил? – любопитството не давало мира на Дончо.

– На едно тайно събрание Мохамед поискал покровителство от подръжниците си, – продължи разказа си дядо Стахил. – Но те го попитали: „А в замяна какво ще получим?“ „Раят!“, – казал им той.

– Ето каква е разликата между нашето учение и тяхното, – въздъхна Дончо. – На заслужилите във вярата се обещава вечно блаженство близо до Бога, а Мохамед е прибавил и голи жени.

– Според Мохамед човек е създаден от капка кръв, а не от земята. Явно добре умее да съблазнява, – засмя се дядо Страхил.

– Същински дявол, – подкрепи го Дончо.

– Мюсюлманите смятат за безумие безолодното въздържане, за тях това е противно на закона за размножаването.

– Не бих обещал на хората рай с порочни удоволствия, – каза Дончо, – но ще приемат ли Христовото оръжие, което е по-страшно от всичко друго?

– Съмнението обезсилва вярата и отбива Божията помощ, – потупа с ръка рамото на своя внук дядо Страхил.

Ако мислите така, както мисли този свят, то в края на краищата, ще започнете да постъпвате така, както постъпват в този свят.
Необузданите  мисли водят към необуздани постъпки.
За това контролирайте своите мисли, като ги подчинявате на Писанието.
Запрограмирайтв своя разум с Божието Слово. То е живот. Когато вашия ум бъде пропит от Божието Слово, вие ще имате сила да победите всяка нечестива мисъл и лоша привичка.
Не позволявайте сатана да ви мами. Не предпочитайте няколко минути на самодоволство и грях пред Божията слава.
Обуздайте мислите си.
Размишлявайте върху Божието Слово, а не върху някои егоистични и плътски неща.
Нека „гледаме на Исуса начинателя и усъвършителя на вярата ни“.

Ръцете на Владимир бяха студени влажни, а тялото му топло и измъчено от нощта. В огледалото го гледаше гладко избръснато мъжествено лице. Макар, че годините му бяха напреднали, а косата беше почнала да сребрее, той все още не приемаше отчаянието, въпреки надвисналата опасност.

Жена му постави яденето на масата и с тихи стъпки се отдалечи. Владимир изобщо не го погледна.

Тази нощ той бе сънувал, как стените на дома му се разпадат. Целият беше под напрежение. Търсеше отговор за преживното в съня, защото силно се бе запечатало в ума му и го правеше неспокоен.

Спомни си за разговора, преди време, с един човек, който го убеждаваше:

– Исляма не е чужда вяра. Неговата същност е просто ерес на Исусовото учение.

„Светът е потънал в скръб, – мислеше си Владимир.- Викаме, но никой не ни чува. Търсим знание, но намираме лъжи и колкото повече узнаваме, тъгата ни нараства. Всяко размишление ни носи болка. Разумът ни не е съкровище, а жив ад за нас“.

Владимир знаеше, че основната истина в християнството неподлежаща на съмнение е тази за единството на Светата Троица.

– Бог съществува в три лица, – така го бяха учили, Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Святи дух.

Веднъж беше попитал свещеника в църквата:

– Каква е връзката между истината за Троицата и благочестието?

Свещеникът му бе отговорил:

– Истина за Троицата без благочестие не води към вечен живот, както и благочестив живот не е възможен без нея.

Приятелят на Владимир Станой му бе разказвал:

– По времето на тъмнината на сарацините „ал-Джахилия“, Александър Македонски поискал да покори Йемен и върху развалините му да издигне свой град.

Не една империя бе угаснала до появата на Мохамед. Турците бяха залели Анадола, земята на хетите и Херодот. Тогава орхановия син Сюлейман бе превзел  Цимпе и Галипополи и се бе затвърдил в Тракия.

Днес християнството и исляма отново се изправят един срещу друг. В резултат на това сме свидетели на издевателства, поругаване и смърт. Войните и стълкновенията опустошават редица райони и остават без домове и близки мнозина.

– Няма ли да има край на тази касапница, – въздъхна Владимир, загледан през прозореца в движещете се хора по пътя. – Искаме любов и мир, но без Бога не бихме могли да го постигнем.

Забелязала съм, че хора, които винаги си мислят за Небесното Царство, дори и в най мрачните си дни са спокойни и радостни.
Ако възприемаме небесната слава като реалност, а отделяме по-малко внимание на материалните неща, ако мислим за духовните и вечните неща, нас трудно ще ни разтревожи нещо.
Това не е бягство от реалността, както твърдят някои. Напротив, истинската вяра в бъдещото тържество, ще ни направи по-отговорни в живота.
Около нас има много хора, на които не би им дошло на ум за рая или вечността. Как те ще узнаят за тях, ако не им кажем?
Истинското бягство от реалността се заключава в нежеланието на човек да погледне към това, което Бог е приготвил за него.
В тези мрачни дни, пълни с объркване и несигурност, християнинът гледа с увереност в бъдещето, запазвайки спокойствие и изпитващ радост, знаейки че един прекрасен ден ще царува с Христос.

Не трябва да забравяме, че ние имаме друг дух. Нашето свидетелство трябва да бъде твърдо, но мирно, в каквато и форма да се проявява.
Кавгите и разприте не са добро нещо, особено ако са провокирани от християни. Бог ни е заповядал да бъдем миротворци.
Не бива да добавяме грозни петна в историята на нашата църква, като стигаме до неразбирателство и прилагане на неща неприсъщи на вярата ни.
Бог не изисква кръв, нито преследване за вярата. Мечът не доказва истината. Бог покорява с думи.
Ние имаме права, не споря. Имаме и интереси, но ако няма любов, всички тези неща се превръщат в боклук. А борбата за тях в едно непрекъснато сързерадирателно недоразумение.
Ако не спрем позьорството си на обидени и наранени, реалноста ще рекушира болезнено в нас.