Борбата с паническото вълнение е трудно, но е възможно. Няма специфични техники, за да го спрете, защото всеки един отделен случай може да се окаже съвсем различен вариант. Ето ви два примера.

Франция 1930 г.

След митинга, проведен на зимния велодром, тълпата като обезумяла се втурнала към изхода. Всичко би могло да свърши плачевно.

Сред хората имало група от млади психолози. Те започнали да викат:

– Не ме дърпайте!

Всички останали, чувайки ги, постепенно един след друг също започнали да молят за това.

Вълната от хора се спряла и се успокоила.

Париж 30-те години.

В Гранд Опера започнал да бушува огън. Стотици зрители се втурнаха към изхода. Граждани можели да бъдат убити, попадайки под краката на своите сънародници.

Тогава една малка част от публиката се изправила на местата си в ложите и започнали да пеят химна. Към тях постепенно се присъединявали и други хора.

До пристигането на пожарникарите цялата публика пеела националния химн в очакване на гасенето на пожара и по-спокойна евакуация.

Две годишната Мая това лято щеше да отиде на море с родителите си. Тя не знаеше какво я очаква, но усещаше вълнението на възрастните около себе си.

Дългоочакваният ден настъпи и те потеглиха с колата. Пристигнаха благополучно и бяха настанени в едно бунгало.

Когато малката Мая застана на пясъчния бряг, очите ѝ се ококориха пред безкрайната водна шир. Тя пристъпи с неуверени крачки и заяви :

– Страх ме е да вляза по-навътре.

– Всичко е наред, – успокои я майка ѝ. – Направи само една крачка напред.

Малкото дете страхливо поглеждаше идващата вълна. То не дочакваше тя да се отдръпне, а бягаше назад, сякаш щеше да се опари от нея.

– Страх ме е , – прошепна Мая.

– Всичко е наред, – обади се и баща ѝ, – направи само една крачка.

И тя го послуша.

– Браво, – насърчи я баща ѝ. – Сега още една.

Мая пристъпи още малко напред, после още малко, като не пускаше ръката на баща си.

Най-накрая малкото момиченце потопи краката си във водата и завика ентусиазирано:

– Успях, влязох….аз съм вътре!

– Завиждам ѝ, – каза майка ѝ, като я наблюдаваше, как пляска ръце във водата. – Като си припомня колко често не съм имала смелост да последвам Исус и да се насладя на извоюваната вече победа. Винаги съм се притеснявала от несигурността.

– Това чувство пречи на много от нас, – засмя се бащата на Мая, – които мислят, че ако пристъпят напред, на тях няма да се гледа с добро око. Исус не иска да стоим изплашени, а ни приканва да пристъпим към истинската победа.

А през това време Мая си играеше с вълните. Тя бе изпълнена с радост, защото победи страха.

Пътя към радостта настоява да продължаваме, да правим крачки напред.

 

Всеки очакваше това пътуване с вълнение. Щяха да посетят места, които не бяха виждали до сега. Сумата за екскурзията не бе малка, но за някои деца се съгласиха да я изплащат на части.

Децата се бяха уморили вече от дългото пътуване, някои дремеха по седалките, а любопитството на други ги държеше още в напрежение и бяха будни.

Михаела седеше в края на автобуса. Тя усети , когато се врязаха в някакъв камион.

Оцелелите започнаха веднага да се изсипват от автобуса.

Излезе и ръководителят на екскурзията господин Драганов. Целия бе в кръв, а дрехите му бяха станали на парцали.

Той носеше малко кървавено телце, което едва дишаше, а зад него куцукаше уплашено момче.

Николова вече се бе обадила на бърза помощ и в полицията. Тя бе приседнала, защото не чувстваше и двата си крака, какво бе състоянието им, за сега не ѝ се мислеше. За момента бяха по-важни децата, но тя не можеше изобщо да се движи ….

Няколко от децата се бяха отървали само със синини и дребни натъртвания, но други….

Малки момичета и момчета плачеха с глас, тичаха към автобуса и измъкваха другите от там.
Доста от децата и придружаващите ги родители бяха наранени. Имаше и заклещени между седалките и изкривените ламарини на автобуса.

Наоколо се белееше само сняг. Високи борове, покрити с бели премени обграждаха пътя. Децата трепереха и се събираха едно до друго , за да се стоплят.

Нина постоянно губеше съзнание. На нея и всички в нейното положение останалите децата им бие шамари и им крещяха:

– Не заспивайте! Не губете съзнание!

Децата бяха объркани и уплашени, те бяха видели труповете на пет от децата, които възрастните бяха изкарали на снега. Телата им бяха разкъсани и окървавени.

Чуваха се безнадежни викове и плач:

– Мамо, страх ме е …..мамо, ела да ме вземеш….

– Къде е линейката? Какво ще правим?

– Има две момчета и три момичета, които берат душа, а тук няма с какво да им дадем първа помощ.

– Ако татко беше тук, щеше да им направи изкуствено дишане и всички щяха да оздравеят, – разправяше червенобузестия Симеон, който влачеше трудно единия си крак.

Някои от по-големите деца бяха минали курс за даване на първа помощ, но се страхуваха да се доближат до пострадалите.

– Ами ако му направя нещо, не както трябва, …. може да умре, – хлипаше Дора, отчаяна, че не може да помогне с нищо на пострадалите.

На помощ им дойде екип с две коли чак след 30-40 минути. Но това се оказа пагубно за 10 деца, които по-късно починаха в болницата.

В сърцата на оцелелите тегнеше мъка и болка, сякаш бяха герои от някакъв зловещ екшън. Дълго време след това повечето от децата, крещяха на сън, събуждаха се нощем, плачеха и стенеха едва сложили глави на възглавницата, ….

Една екскурзия, която очакваха с толкова много радост и нетърпение, се бе превърнала в незабравим кошмар.

Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.