Доктор Маринов постояно мъкнеше дъщеря си Дина по целия свят. Той изследваше руини, гробници, саркофази, ….., а това запали у дъщеря му любов към археологията.

Маринов беше починал, но имаше една особена страст. До края на живота си издирваше Ноевия ковчег. Сега Дина ровеше из бележките и дневниците му и продължаваше делото му.

– Ноев ковчег ли? – по устните на Николай заигра присмехулна усмивка.

Той скоро се бе запознал с Дина. Знаеше за страстта на Маринов, но много се изненада, когато Дина реши да продължи изследването на баща си в тази насока.

Николай беше инженер по професия и вярваше само в практиката и собствените си очи.

– Ти не вярваш ли, че Ноевият ковчег е съществувал? – попита го Дина.

– Аз съм скептик и не вярвам в подобни измишльотини, – каза Николай.

– Но за него пише ……

– Не ставай смешна! – прекъсна я Николай. – Как може кораб дълъг 140 метра да побере по два екземпляра от всички животни в света.

– Много хора вярват във всяка дума написана в Библията, – подчерта Дина.

– Но това е невъзможно, – обхвана с ръце  главата си Николай. – Тогава дървото е било единствения материал, от който са правели корабите. Това е било преди шест хиляди години, до сега отдавна би трябвало да е изгнил. Най-големият дървен кораб, който е правен някога е фрегатата „Дъндърбърг“ и тя е имала дължина 115 метра.

Дина го погледна с недоверие.

– Да не би знаеш абсолютно всичко, ходеща енциклопедио?

– За нещата, които не знам се ровя в Интернет и чета, – предизвикателно се захили Николай.

– Нима знаеш толкова много за този Ковчег, че имаш дързостта да спориш по въпроса?

– От инженерна гледна точка конструкцията на такъв кораб, направен само от дърво и с такива огромни размери би се разпаднала. Без железни рамки и вътрешни обкови, плавателен съд с размерите на Ноевия ковчег би се огънал като гума и в него от много места би протекла вода. Да не говорим как би му повлиял катаклизъм като Потопа. Вълните щяха да прекършат корпуса му и той щеше да потъне за броени минути.

– Е, може размерите му да не са точно описани в Библията, – не отстъпваше Дина.

– Размерът е само един от проблемите, – махна с ръка Николай. – Знаеш ли колко време гние дървото?

– В пустинни климат на Египет хиляда години, – това Дина знаеше защото бе участвала в откриването на дървени изделия в египетските гробници.

– А ако има много дъждове?

– Ако се поддържа дървото добре няколко стотин години.

– Именно, – натърти Николай, – според преданието Ноевият ковчег  е спрял на планината Арарат, а там има изобилни валежи. Виж, дървените хамбари след сто години се срутват, а след това изгниват. И какво следва от това? От Ковчега не е останала никаква следа.

– Познавам всички аргументи, които са против Ноевия ковчег, но аз вярвам, че той е съществувал, – каза спокойно Дина.

– Ти си сляпа за истината, – смръщи вежди Николай. – Помисли си само, в света има над тридесет милиона биологични видове, което означава, че товаренето на Ковчега, за да завърши за седем дни, е ставало със скорост 50 чифта животни за секунда. И ако приемем, че такъв плавателен съд ги е побрал всичките, излиза, че той е бил много по-голям по размери.

Дина вярваше в Библията и всичко описано в нея. Това, че някой сравнява днешните немощни технологии, дело на хора с възможностите на Бог си беше вече негов проблем.

– Ами количеството храна? – Николай продължи да сипе нови аргументи, насърчен от мълчанието на Дина. – Само един слон изяжда 70 килограма храна на ден. Ако имаме два азиатски и два африкански слона за 40 дни ще им са необходими 12 тона храна. Прибави към тях носорози, хипопотами, коне, крави и хиляди други животни. Освен това, осем човека не могат да хранят и да чистят на толкова много животни……

– Знам че си наясно с някои от аргументите против библейската интерпретация, – каза спокойно Дина, – но баща ми не е единствения, който издирва Ноевия ковчег, а това говори, че той все пак е съществувал.

Николай вдигна безнадеждно рамене и остави Дина да довърши работата си.

Станой беше в час. Изведнъж почувства, че телефона му вибрира. Лекцията беше много интересен и той реши да пренебрегне този звън, но нещо го накара да погледне.

Станой измъкна телефона от джоба си и прочете:

„Неприятности. Обади ми се“.

Това беше съобщение от баща му. Странно, той никога не му се обаждаше, а сега му бе написал есемес. Навярно нещо лошо се е случило.

Станой напъха бързо записките си в чантата и тихо се измъкна в коридора. Набра номера на баща си и зачака.

– Татко?

– Тано, майка ти е пострадала сериозно и са я закарали в болницата. Ела, веднага, щом се освободиш.

Всичко пред очите на Станой се завъртя. Той загуби равновесие и щеше да падне, но навреме се задържа за перилата към стълбите.

– Не, – крещеше съзнанието му, но никакъв звук не се чуваше. – Не може да бъде. Не и с мама.

За него тя бе най-силният човек, когото познаваше. С лекота се справяше със всякакви трудности. Дори можеше да върши и изпълнява няколко неща наведнъж.

Елена, майката на Станой, беше нежна тъмнокоса жена. Винаги успяваше да овладее положението. Беше любвеобилна и състрадателна. Подкрепяше всеки и му помагаше с каквото може.

„Не, това е някаква грешка, – мислеше упорито Станой. – Ами ако тя наистина е пострадала и днес я загубя ……. завинаги ….“

Станой не можеше, по-точно не искаше да приеме случилото се. Докато тичаше, той си спомни как ѝ крещеше сутринта в кухнята, за какво и той не помнеше ….

Станой тичаше и плачеше:

– Мамо, не ме оставай сега …..ти винаги си била права…….Аз съм едно голямо и лошо момче. Господи, спаси я …..повече никога няма да ѝ крещя….. Мамо, прости ми ……

Павел застана на едно място и се замисли за писмото, което беше получил скоро.  После събра смелост и тръгна. Пресече реката. Премина през кварталите и парковете, докато достигна покрайнините на града.

Там заспа на една поляна, свит на кълбо под звездното небе. На разсъмване се събуди и загледа в изгрева на слънцето. След това продължи да върви.

Един мъж с камион, който караше хляб, го взе на автостоп. Друг му предложи половин питка с малко салам. Една жена се смили над него и му купи билет за влака.

Павел осъзнаваше, че с нищо не бе заслужил такава милост. Откакто бе избягал надалече от селото си, ограбваше хората, като ги наръгваше предварително с нож. Той беше забравил за добротата, която все още се срещаше между хората.

Павел вървеше. Той отново бе започнал да се моли. Това не бяха заучени молитви, а искрена изповед за лошите неща, които беше вършил и разговор с Бога.

Хълмовете към родното му село бяха станали още по-зелени. Приближаваше вече. Опипа небръснатото си лице. Опита се да поизглади с длан мръсните си дрехи и въздъхна. Нямаше как, щеше да се яви пред баща си точно такъв, какъвто си беше.

Безпокойството му се усили, когато наближи родната стряха. Повтаряше си на ум, какво точно ще каже на баща си.

Желанието му да се завърне у дома се засили. Искаше му се да се хване здраво за работа в обора и градината неща, които преди му изглеждаха неприятни.

Павел ускори крачка. Той видя дима от комина и светещите прозорци на старата им къща. Спря пред вратата и плахо почука. На прага го посрещна побелял старец. Зрението му бе отслабнало, но той позна сина си.

Павел се опита да каже думите, които толкова бе репетирал по пътя насам, но нищо не излезе. Баща му протегна ръце и го прегърна.

– Павле, най- после се върна у дома, – каза старецът със сълзи в очите.

Баща и син влязоха навътре и седнаха край масата.

– Имам толкова много да ти разказвам, – каза Павел. – Съжалявам за …..

– Има време ще ми разкажеш, – прекъсна го баща му. – Сега си хапни, дълъг път си изминал …..

Животът му съвсем не бе лек. Баща му беше учител по природознание в училище. И като син трябваше много да се старае, за да не го излага. Йосиф обичаше науката. Той се стараеше да запомни латинските названия на растенията и животните.

Йосиф и баща му допълнително се откъсваха от света чрез своите хобита. Двамата колекционираха марки, което бе своеобразен начин да пътешестват без да напускат дома си. Те се увличаха по звездите, небесните явления, тревите, дърветата, птиците и всевъзможни насекоми, които набождаха с карфици върху картон.

Случваше да излизат през зимата с лопати, за да изкопаят някое замръзнало в калта на мочурището земноводно. През лятото създаваха изкуствени терени за животни, като ги наблюдаваха и си водеха бележки.

Сестра на Йосиф, Жана му помагаше да събира образците си в буркани. Тя бе научила няколко латински наименования, за да му достави удоволствие.

Жана наричаше земноводните, които събираха „кално създания“, защото когато заваляваха поройни дъждове, те изпълзяваха кални от влажните пукнатини на почвата.

За тези същества дядо им разправяше:

– Според монахините тези кални създания са посланици на грешните души. Те са изпратени от самия дявол. Адът гъмжал от тях.

През това лято Йосиф и баща му изкопаха с лопати и кирки дълбоко езерце в задния двор. Годината беше доста влажна и ямата се напълни бързо с вода.

По край брега на новия водоизточник засадиха върби и тръстики. В езерцето добавиха жаби и саламандри, които пренесоха с кофи.

Но Йосиф бе силно разочарован:

– Къде изчезнаха саламандрите? Дори и да намеря някой, не мога да наблюдавам дейността му.

Една вечер Йосиф задигна комплекта на баща си за дисекция. Картонената кутия съдържаше скалпел, пинсети, карфици, предметно стъкло, шишенце с хлороформ и тампони. На капака ѝ имаше диаграма на разрязана жаба, върху която бяха обозначени вътрешните ѝ органи.

Баща му мразеше дисекциите.

Йосиф внимателно подреди инструментите на перваза. Извади изпод леглото буркан, в който имаше тигров саламандър.

Жана му светеше със свещ. Йосиф сряза корема на саламандъра и разкри лепкавата каша от вътрешностите. Виждаха  се плетеници от тръбички, пълни с прозрачна слуз.

– Тъкмо се е канел да си пусне сперматофора – капсула със сперматозоиди, – каза със страхопочитание Йосиф, докосвайки някаква малка бучица.

Зад вратата се чуха стъпки. Жана бързо духна свещта.  Баща им влезе и строго каза:

– Никакви свещи! Може да стане пожар. Жана, дай я!

Тя му я подаде неохотно.

– Излизайте веднага от там и си лягайте, – нареди баща им.

На другата сутрин Йосиф откри, че саламандъра е оживял. Размотавайки вътрешностите си животното се бе опитало да избяга, въпреки че Йосиф бе забол с карфици частите му към мекото дърво на нощното шкафче.

Следата водеше към перваза, където саламандърът притиснал муцуната си към мрежата бе умрял.

Този ден Йосиф зарови кутията с инструментите заедно със саламандъра. Докато затрупваше с пръст посивялото телце, тежко въздишаше, но нищо не каза.

На Йосиф му трябваше цяла година, за да изрови инструментите и отново да се заеме с дисекция на животните.

Най-страшното като последица от кавгите между мъж и жена, е влиянието на станалото върху неукрепналата детска психика.

Смята се, че деца, които са били свидетели на бурните родителски разногласия, мъчително се адаптират към живота като възрастни и трудно създават семейства. А ако създадат такова има голяма вероятност да пренесат в новата „клетка на обществото“ същите нездравословни отношения.

Да създадеш на детето си „парникови“ условия, няма да можеш, но и не е нужно. То трябва да разбере още от детството си, че не всичко в света е просто и добро, и че има и доста неприятни неща.

Ако детето е станало свидетел на схватка между родителите си, необходимо е в достъпна форма да му се обясни, че такива неща се случват и между хора, които се обичат.

Обезателно детето трябва да се убеди, че майка му и баща му не се сърдят един на друг.