Крум отбеляза:

– Когато се изкачваме на планината, осъзнаваме две конкуриращи се сили: закона за гравитацията и закона за фотосинтезата.

– Изкачването е по-трудно, защото тежестта на нашата маса е постоянно придърпвана надолу от гравитацията. За щастие, Бог е създал и закона за фотосинтезата, който кара всички живи същества да се стремят към слънцето, – добави Слави.

– Забележи, – Крум вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – Ако фотосинтезата не беше по-мощна от гравитацията, всичко щеше да се срути под собствената си тежест. Нямаше да имаме храна за ядене и животът щеше да престане да съществува.

– Как мислиш, защо дърветата, тревата и растителността не са сплескани от закона за гравитацията? – попита Слави.

– Защото фотосинтезата е по-силна! – бързо отговори Крум. – Дърветата и цветята се покланят на Бога, докато се издигат все по-високо всеки ден. Минералите, водата и хранителните вещества от почвата са създадени с една цел, да им се даде повече маса, за да достигнат до слънцето.

– Като се замисля, това ми звучи невероятно, – повдигна вежди Слави.

– Всичко, което Бог е създал, се стремя към Светлината, – широка усмивка се разля по лицето на Крум.

– Това е невероятно! – възкликна за втори път Слави. – Въпреки силата на гравитацията, която ме дърпа надолу, въпреки болката, смъртта и агонията, които съм преживял по време на изкачването, аз се радвам на закона, действащ в мен, който ме дърпа нагоре, все по-високо и по-високо. Против волята ми. Против тежестта ми. Против собствената ми преценка. Против здравия ми разум. Има висш закон, който ме дърпа нагоре.

– Всяка скала, която изкачваме, ни позволява да погледнем назад с удивление и поклонение. Всяко плато, което оставяме зад гърба си, ни кара да паднем по лице и да благодарим на Бог за Неговото слово. Когато се изкачваме, ние стоим на изпитана истина и не можем да не ѝ се радваме, – обобщи тържествено Крум.

Жельо стоеше на един хълм. Той беше сам.

До него течеше поточе, а по дърветата чуруликаха птички. Слънцето огряваше лицето му. Полъхваше лек вятър.

Всичко изглеждаше спокойно, но Жельо бе сляп за всичко това.

Защо?

Мислите му препускаха през списъка на утрешните задачи и днешните, които бе оставил недовършени.

Терзаеха го проблеми, които не можеше да разреши. Бе нанесъл и щети, които не можеше да поправи.

Въпреки че беше на спокойно място, собствените му мисли пречеха да се наслади на всичко, което ставаше около него.

Колко хубаво би било Жельо да направи пауза.

Чрез тишината се научаваме да обръщаме внимание на това, което Бог прави в нас и около нас.

Именно посредством нея позволяваме на Бог да пренасочи нашето зрение и да настрои ушите ни за гласа Му докато ние Му предаваме шума вътре в нас.

За това се изисква да предадем нашите притеснения, грижи и проблеми на Господа, докато Му позволим да пренасочи сърцата ни към Него.

Милен гледаше в прозореца и забеляза как сенките постепенно скриват светлината на деня.

– Има толкова много страхове в този свят, каза си той. – Ние не можем да се справим с тях.

Мислите му се надпреварваха и блъскаха в главата му:

– На много места настъпването на нощта носи ужас и страх от дебнеща опасност.

– Повечето злини и престъпления се извършват под прикритието на мрака.

– Актове на магьосничество и зли сили, кражби и убийства, неморалност и пиянство често се случват в тъмнината.

– Убийци, нощни бегълци и онези, които се допитват до медиуми, се крият под покрива на мрака.

Внезапно Милен плесна с ръце.

– Хората не са сигурни какво се крие в сянката на тъмнината, – смръщи вежди той, – затова очакват с нетърпение да изгрее слънцето.

Милен възкликна:

– А когато решим да следваме Господа, няма да ходимв тъмнина, а в радостта на Неговата светлина.

Изведнъж той осъзна:

– Всеки, който иска да бъде озарен от присъствието на Христос, Който дава надежда и насока към живота, трябва да се идентифицира с Христос чрез вяра.

Въздъхна и отчетливо продължи:

– Библията ясно ни говори, че за да бъдем изпълнени със светлина, без тъмни ъгли, да бъдем нъчезарни, сякаш прожектор ни изпълва със светлина е да позволим на Исус, Светлината на света, да изпълни живота ни.

– Да, това е единствения начин, няма друг, – потвърди баща му, когато влезе в стаята и чу думите на сина си, – за да се избегне заплитането в тъмнината на света и измамните му удоволствия.

Бай Петър бе добър стопанин. В градината му растяха най-големите и вкусни плодове и зеленчуци.

По-младите любопитстваха:

– Кажи ни, как го правиш?

– И ние искаме да отглеждаме такива плодове и зеленчуци.

Старецът се усмихваше и кротко обясняваше:

– За да навлязат корените на растението по-надълбоко в земята е необходима точна комбинация от слънце и дъжд.

– Ако има много валежи, какво се случва тогава? – бързо попита Пламен.

– Ако има много дъжд, – започна да обяснява бай Петър, – корените не навлизат надълбоко за допълнителна влага, защото тя не им е нужна. А когато няма достатъчно дъжд, корените изсъхват.

– Не можем да контролираме дъжда, за слънцето да не говорим, – започна разпалено Тодор. – Тогава какво трябва да правим?

– Нищо, – потупа го по рамото бай Петър. – Бог, Който може да дава дъжда и слънцето на определеното време, разпределя Своята екологична смесица по начин, който предизвиква корените да търсят по-надълбоко вода.

– И какво излиза? Всичко зависи от Господа?! – възкликна Наталия.

– Така е, – съгласи се бай Петър. – По подобен начин слънчевата светлина от присъствието на Сина стопля душата ни с благословенията на Неговото присъствие, докато дъждът от милост и благодат ни освежават с животворната любов и прошка.

– Колко хубаво го каза, – плесна с ръце Радостина.

А старецът продължи:

– В тези сухи времена на необходимост нека да навлезем по-дълбоко в Божията любов, да изпитаме ново ниво на интимност, което идва само от вътрешната дълбочина на духовното укрепване.

Младежите мълчаха и жадно поглъщаха думите на бай Петър.

– Здравата коренова система на вярата процъфтява в дълбоката почва на Любовта на нашия Спасител, – настървено говореше старецът. – Исус винаги е с нас, Той дава най-доброто за живота ни, точно от това, което се нуждаем най-много.

Всички тези думи звучаха на младите като балсам, но те не стихваха:

– Независимо дали преживявате потоп от непосилни проблеми в отношенията си с другите или суша е овладяла духовната ви жизненост, имате достъп до живата вода на Господ Исус. Влезте дълбоко с корените на вярата чрез Неговата праведна река от любов и Светият Дух със сигурност ще укрепи вътрешното ви същество.

Дългоочакваното топло време най-сетне дойде. По небето почти нямаше облаци, а слънцето грееше лъчезарно.

Бай Танас се бе скрил на сянка, а Киро тухларя му правеше компания.

– Какво голямо зло е любовта към парите, – възкликна Танас.

– Ей, тия пущини за едното чудо могат да те направят предател.

– Това е като болест, – поклати глава Танас.

– Е на, Юда е бил със Христос. Видял е чудесата, които е правел. Чул е учението Му, но пропадна …

– Защото не е бил освободен от сребролюбието си, – удари с ръка пейката Танас.

– Наистина страшен звяр е това.

– Тази похот не е вродена, – повиши глас Киро, – но хване ли те веднъж, започва да расте, ако не вземеш навреме мерки. Даже можеш да се пристрастиш.

– На такъв, зависим от тази болест, колкото и да го съветваш, полза няма. Ето Станой, казваш му, но той си знае неговата.

– За това трябва да бъдем бдителни, – наблегна Киро, – защото сребролюбието не идва от бедност, а от самите нас.

– И тук можем да забогатеем, но не чрез пари, имоти и „ненужни“ вещи, а само с помощта на благодатта и благословенията на нашия Господ.

Денят преваляше и двамата се запътиха към домовете си, уверени, че няма да допуснат в сърцата си такова зло като сребролюбието.