Употребата на хартия за обличане от наша гледна точка изглежда доста странно, но китайците се предпазват с нея от ниските температури още от II век пр.н.е.

Не се знае точно кога хората от южните провинции са започнали да правят хартия от кората на хартиената черница, но ползата от добре начуканата кора на това дърво като средство за обличане е установена отдавна.

Вероятно, разградените влакна от кората на хартиената черница се използват скоро след изобретяването на хартията, паралелно с по-обичайната растителна основа конопа.

Сигурно е, че за най-ранното си предназначение хартията е изработвана от кората на това дърво.

Дали хартиените облекла са се късали лесно?

Очевидно дрехи, направени от хартия като съвременната, получена от дървесна каша, не са здрави. Но в онези времена са използвали значително по-устойчиви влакна. Хартията е била толкова здрава, че са я използвали за обущарски калъпи.

Хартиените дрехи топлели така добре, че понякога хората се оплаквали, че им е прекалено горещо. През зимата хартиените завеси запазвали топлината на леглата, а други по-тънки се използвали против комари.

Древната хартия е използвана не само за облекло, но и за направата на бойни доспехи.. Плисираните ризници направени от такава хартия били непробиваеми за острите стрели. Дори куршумите не били в състояние да пробият подобна хартиена броня. За това черпим сведения от разказа на Мао Юени от 1629 г.

Ако земята е влажна или вали дъжд, железните брони бързо ръждясвали и ставали безполезни. Освен това металните доспехи били много тежки и не можели да се носят продължително време. Най-подходящият избор за пехотинците били хартиените доспехи, примесени разумно с коприна и платно.

Ако хартията и платното са тънки, стрелите могат да проникнат в тях, а какво остава за куршумите. За това бойното снаряжение било подплатено с памук с дебелина 2 сантиметра, плисиран до дължината на коляното.

Обикновено глинените съдове се пекат в специални пещи при температура от 500 до 1150 градуса по Целзий. Порцеланът се изработва от разтопена глина и се пече при температура 1280 градуса по Целзий. Той има глазирана повърхност.

Тайната на порцелана е в употребата на чиста глина, позната като каолин или китайска глина, която при много високи температури променя физическия си състав, става полупрозрачна и напълно водоустойчива. Процесът е известен като витрификация – превръщане в стъкло.

Причината , поради която китайците „изобретяват“ порцелана по-рано от другите народи е, че техните грънчари са могли да открият подходяща глина, така и да създават достатъчно висока температура, за разтопяването ѝ.

На практика чистият каолин се смесва с „порцелановия камък“, който е междинен продукт от разпадането на вулканичните скали в глина през хилядолетията.

Порцелановият камък съдържа висок процент на фелдшпат, който осигурява алкалното съдържание чрез флюса, необходим за снижаване на витрификационната температура на глината, така и допълнителното количество силициев двуокис, улесняващо достигането на прозрачност.

Порцелановият камък се използва и за приготвянето на високо температурни глазирани покрития, които също съдържат силен флюс, като например дървесна пепел или вар, като спомага за превръщането на глазираната микстура в стъкло при загряване до температура, необходима за производство на порцелан.

В резултат на това се получава полупрозрачен порцелан от смесването на глина и стъкло.

Кибритът е създаден през 577 г. от придворни дами, които попаднали във военна обсада в просъществувалото за кратко царство на Северен Ци. Очевидно дамите толкова много страдали от липсата на прахан, че се принудили да измислят друго средство за палене на огън.

Първите кибритени клечки са изработени от сяра.Един човек измислил метод за напояване на чамови пръчици със сяра и съхраняването им за бъдеща употреба.

При съвсем леко докосване те избухвали в пламъци. Получавал се малък пламък подобно на влакнестите израстъци на царевичния кочан.

Това чудодейно нещо някога било наречено „носещият огън слуга“. По-късно когато се превръща в обект на търговска размяна, името му се променили на „пръчка с огнен връх“.

Първите появили се кибритени клечки в Европа са също със сяра, което говори, че изобретението е пренесено от Китай.

Сярата и до днес се използва при производство на кибрит, въпреки че през 1830 г. във Франция и Германия започнали да използват смес от жълт фосфор, сяра и калиев хлорид.

Към 1000 г. пр.н.е. китайците усвояват напълно ферментационния процес за производство на дзю. Напитка, която е три пъти по-силна от обикновената бира.

Производството на силна бира включва напълно нова идея за ферментационния процес. При обикновената бира е невъзможна ферментацията на скорбялата от зърното.

Още преди хиляди години е установено, че житните филизи съдържат ензима амилаза, разграждащ скорбялата в захари, които ферментират.

В това се състои и технологията на пивоварното производство в древността. Зърнените филизи се изсушават и се превръщат в малц, който „поглъща“ скорбялата на обикновеното зърно, за да го превърне в бира.

Макар китайците да варят бира, както и другите народи, те много скоро установяват, че е по-изгодно да произвеждат „дзю“.

То се правело от смляно и частично сварено жито, а понякога и просо, оставено да плесеняса. Плесента създава ензима амилаза, поглъщащ скорбялата много по-ефективно, отколкото филизите на житото.

По друг начин казано, напитката дзю е смес от плесен и мая, която после сварявали с вода. Амилазата разгражда скорбялата в захарта, а маята задвижва процеса на ферментация, в резултат на който се получава алкохолът.

Китайците не закъснели да открият метод за увеличаване на алкохолното съдържание чрез добавяне на нови количества пивоварна каша към водата по време на ферментацията.

Този метод, наречен „убиване на зърното“, довел до създаването на действително силна бира.

Никоя друга държава не възприема тази особена бира, така че и до днес няма точен превод на наименованието ѝ.

Подобно на каучука, лакът се добива от дървесни сокове. Лаковото дърво venisifera е характерен вид за Китай. Среща се в централната част на страната, на места с надморска височина от 900 до 2300 метра.

Лакът се добива през лятото, след което дърветата се оставят за около 5-7 години да се възстановят. В някои случаи се отсичат и от клоните им се добива лак с по-ниско качество.

Максималното количество лак, което се добива от едно дърво е 50 грама.

Лакът има забележителни консервационни, подсилващи и удължаващи живота свойства на обработените предмети. Нито силните киселини, нито алкалните вещества успяват да го разградят. Дори температура от 200-250 градуса по Целзий не е в състояние да наруши целостта му.

Непроницаем е за вода и други течности. Непристъпен е за повечето видове разтворители. Напълно устойчив към бактериални атаки.

Като изолатор е добър, колкото слюдата. Ето защо откриването му е изключително събитие в живота на хората.

Лакът е едно от най-твърдите и забележителни растителни вещества, а освен това е и естествена пластмаса.

Първият изкуствен полимер, създаден от хората е целулоидът, дело на Джон Уесли Хайат през 1869 г.

Съвременното производство на пластмаса започва едва през 1907 г. с откриването на бакелита. В наши дни се използват много изкуствени лакове. В пластмасовата индустрия думата „лак“ се използва в най-широк смисъл за многобройните синтетични субстанции, които нямат нищо общо с лаковото дърво.

Съществуват много нива в качеството на лака. Най-добрият се получава от соковете между вътрешната и външната кора на 14-15 годишни дървета.

Когато се лакира даден предмет е добре да се започне с лак от по-ниско качество, като най-хубавия се остави за най-горният пласт.

В лакът се добавят и различни оцветители. Традиционните цветове на лаковите покрития са черно, червено, кафяво, жълто, златисто и зелено,  Особено интересен е цветът „презряла круша“, който се постига от смесването на златен прах със смола от гумигут.

Хитиновата обвивка на раците съдържа химически вещества, които предотвратяват потъмняването и втвърдяването на лаковата субстанция.