Архив на: admin

На кого се покланяте

Даниел посети Атина. Той имаше възможност да се разходи из древната Агора. Това е пазарът, където различни философи са преподавали, а хората са се покланяли на избраните си богове.

– О, – възкликна Даниел, – тук има олтар на Аполон и Зевс.

– Всичките са в сянката на Акропола, където някога е стояла статуя на богинята Атина, – уточни приятелят му Мишо, с когото бяха предприели това пътешествие.

Даниел се замисли, а после добави:

– Днес може да не се кланяме на Аполон или Зевс, но хората са не по-малко религиозни.

– В какъв смисъл религиозни? – попита Мишо. – Людете изобщо не се интересуват от богове и религии с малко изключения.

Даниел се усмихна:

– Например, има покланящи се на парите и вещите …

– Тогава никога няма да имат достатъчно, – бързо добави Мишо.

– Ако се прекланят пред тялото и красотата си …., – продължи Даниел.

– Винаги ще се чувстват грозни, – допълни Мишо.

– Дори се прекланят пред интелекта, – плесна с ръце Даниел.

– В крайна сметка ще се чувстват глупави.

– Нашата светска епоха има свои собствени богове и те не са с добро качество, това означава …., – тук Даниел направи пауза.

А Мишо веднага изстреля:

– Че имат нужда от един истински Бог, Който е създал всичко.

– За разлика от Аполон и Зевс, този Бог не е направен от човешка ръка, – уточни Даниел.

– А що се отнася до пари красота и интелект, – Мишо леко приведе глава, – поклонението пред Него не ни съсипва.

– Нашият Бог е всичко, на което разчитаме. Той ни дава цел и сигурност, – възторжено възкликна Даниел.

– Земният бог може да ни разочарова, но единственият истински Бог е готов да бъде намерен, – усмихна се радостно Мишо.

Различните

Няколко души от квартала негодуваха:

– Това направо си е терор!

– Постъпката им хвърля сянка на квартала.

Загрижена жена облечена като вещица добави:

– Разбирам. Хората обичат да са страшни и провокативни на Хелоуин, но това е малко. Никой не иска да види това, когато минава през квартала. ….. Това е смущаващо.

Недоволните взеха пак думата:

– Само преди един месец се преместиха в квартала ни и какво правят днес?

Набеденото семейство бе объркано от силната реакция при появата им.

– Това не са костюми, – каза главата на семейството. – Ние сме едно нормално семейство. Дори не празнуваме Хелоуин.

– Не, вие трябва да се облечете в костюми, които да всяват ужас в околните, – настояваха хората от квартала.

Семейството не се подчини, дори до по-разгорещените обвинители стигнаха обезпокоителни съобщение:

– Те са се облекли в църковни дрехи и се качват в един миниван.

Протестите против новите заселници продължиха докато трая празникът, след което всичко утихна, сякаш нищо не е било.

Сега съм спокоен

Павел се разболя сериозно. Много дни вече прекарваше в болки на легло.

Един ден го посетиха приятели. Като видяха колко много страдаше, започнаха да го оплакват, но един от тях Стоян се усмихваше щастливо.

– На какво се радваш? – попитаха го другите.

– А вие за какво плачете?

– Как да не плачем като виждаме колко много го боли?

– Е, аз по същата причина съм щастлив, – отговори Стоян.

Всички го изгледаха изумени, а Васил се провикна:

– Ти си полудял!

– Не не съм, – усмихна се Стоян. – Когато гледах, че в дома му има всичко и от нищо не е лишен, успех след успех се редяха в службата му, подари на децата си апартаменти и коли, много се тревожех от мисълта, дали земното му благополучие няма да му бъде за награда вместо блаженство в бъдещият живот.

– Какви ги говориш? – възнегодува Тони. – Виж колко се мъчи.

– Сега като го гледам в това му състояние, – отбеляза Стоян, – вече съм спокоен за него. Има надежда за Павел, земното богатство и днешните успехи трудно ще го отлъчат от вечността, която Бог му е приготвил.

Преди да съдите

Днес нямаше много работа и мъжете се настаниха в стаята за почивка.

Седнаха кой където намери и започнаха да обсъждат, както обикновено се случва, политиката на държавата, вътрешните и външните ѝ неразбории.

Накрая стигнаха и до по-болезнени теми.

– Няма никакъв ред! – възкликна Ники.

– Това е, държавата ни е гнила …, – подкрепи го Гошо.

Повечето започнаха да изказват негодуванието си срещу неуредиците в страната.

Сред тях седеше млад мъж, слушаше ги и мълчеше. Викаха му „тихия Михо“.

Обърнаха се и към него:

– Ти няма ли да кажеш нещо по въпроса?

Михо ги погледна и на свой ред ги запита:

– Негодувате, възмущавате се, а правите ли нещо, за да се променят нещата?

Не го разбраха.

– Е, нали гласуваме на всички избори, – обади се Христо. – Избираме хора да действат.

– А вие какво сте готови да извършите, за тези промени в живота, в страната ни? – попита Михо.

Мъжете махнаха с ръце, а Павел изрази общото мнение:

– Всичко е безполезно. Не си струва да опитваме.

Михо вдигна показалецът на дясната си ръка нагоре и каза:

– Това се нарича предразсъдък. Всичко е такова, не защото някой отгоре го е наредил, а защото вие сте решили и живеете така.

Мъжете наведоха глави, а Михо продължи:

– Преди да съдите страната си, запитайте се, дали сте направили всичко, за да има ред в нея.

Какво иска Бог от нас

Недко седна до дядо си и попита:

– Какво иска Бог от нас? Какво очаква Той от нас?

Старецът само се усмихна, а Недко продължи:

– Някои казват, че това е неразбираемо. Наистина ли е така?

– Когато пораснеш, – започна дядото, – ти ще се ожениш. Ще имаш семейство. Какво би искал от децата си?

– Бих искал да живеят мирно и да се отнасят приятелски със всички членове на семейството. Да си помагат. И така да учат и техните деца.

– Това е добро, но какво е още необходимо, за да не отлетят децата ти всяко в своята посока? Кое тогава ще бъде най-важното? – попита старецът.

След като помисли известно време, Недко отговори:

– Да се обичаме взаимно. И тази любов ще обедини семейството ни още по-силно.

– Така е, – съгласи се дядото. – А сега на въпросът ти, който постави в началото …

– Разбрах, – Недко прекъсна старецът, – сам си отговорих на въпроса.