Телефонът звънна,  Тикея отиде в коридора и вдигна телефонната слушалка. Тя захвана дълъг разговор с отсрещната страна.

Изведнъж чу силен шум, сякаш нещо тежко падна на пода. Затвори телефона и се втурна към кухнята.

Видя, че тригодишната ѝ дъщеря е паднала на главата си в големия чайник с горещата вода.

Тикея много се изплаши. В страха си и под действието на шока, в който бе изпаднала, тя извика:

– Исусе, помогни ми!

Защо каза това име и тя самата не можа да разбере, но това ѝ бе дошло отвътре.

Плачейки Тикея грабна детето и го занесе в болницата. Майката и детето останаха в болничното заведение.

През нощта, когато Тикея се бе унесла в сън, видя в стаята да влиза мъж с бял халат. Той застана до леглото на детето и прибра косите паднала на челото му.

Лицето Му блестеше, така че Тикея не можа добре да различи чертите му и за това притеснено попита:

– Кой те доведе тук? Някоя от сестрите ли? Не си спомням да съм искала специалист да прегледа дъщеря ми.

– Ти изрече моето име, – каза Човекът. – Тук съм защото ти Ме извика, когато беше в кухнята?

Тикея трепна и се приготви да грабне детето от леглото, за да го защити от непознатия.

– Не се страхувай! Аз Съм Исус Христос. Ще се погрижа за теб и детето ти.

На сутринта, когато Тикея се събуди, бе много развълнувана:

– Кой е Той? Искам повече да узная за Него.

Тя получи тази възможност, а след това предаде живота си на Господа, стана християнка и се присъедини към една от тайните домашни църкви в района.

Градът не бе от най-големите, но в неговите предели съществуваше малка сграда, в която се помещаваше местната църква.

Пастирът на църквата Миронов, обичаше хората и гледаше да им помогне с каквото може. Не спираше да им говори за спасителния план на Бога, Който даде Сина Си, за да не погине нито един, но всички да имат вечен живот.

Вкарваше бездомниците от парка и околните улици в църквата и ги хранеше със закуски преди неделната служба.

Виктория бе християнка от доста години. Тя бе много ревностна за Бога, но трудно понасяше тази „паплач“, която пастирът вкарваше по време на богослуженията.

Вярно бе, че някои от тях се въртяха и оглеждаха хората, но имаше и такива, които се заслушваха в проповедта.

Една неделя Виктория не издържа. Тя не можеше вече да понася миризмата и шума на нямащите свой дом и препитание „голтаци“ и каза на пастира:

– Защо допускате тези хора в нашата църква?

– Защото не искам никой да отиде в пъкъла, – отговори Миронов.

– Е, аз също не искам да отидат в ада, – подчерта Виктория.

– Аз не говоря за тях, а за вас, – каза пастирът.

Виктория бе шокирана. Тя бе готова да се разсърди на Миронов за тези думи.

– Какво иска Бог да види от нас? – попита пастирът Виктория.

Тя само вдигна рамене и нищо не каза.

„Толкова време съм в църквата, чета Библията, – възмущаваше се в себе си Виктория, – нима не знам какво Бог иска от мен?“

– Не иска ли Бог от нас да вършим праведното и да обичаме милост? – продължи Миронов, цитирайки Михей. – И да ходиш смирено със Своя Бог. Нали Той казва: „..огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“. Кога сме направили това на Исус?

Виктория наведе глава. Очите ѝ се напълниха със сълзи, а устните и зашепнаха:

– Прости ми , Господи ……

Бе слънчево и горещо лято, но вечерите бяха тихи и прохладни.

Слънцето вече прибира знойните си лъчи, а тъмнината бързо обгръщаше със своята черна мантия малкото селце.

Малки момичета и момчета все още огласяха улиците с крясъците си. Чуваха се подканящите викове на родителите им:

– Хайде прибирайте се! Стъмни се вече. Време е за вечеря.

Васко, Владо и Марин се втурнаха в стаята с много шум и настървение. Току що бяха видели тъмнозелен бръмбар, който разперил криле, прелетя пред тях тихо бръмчейки.

Насекомото привлечено от светлината в стаята влезе вътре, а децата след него. Бръмбарът заслепен от лампата падна по гръб и започна да рита с тънките си крака.

Чу се победоносен вик:

– Хванахме го!

Децата веднага наобиколиха насекомото и с интерес започнаха да разглежда загубилия ориентир бръмбар.

За да не избяга Владо го удари с шапката си, а Марин с дрехата си, за по-сигурно.

След това, промъкналият се тихо след момчетата, Мишо подаде една топлийка и Владо забоде бръмбара.

Насекомото бе омаломощено, но продължаваше да рита с тънките си крака. На него толкова много му се искаше да полети на воля, но …. не можеше.

Мимето се бе промъкнало в ъгъла на стаята и плачеше.

– Оставете го! – хлипаше малкото момиче. – Пощадете го! Не бъдете толкова жестоки. Знаете ли колко го боли?

От къде можеха да знаят? За тях това бе чужда болка.

Беше хубав слънчев ден. Зеленият парк привличаше хората за почивка в късния следобед.

Чарлз бе свършил работата си и нямаше нищо против да се поразходи малко. Докато крачеше по алеята и се любуваше на изобилната зеленина и прекрасните цветя наоколо, той дочу тихо хлипане.

Огледа се внимателно и видя младо момиче, което се криеше зад храстите.

Чарлз приближи момичето и загрижено попита:

– Извинявай мога ли да ти помогна с нещо?

Момичето трепна и беше готово да побегне. За да я успокои Чарлз кротко се обърна към нея:

– Не се плаши, нищо лошо няма да ти направя.

Пъвоначално момичето го погледна като обезумяло, но изглежда му повярва, защото плачейки му каза:

– Бях привлечена от „приятел“ и продадена в ръцете на сексуални трафиканти.

Чарлз разбра, че момичето е жертва  на продавачите на женска плът. Сърцето му се изпълни с жал.

– Как се казваш? От къде си? – попита я той.

– Казвам се Кристина и съм от Полша, – подсмърчаше момичето, навело глава, притискайки силно с ръце коленете си.

– На колко години си?

– На 16, – съвсем тихо отговори Кристина.

След като момичето малко се успокои, тя разказа следното на Чарлз:

– Бях отвлечена и ме държаха в плен. Даваха ми наркотици. Бях непрекъснато изнасилвана от похитителите си.

– Защо не избяга?

– Имаха кучета и хора, който ни наблюдаваха през цялото време. Беше почти невъзможно да се отдалечиш по-надалече.

Изведнъж Кристина се огледа. В очите ѝ се четеше страх и ужас.

– Те идват да ме вземат, – започна да шепти момичето и се сви на кълбо.

– Успокой се, аз съм тук със теб, никой няма да те върне отново там, – опита се да я утеши Чарлз.

Момичето бе доста разстроено и уплашено. При всеки шум или сянка трепваше.

– Ще се свържа с една фондация, която се занимава с пострадали момичета като теб, там ще ти помогнат, – опита се да я окуражи я Чарлз.

Момичето не обърна внимание на думите му, а продължи да плаче и да трепери.

Чарлз позвъни и дойдоха хора, които се погрижиха за Кристина.

Останал сам той си каза:

– Тя ще има чудесно бъдеще сигурен съм. Страхът и ужасът няма да я спохождат вече. Радвам се, че можах да ѝ помогна.

Дъждът спираше за малко своя ход, а след това с нова сила се изливаше безмилостно върху минувачите по улицата.

В такова време е много трудно да останеш сух, дори и чадър да носиш. Обувките ти обилно напоени с влага жвакаха като жабешки хор.

Мария се прибра и бързо се преоблече. От хола се чуваше равномерния глас на майка ѝ, която вероятно пак разказваше нещо на малките. Изглежда бе много интересно, защото не се чуваше никакъв шум.

Мария открехна леко вратата и чу спокойния глас на баба Стойна:

– Първоначално птиците били без крила. След това Бог им направил такива и ги сложил пред тях с думите: „Елате, вземете това бреме и го носете на гърба си“.

Птиците били с прекрасна окраска и имали мелодични гласове. Когато пеели, перата им преливали в разноцветни багри на слънчевата светлина. Но тогава те не можели да се издигат високо в небето.

„Нима трябва да носим това бреме на гърбовете си?“ – смутили се птиците.

След като преодолели нерешителността си, взели в клюновете си товара и го сложили на раменете си, за да го носят.

Известно време бремето им изглеждало много тежко и им било трудно да го носят. Но с течение на времето, тъй като продължавало да бъде на раменете им, то се сраснало с малките им тела, научили се как да го ползват и скоро тежестта се превърнала в истински криле.

Мария пристъпи внимателно към децата, които със зяпнали уста слушаха баба си и тихо каза:

– Ние сме като тези безкрилите птици, а нашите задължения и ежедневна работа, възложени ни от Бога, се превръщат в криле, който ни издигат нагоре.

– Когато разглеждаме и пресмятане нашите бремена и теготи, това ни навява само страх. Но когато ги поемем на раменете си и ги приемем в сърцата си, те се превръщат в криле, – отбеляза баба Стойна.

– Всяка тежест, която приемаме в добро разположение и с любов, се преобразува за нас в благословение, – допълни Мария. – Бог желае предназначения за нас труд да ни бъде в помощ.

Децата обръщаха очи и жадно слушаха ти майка си, ту баба си.

– Ако не желаем да наведем гръб, за да поемем нова тежест, то ние се отказваме от възможността да растем в благодатта, – засмя се Мария.

– Благословено е бремето, което колкото и тежко да ни изглежда, е възложено на раменете ни от Божията ръка, – заключи възрастната жена.

Приказката и поучението бяха свършили, сега беше време за вечеря и всички се отправиха към кухнята.