Далеч от шума и напрежението двама лекари се бяха събрали над безчувственото тяло на Славов. Бяха свалили мокрите му дрехи и покрили тялот му с одеало.

– Жив е, – каза Спас, един от синовете на Славов, – но раната му е сериозна – и той посочи темето на баща си. – Част от главата му е смазана.

Черепът на Славов бе напукан и оплескан с кръв. През отворите му се виждаше сива маса.

Двамата сина на Славов стояха и гледаха безпомощно тялото на баща си. Единият от тях Станимир, бе по-младо копие на мъжа, който лежеше на масата.

– Аз го извадих от водата, – обади се едър юноша.

Младежът веднага се бе гмурнал след потъналата кола, за да помогне на някого, ако бе възможно. Тогава се бе сблъскал с тялото на Славов, което бе излязло през предното стъкло на катастрофиралата кола и свободно се носеше във водата. Измъкна го бързо на брега и забеляза, че все още диша.

– Много смело си постъпил, – каза Спас, но в очите му се четеше отчаяние.

„Можеше ли изобщо да се направи нещо, за баща ми,- помисли си той, – ясно е че ударът е бил доста силен“.

– Има малка надежда,- обади се доктор Стаматов. – Черепът е кост като всяка друга. Може да зарастне, но всички парчета трябва да се подредят внимателно, в противен случай ще зарасне накриво.

– На близо има манастир, – обади се една жена, която бе дошла да види какво става. – Да го отнесем там, да му прочетат една молитва.

– В манастирът знаят как да търсят помощ от Бога, – каза Стаматов. – И наистина сега се нуждаем от такава помощ, но аз знам само да намествам кости.

– Какво лечение препоръчвате за баща ми? – попита нетърпеливо Станимир.

– Бих извадил парченцата счупена кост от мозъка, – каза Стаматов. – Ще ги почистя, а след това ще се опитам отново да ги наместя.

– А след това баща ми ще се възстанови ли? – Станимир невярващо изгледа лекаря.

– Нямам представа, – каза Стаматов. – Понякога раните на главата засягат способността на човека да ходи или да говори. Мога само да помогна черепът на този човек да зарасне, ако искате чудо идете в манастира и се молете.

– Значи не гаратнирате някакъв успех с лечението си? – попита Спас.

– Само Бог е Всемогъщ. Хората правят каквото могат и се надяват на Божията благодат.

– Добре, – каза Спас, – направете, каквото можете.

– Сложете го на масата, така че да имам по-силна светлина от прозореца, – каза Стаматов. – И ми донесете купа с топло вино.

Лекарят извади от чантата си малки ножички и започна да постригва косата около раната.

В това време в стаята влезе монах, който носеше реликва в гравирана кутия със злато и слонова кост. Когато Стаматов видя какво държеше монаха каза:

– Положи тази свята реликва близо до главата на човека, надявам се светецът да укрепи ръцете ми.

Монахът не бе доволен, от тази намесата на лекаря, но се подчини.

Славов взе чифт финни пинцети. Деликатно хвана едно парче кост и го повдигна внимателно, без да докосва сивата маса отдолу. На парчето имаше непокътната кожа и коса. Славов го постави във купата с топло вино, която му бяха донесли. Направи същото и с още две парчета.

Когато приключи с парчетата, които можеше да извади, той се зае с останалите части, които още бяха прикрепени към черепа. На всяко от тях Стаматов отместваше косата и с ленен плат, натопен във топлото вино, внимателно почистваше участъка, а след това внимателно наместваше коста на първоначалното ѝ място.

Най- накрая лекарят постави трите отделни парчета, които бе пуснал в купата вино и ги намести така, все едно поправяше счупено гърне. След това придърпа скалпа над раната и събра кожата с бързи и точни шевове.

Черепът на Соколов отново бе цял.

– Трябва да спи един ден и една нощ, – каза Стаматов. – Ако се събуди, дайте му от тази отвара. След това трябва да лежи 40 дни и нощи.

Погледна към една от жените и помоли да превържат глават му и да го наглежда от време на време.

Колкото и странно да е, въпреки че отне много време, Соколов се въстанови и за радост на семейството си, отново се върна към предишната си работа.

Един стар професор по астрономия застана на катедрата в черен смокинг и бели маратонки.
– Скъпи студенти, днес няма да ви чете лекция. Дойдох да ви кажа сбогом. В моята обсерватория днес спря часовника, който вървя почти триста години. Сигурен съм, че е настъпил края на света!
Студентите започнаха да се смеят и да му ръкопляскат. Чуваха се викове и крясъци.
– Купете си „Ролекс“! Сменете зъбните колела! Поставете си нова батерия!
Когато шумът утихна, професорът заговори отново:
– А сега ще ви каже нещо, от което няма да ви стане толкова смешно. Часовникът, който спря в обсерваторията е слънчев!

Какво трансформира учениците на Христос в Негови смели проповедници?
Никакви изследвания на историците не могат да дадат отговор.
Тук е изявена тайната на Божия Дух, Който е бил изпратен от Исус за укрепване на зараждащата се Църква.
От момента, когато над учениците се разнесе тайнствения звук, подобен на шум от вятър и върху тях се появиха огнени езици, те станаха други хора.
Тези, които наскоро със страх бягаха от Гетсимания, започнаха да проповядват Евангелието в света.
Те няма да спрат пред никакви заплахи, истезания или затвор. След тях ще дойдат нови поколения. Против тях ще се вдигнат владетели и философи, чиновници и полиция.
Разпънати, изгорени, умиращи на арената разкъсани от зверове, горящи като факли за увеселение на преследващите ги, ще устоят в Духа.
Като мътни вълни ще нахлуят съблазните и изкушенията: мнимите християни, недостойните пастири, лъжеучителите и разколниците, но нищо няма да може да съкруши Църквата Христова.

Вятърът беше поспрял, но Симо и Яна не бързаха да се приберат. Този ден беше много тежък за тях, бяха присъствали на погребение на роднина, когото не бяха виждали много отдавна.

Единствената причина за това бе, че той беше живял като отшелник в едно забутано село, далеч от шума и грохота на големите градове. Тези, които бяха живели, край него бяха казали много хубави думи за него:

– Честен, милостив, сърдечен, изпълнен с любов, готов във всеки момент да ти протегне ръка. Той никога не мислеше за себе си. Така и умря, спаси живота на онова малко момиченце, но изгубихме него.

Обичаха го и макар че не им беше роднина и искрено жалееха, че не е между тях.

Изведнъж Симо се обърна към Яна:

– Ами ти? Какво биха казали за теб?

– Вярна. Любяща. Добра. Покорна. – Думите продължаваха да отекват ясно в главата й.

– Покорна ли? – очудено реагира Симо.

– Аз съм много послушен човек. Или поне бях, – добави с половин усмивка Яна. – В този момент не мога да кажа, че вече съм същата

– И защо?

– Дойдох тук по задължение, като роднина на чичо Митко, който съвсем слабо познавах, но това, което чух за него от хората тук, силно ме разтърси. Никога не съм напускала дома си за по-дълго време. Грижех се за семейството и децата си, но разбрах, че това е нищо в сравнение с това, да обичаш, да помагаш, утешаваш и да служиш на хората.

– Той е добър пример за нас живите, които само „живуркаме“ и изпълняваме задълженията си, – подкрепи я Симо.

– Майка ми смята, че трябва да се върна в града след погребението. Но аз имам нужда да остана сама – усмихна се Яна на себе си. – Това не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си. Може би трябва да променя нещо в живота си.
– И какво мислиш да направиш най-напред? – провокира я Симо.
– Първо трябва да изляза от черупката си и да се огледам наоколо. До сега съм живяла само за мъжа и децата си, дори не съм мислила за себе си, но грижите, проблемите, несгодите на хората около мен бяха някакво абстракно понятие, много далече от мен. Трябва да изляза сред хората и да започна да им помагам. Вероятно това ще осмисли животът ми по-пълно.

Когато бях малка силно ме привличаше радиото, не с песните и програмите си, а по-скоро със устройството си. Исках да видя кой пее и говори вътре.
Веднъж почти бях свалила задния картонен капак на радиоапарата, когато татко влезе в стаята.
След като баща ми ми обясни някои неща, често въртях копчетата на радиото и вместо звук улавях съскащи шумове и неясни звуци.
Знаех, че някъде далече се намира невидим предавател за мен и аз се опитвах да установя връзка с него. Когато успявах да се свържа, чувах ясен и отчетлив глас или прекрасна музика.
Дали Бог ни говори? Той опитвали се да установи контакт с нас? Да! Само че ние Му пречим за това, защото както радиоапарата ние не сме настроени на същата честота.
Има само един начин да познаем Бога, когато Той Сам ни се открие.
И Бог наистина се открива на хората, чрез красотата на околния свят, която Той Сам е създал. Но най-добре ни се открива, чрез Своето писано Слово, Библията.
Много векове назад Той е говорил чрез пророците и апостолите, които под вдъхновението на Святия Дух са записали за нас Неговото Слово.
Бог се опитва да достигне до нас като се провира между шума и смущенията в ежедневието.
От нас се иска едно единствено нещо да „се настроим“ към Неговото Слово.
Пригответе се! Готови ли сте да чуете какво иска да ви каже Бог?