Някогашният плодороден озис Минцин, в Китай, сега преживява неспокойни времена. Той се намира затворен между пустините.
Десетилетната суша и изчезването на реките довели до това, че от юго-изток и северо-запад към района са се устремили пясъци.
От 1950 г. пустинята е погълнала повече от 160 кв. километра, а числеността на населението е нараснало от 860 хиляди до повече от 2 милиона човека.
Огромната пустиня се приближава към хората със скорост около 10 метра в година, намалявайки обработваемата земя шест пъти.
Трудно е да повярваш, че на такова опасно място могат да живеят хора, които всеки ден водят борба с природата.

В една държава вярвали в провидението. Те имали такъв обичай, на всеки осъден на смърт му предлагали да тегли жребий. В торба слагали две листчета. На едното пишело „живот“, а на другото „смърт“. Ако човекът изтеглел първото от тях, бил помилван.
Така за всеки осъден имало надежда до последния момент, а съдията бил допълнителен глас „свише“ за или против взетото решение.
Случило се така, че един мъж успял в работите си и бизнесът му процъфтявал. И както често се случва се появили хора, които му завидели. Те го наклеветили. Мъжът бил задържан и бил осъден на смърт.
Знаейки, че осъденият има шанс за спасение зложелателите му откраднали лисчето, на което пишело „живот“ и сложили друго с „смърт“. Така подсъдимият нямал никакъв шанс, защото и на двете лисчета в торбата щяло да пише „смърт“.
Приятели на осъдения научили за това и го предупредили. Посъветвали го да каже на съдията да провери лисчетата преди да тегли жребия, но той само се усмихнал и нищо не направил. Приятелите му решили, че си е загубил разсъдъка.
На следващия ден мъжът изтеглил лисче от торбата, но никой не можал да го прочете, защото той веднага го глътнал без да го погледне. На съдията друго нищо не оставало освен да погледне в торбата и тъй като там било листчето със „смърт“, заключил, че посъдимият е глътнал това за „живот“. Така човекът бил спасен.
Ако вие живеете живот, за който никой не може да ви завиди, няма да имате врагове, но ако живеете добре и успявате, винаги ще се намери някой, който да ви завиди.
Талантливият човек винаги ще има врагове и зложелатели, само защото те не притежават неговия талант.

Обикновено хората посещават музеи, за да се насладят на шедьоврите на изкуството или да научат повече за историята. Но има и такива, които като ги посетите ще ви настъхнат космите на главата. Те съдържат съвсем реални неща и са били използвани според предназначението си, но изглеждат като елементи от филм на ужасите.
Днес ще ви разкажа за музея Дюпюитрен в Париж.
Експонатите в този парижки музей са реални примери за различни отклонения в медицината.
Музеят Дюпюитрен е бил открит през 1835 г. от известен парижки анатом и хурург, който е събрал колекция от неродени бебета с вродени заболявания и уродства, скелети и човешки органи.
Ужасната изложба съдържа повече от шест хиляди експоната, включващи буркани с деформирани части от човешко тяло, сиамски близнаци и бебе родило се с открити вътрешни органи.
Музеят показва восъчни модели на човешки глави със странни израстъци, заешки устни и вродени дефекти, които не могат да бъдат класифицирани.
Разбира се, има много стъклени буркани, в които плават увредени мозъци на пациенти. Те са добре запазени в спирт.
Този музей със сигурност няма да остави равнодушен и най-нечувствителния човек.

Някакъв файлетон в един вестник разказвал за един много интересен случай.
Полицай не искал да се занимава и забърква с един пиян човек, затова го пренесал в съсения участък. Другият като видял пияния, го върнал на територията на първия полицай.
Артистът Олег Попов прочитайки тази история си представил следната ситуация.
Пред лекарят лежи много болен човек и лекарят постъпва, като полицая.
Така се родила известната реприза или повторение на комичната ситуация „Удавеният“.

Така правеше през цялата смяна, независимо дали беше дневна или нощна. Влизаше вътре в стаята, обръщаше плочата и музиката продължаваше. Никой не го караше, но Иван усещаше, че трябва да го прави.

Чу, че някой плачеше в съседната стая, трябваше да отиде веднага там, а толкова му се искаше да остане  при този немощен човек, който много обичаше музиката. Горкият, можеше да спи само, когато му даваха обезболяващи.

Нежната музика на цигулката разтваряше напуканите му устни, сякаш вдишваше цялата тая палитра от тонове. Иван посегна към кърпичката си, навлажни я с вода и му намокри устните. Той умираше, но не от болестта, каято го измъчваше вече няколко месеца, а от принудителното гладуване и обезводняване на организма. Вътрешните му органи преставаха да работят един по един и така щеше да продължи, докато умре. Жесток начин да умреш.

Старците лежаха в локви от собствената си урина, други молеха някой да ги заведе до тоалетната. Санитарите и сестрите се нервираха и им крещяха:

– Млъкнете! Няма само с вас да се занимаваме! Какво сте се разврякали?

Първите месеци Иван си мълчеше, не искаше да привлича вниманието.

Работата му съвсем не беше сигурна, особено с такова досие: две присъди за кражби едната, от които беше със взлом. Не смееше да се оплаква на главната сестра или лекаря на отделението, въпреки че виждаше как другите санитари надуваха звука на телевизора, за да заглушат стоновете и виковете на болните.

Понякога отскачаше при по-подвижните и дори се смееше на глупавите шеги на сбръчканите старците. Правеше всичко възможно да ги облекчи и ако чуеше стон и вик от съседното отделение, където бяха тежките случаи, летеше на там, за да помогне, въпреки че това не влизаше в задълженията му.

Обикновено се промъкваше до Мартин, даваше му вода и го обръщаше. Ако някой от другите се изпуснеше, измиваше го, избърсваше го, а след това се опитваше да го успокои.

Понякога пациентите крещяха срещу него:

– Махнете го този черньо от тук! Не искам този да ме докосва!

Но той не им се сърдеше. Как може да се сърди на човек, чиито дни са преброени?

Когато жената на Стоян идваше да го види, я  черпеше с чай и бисквити, а като задремеше на стола внимателно я завиваше с одеало. Сестрата на Петър често го посещаваше и като виждаше окаяното състояние на брат си плачеше. Иван се опитваше да я успокои и ѝ даваше кърпичка да си избърше очите.

Мрачно и тягостно беше в болницата. Хората умираха, а с тях и надеждата на останалите, че ще оздравеят.

Медицината съвсем не беше студена и отблъскваща наука, защото Иван ѝ придаваше топло и любвеобилно лице.