Елена живееше в едно провинциално градче. Отиде в столицата, за да продължи образованието си.
Там се запозна с млад, висок и симпатичен мъж. Той и имаше кола, добра работа и едностаен апартамент. Родителите му живееха в къща, в покрайнините на града.
– Вие ще бъдете прекрасна двойка, – със завист казваха приятелките ѝ. – Ще имаш жилище, кола и много красив мъж.
Тя го харесваше, но не беше влюбена в него.
– После, по-късно ще се влюбиш в него, – казваха приятелките ѝ.
И тя се омъжи за него. Приятното безпокойство около сватбата премина и се заредиха делничните дни. Работа, готвене, чистене, спане, … и така всичко се повтаряше ден след ден. За ученето забрави. Първоначално отлагаше, а после се роди дъщеричката ѝ и за това съвсем не ѝ остана време да мисли.
Изминаха три години и решиха да дадат малката в детска градина. Мъжът ѝ не искаше тя да тръгне на работа, но после се съгласи.
Един ден Елена срещна приятелската си Милка от детството. Зарадваха се и седнаха на кафе да си побъбрят. Започнаха да си припомнят лудориите и веселите детски дни, дори се поразплакаха малко.
– Какво стана с фотографията? – попита я внезапно Милка. – Ти правеше много хубави снимки в кръжока по фотография, помниш ли? Тогава едни ти се присмиваха, а други те окуражаваха, защото беше единственото момиче в този кръжок.
– Помниш ли Русев, той ръководеше кръжока? – каза Елена с някаква носталгия. – Беше добър човек и вина ги ме подкрепяше.
Когато си тръгна за в къщи Елена си помисли: „Дали да започна отново? Обичам фотографията“.
Тя се отби в един магазин и си купи фотоапарат. Тя нямаше пари за по-добрите апарати, но затаи надежда, че някой ден ще може да си купи някой по-хубав.
И така тя започна да снима дъщеря си. Двете се разхождаха в парка, смееха се и се снимаха. Когато лентата свърши, тя я занесе в едно фото студио, за да проявят лентата и копират снимките. С нетърпение очакваше, кога ще станат готови.
Елена много искаше да ги покаже на мъжа си.
И един ден, когато той се върна от работа, тя му се похвали. След като хапнаха, той разгледа снимките. Тя го наблюдаваше внимателно и искаше да чуе мнението му.
Мъжът и вдигна глава, усмихна ѝ се и каза:
– Много са добри! Направила си чудесни снимки!
Настана страхотна шумотевица, прегръдки, целувки….
На другия ден съпругът ѝ купи голям ноутбук, за да може Елена сама да обработва своите фотографии. Скоро тя започна да участва във фото конкурси.
Минаха още две години и тя стана професионален фотограф. Специализира се във снимане на деца.
Всичко беше толкова хубаво. Елена усещаше любовта на мъжа си и от ден на ден любовта ѝ към него все повече разцъвтяваше. Даже планираха вече да имат и второ дете.
Подкрепата на съпруга ѝ я направи много добра, в това което обичаше да прави. Всеки от нас се нуждае от такава подкрепа.

Човек на всичко привиква, към обстановката, към обкражението си. Така в църквата вярващия свикват и започва да възприема това, което се случва по време на службата като нещо обичайно.
Но понякога се случванещо ново, което разчупва стереотипите.
Всичко си остава по време на богослужението, както преди, но изведнъж ти разбираш нещо ново, разкриват ти се неща, които не си забелязвал преди и не си ги разбирал така. Привичната реалност се разкрива пред теб в съвсем друга светлина. Тогава разбираш, колко плоско и примитивно си разбирал нещата, приемайки ги за нещо обикновено незаслужаващо внимание.
Вярващите възхваляват соя Бог и казват, че тази хвала е завинаги, защото Бог е неизменен. Това означава, че ако ние Го хвалим днес, утре, в следващите дни и години и тогава нащата хвала ще е актуална.
Ние благославяме нашия Бог и в радост и мъка. Благославяме го не само, когато ни увеличават заплатата или се издигаме в работата си, но и когато някой умира край нас или страда от неизлечима болест. Всичко, което се случва със нас е резултат от Неговия промисъл за всеки от нас. И ние вярваме, че Неговите мисли са благи, винаги насочени в наша полза, дажи и когато ни е болно, дори да изглежда ужасно или имаме чувството, че вече нямаме сили.
Погледни в сърцето си и се попитай: „Имаш ли достатъчно вяра? Готов ли си да благославяш своя Бог винаги, независимо от това, което ти се случва?“

Безработицата беше голяма, за едно по-престижно място се бореха доста човека. Хората често коментираха сблъсъци между бездушните шефове и старадащи подчинени.

– Една неомъжена жена, – разказваше един мъж пред входа, – гледа болната си майка. Работи като чиновничка в една фирма.

– Е, поне е имала работа, – каза навъсен едър мъж, – а не като нас да чакаме благоволението на някой да ни наеме.

– Ти чуй какво е станало по-нататък, – скара му се дребничък мъж с голям мустак.

– Наложило ѝ се да придружи майка си на някакъв преглед, – продължи разказа си първият мъж – и помолила за неплатен отпуск. Когато се върнала, я повикал шефа ѝ. Той и казал най-безочливо: „Разбирам, че се грижите за майка си и ви съчувствам, но вие отсъствахте два дни, а работата ви стои. Разбирам, че и занапред трябва да помагате на майка си, но вашите отсъствия ще се отразят негативно на работата ви. Реших да ви предложа, да напуснете по взаимно съгласие.

– Това човек ли е? Този майка няма ли? – нервно изрази недоволството си един от мъжете.

– Такива са студени като камък, – додаде друг – те нямата сърце и са безжалостни.

– Чуйте какво ѝ казал после, – каза мъжът, който беше започнал тъжната история.

Мъжете го погледнаха тъжно в очакване да чуят нещо още по-лошо.

– Жената едва се сдържала да не заплаче, – продължил мъжът, – а този нагъл тип ѝ казал: „Така ще имате повече време да се грижите за болната. Надявам се, отличната препоръка, която ще ви дам, да ви помогне да си намерите по-подходяща работа, която ще ви помогне по-добре да изпълните дълга към майка си. От утре сте свободна“.

– Нима е възможно такова бездушие? – подаде глава от прозореца съседката.

– Който се хване на работа някъде, – каза слабо момче, с изцапани от вар дрехи, – не знае какво е това отпуска и осемчасов работен ден. Дори и да ни се полага почивка, никой не отваря дума за нея, защото като се върне, неговото място ще бъде зает от друг. За това работим на нонстоп.

– А работната заплата се разпределя на четири: наем, ток, телефон и вода, – развика се едър мъж  и размаха ръце – и ако остане нещо то отива за храна. От какво живеем, само един Господ знае…..

Неврохирурзите казват, че ако до три часа успеят да стигнат до човек, който е получил инсулт, то последствията от този пристъп могат да бъдат отстранени. Да се разпознае и диагностицират инсулта съвсем не е просто.
За да разпознаете инсулта използвайте тези 4-ри съвета:
Накарайте човекът да се усмихне, при инсулт не може да направи това.
Накарайте човекът да каже някое просто изречение. Например, „Днес времето е хубаво“.
Накарайте човека да си вдигне и двете ръце, при инсулт изобщи не може или ги вдига частично.
Помолете човека да изкара езика си навън. Ако езикът е изкривен или обърнат, това също е признак.
Един кардиолог е казал, че ако това съобщение е разпръснато на минимум 10 адреса, то може да се спаси нечий живот.

Нищо не тревожи сърцето и не напряга нервите така, както излишните грижи. Те са като старец, който носи торба с пух, но се е изгърбил така, все едно е понесъл чувал с олово.
Притеснението за това, какво може да се случи, превръща и най-малката трудност в огромен проблем. Напрежението при обмислянето на трудностите, които могат да възникнат, изчерпва всички сили у човека.
Вместо да се отдаваме на „излишните грижи“ и постоянно да се безпокоим за бъдещето, по-добре да се осланяме на обещанието на Исус: “ Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“.
С каквото и да е обременено сега сърцето ти, дай го на Исус и повярвай, че той ще се погрижи за всичко.
Позволи твоите грижи да бъдат заменени с Неговия мир.