Има събития в живота на човека, по времето на които му става напълно ясно, че той повече никога няма да бъде същия. Има мигове, които завинаги ще останат за него като важни събития.

Никога не съм виждала Исус такъв, какъвто Го видях в бурята. Знаех, че е могъщ, че е мъдър. Била съм свидетел на Неговата сила и съм се удивлявала на Неговите възможности. Но никога няма да Го забравя такъв, Какъвто бе в бурята.

Видях Бог, Който не стои безучастно, когато бушуваше бурята. Исус разбираше колко съм уплашена, колко много се нуждая от Него и Той дойде близо до мен.

За Бога моята буря бе Неговият път, по който Той идваше към мен.

Нужна ми беше буря, за да видя Бога. Видях Го и повече никога няма да бъда същата.

Ако Христо се съмняваше в смелостта на племенника си, то това се разсея от бдителността на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Дани в лицето, Христо разбра, че той не беше избягал, но нарочно го подкачи:

– Защо избяга?

– Не съм избягал, – отвърна Дани и погледна вуйчо си с пламнало от възмущение лице. – Аз нямаше да тръгна така с Павел, както ти направи с чичо му, след като се скарахте.

Двамата продължиха по пътеката. Дани упорито мълчеше, а Христо  сериозно се замисли. После вуйчото сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

– Синко, какво мислиш за мен, като постъпих по този начин?

– Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя, – отговори Дани, устремил поглед напред.

– Но аз не мразя Антон. Той ми харесва.

– Защо се скара и сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби?

Христо не отговори веднага на такова обвинение. Гласът на Дани бе толкова различен от този на момчето, което бе утешавал и насърчавал до скоро. Това го накара изпитателно да погледне племенника си в лицето.

– Да се биеш, –  каза Христо с малко по-тих глас, – означава да живееш, това е солта за съществуването на някои хора. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, моето момче. Най-големите и най-трайните приятелства се сключват след бой. Когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига партньорът ти да е бил честен, ти си спечелил приятел завинаги.

– Аз не бих стиснал ръка на Павел, –  каза Дани. – Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният тон на Дани събуди у Христо чувство на тревога.

– Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо, – възрази вуйчото. – Дръпни му един бой на тоя Павел и му стисни ръка. Нека остане като една хубава играта.

Напрегнатото лице на Дани се поотпусна при тези думи на вуйчо му. Последва го добродушния му смях.

– Никога няма да стисна ръка на Павел,  – повтори Дани. – Ще му тегля един хубав бой, но някой ден може и да го убия.

– Ти може да го убиеш, но това не означава непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза.

Дани гледаше съсредоточено вуйчо си.

– Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата, – продължи Христо. – Кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и бурени в живота ти. Прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигнеш до момент, когато не можеш да се засмееш, тогава тя е разрушителна и е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Дани наведе глава и дълго мълча, но когато вдигна очи, погледът му бе омекнал. В очите му вече не се таеше омраза.

В края на войната осем войника се промъкваха през обкръжението към своите на изток. Беше зима.

Вървяха по пътища и през полета и гледаха да не попаднат в плен на германците.

Една вечер съвсем бяха останали без сили. Снегът им беше до колене. Бяха стигнали до някакво поле.

– Тук ще замръзнем и ще си останем завинаги, – прошепна плахо мършаво, изпосталяло войниче.група, ръка, далечина, другар,

Един едър войник, който вървеше начело на групата вдигна ръка и посочи в далечината. Другарите му бяха изморени, но извиха поглед в оказаната посока и забелязаха светлина. Войниците ускориха крачка с надежда и тръгнаха към нея.

Скоро стигнаха до малка къща на хълмче сред полето. Един от войниците почука и влезе. Вътре един възрастен човек си кърпеше валенките.

Войникът искаше да помоли за подслон, но не стана нужда. Старецът го погледна и каза:

– Влизайте, може да останете да пренощувате.

Войниците не чакаха повторна покана. Влязоха на топло. Натъркаляха се по пода. Бяха много изморени и бързо заспаха.

По едно време един от войниците отвори очи. Вече се бе съмнало. Всички лежаха накуп не на под, а на земята и шинелите им бяха покрити със лек сняг.

Над тях нямаше покрив, а чисто небе. Някъде наблизо биеше камбана. Те скочиха и тръгнаха по посока на звъна.

Влязоха почтително в храма, навели глави.

Изведнъж един от войниците посочи една от иконите и смаян каза:

– Това е старецът, който ни приюти тази нощ.

Всички погледнаха образ на иконата не по-малко изненадани от него. След това вдигнаха ръце и благодариха за спасението си.

Изображението на ръкостискане, което се намира под лактите на някои военни подразделения, като Френския Легион, означава, че неговият притежател е убил човек с голи ръце.

В арабските страни, Турция, Япония, Корея, Китай е прието слабо ръкостискане. Силното ръкостискане, както и в някои други страни е обида.

В Индия, сватбената церемония трябва задължително да бъде скрепена с ръкостискане.

Някои племена в Централна Африка при приветствие вежливо се кланят и удрят с ръце, докато произнасят комплименти.

В  Иран и Малайзия след ръкостискането е необходимо да се сложи дясната ръка на сърцето.

В Китай и Корея при ръкостискане е необходимо да се използват и двете ръце. Това е знак за доброта и откритост.

Спасението на човека от греха, става чрез ближните му, но и чрез тях го настига духовната му смърт.

Можем да злобеем срещу хората, да се възгордяваме пред тях, да им навяваме похот.

Но можем да обичаме човека, да се смиряваме пред него и да го гледаме с чисти очи.

И когато това стане в нас, внезапно разбираме, че всеки човек е „неръкотворен образ“, зад който стои Самият Христос.

Практиката на християнския живот се свежда до това, между мен и всеки човек да стои Христос.

Трябва да виждаме хората само чрез Христос.