Рачо се чувстваше добре, докато работеше в завода. Смяташе своята работа за значима.

– Шестнадесет души в смяната зависят от мен, – казваше с гордост той.

Той монтираше със своите хора капаци и не веднъж споменаваше:

– Ако не ги монтираме, както трябва, изделието се похабява. Малко са хората в този завод, които умело могат да вършат тази работа.

И със задоволство отбелязваше:

– Умра ли внезапно, ще липсвам на началниците, колегите и семейството си.

Дойде време и Рачо се пенсионира. Сега вече не бе толкова необходим в завода.

– Някой друг също компетентен като мен сега управлява бригадата, – въздишаше тежко той.

Семейството му също не се нуждаеше от него.

Децата се изпожениха, заминаха надалече и сега се обаждат само по празниците.

Жена му се разболя, но медицинската сестра идва често и се грижи за нея.

Рачо често се замисляше:

– Ще има ли някой на погребението ми? Ще липсвам ли на някого?

Той бе отчаян и един път сподели тежките си мисли с комшията Светльо.

– Мисля, че е време да намериш друг изход за своите дарби, умения и способности, – потупа го съседът по рамото.

– Какво трябва да направя? – вдигна ръце безпомощно Рачо.

– Нужно е да имаш цел, – усмихна се Светльо. – Помисли добре, с какво можеш да бъдеш полезен в квартала, града, църквата, …? Просто, виж, къде можеш да служиш най-добре.

Рачо се замисли, погледна съседа си и каза:

– Май имаш право. Ще последвам съвета ти.

Окуражен и усмихнат Рачо тръгна към дома си.

Той беше съвършен Художник. Първо го носеше само в съзнанието Си, но дойде време и създаде шедьовъра си.

Това бе картината на благодатта, която Неговия възлюбен Син щеше да пресъздаде с Живота Си.

Да се върнем малко по-назад.

Преди да спре дъхът ни пред блясъка на творението, Той направи план за съвършеното Си общение с хората.

Изведнъж се появиха нежелани нюанси върху пейзажа.

Дълбоки и тъмни сенки. Те бяха резултат от бунтовния избор на човека да живее независимо от Неговата благодат. Тези краски помрачиха делото Му.

Цялото творение бе обгърнато в мрак.

Ами сега? Как ще постъпи Създателят?

Ще изкупи ли Своя шедьовър?

Какво би могло да спаси жалките портрети, в които бе вдъхнал жизнено дихание?

Художникът заплака.

Потопи четката си в аленото и написа върху грубото дърво:

– Обичам те!

Закачи го в небето, за да може всеки да го прочете.

Това послание бе с определена цел: Да върне цвета на живота ни и да прогони тъмнината от нашите сърца.

Нека красотата край нас напомня за Неговата загриженост относно всеки детайл от живота ни и жертвената Му любов към всеки един от нас.

Всички, когато са онлайн се представят по-най добрия си начин. Петър гледаше всичките им снимки, постижения им отразени в клип или писанията им и тежко въздишаше:

– Ех! И аз да можех така.

Той не осъзнаваше капана, в който бе попаднал. Сравняването с другите бе пагубно за него.

Баща му слушаше безкрайните му оплаквания и накрая каза:

– Така както правиш ще загубиш сърцето си и ще престанеш да следваш собствените си цели.

– Но, татко, …. виж колко много могат, …. а аз ….

– Те не са ти. Нямат минало, каквото имаш ти. Не са се сблъсквали с твоите препятствия, пред които си бил изправен.

– Да, но … искам и аз така да мога и да успявам ….., – замрънка отново Петър.

Баща му сложи ръце на кръста си и започна:

– Бог няма да измерва дали си изживял или не целта на някой друг на земята. Той не те подготвя да изживееш целта на някой друг. Бог ще гледа дали си завършил или не това, което Той ти е дал да правиш. Узрей духовно, така че да отразяваш ценностите на Христовото царството.

– Хронологична възраст може да не е непременно равна на зрелостта, – каза уклончиво. – Познавам възрастни хора, които все още са недоразвити, с детски признаци в поведението си.

– Явно не са узрели с възрастта си, – засмя се бащата. – Нашата цел трябва да бъде следната, когато застанем пред Господ да бъдем духовни възрастни, а не като духовни прохождащи деца. Точно както бебето не остава същото тегло, каквото е било при раждането, така и ние не трябва да оставаме на същото духовно ниво, на което сме били, когато сме били спасени.

Петър клатеше глава в знак на съгласие, а баща му продължи:

– Зрелостта е процесът, при който се задълбочава духовното. По този начин ставаме по-подобни на Христос по характер, поведение, нагласи и действия. Така че не търси онлайн сравнение, погледни в се в „Огледалото“.

Асен бе навел глава. Обмисляйки какво го бе сполетяло, сподели със Слави, приятел, който бе винаги до него, особено в трудните ситуации.

– Признавам, че понякога съм се съмнявал в Божията цел и обещание. Казвам го със смущение.

– Е, разбира се, когато нещата не работят така, както си мислиш, че ще станат или не получаваш отговор на молитвата си, ти не разбираш ситуацията, нито я съобразяваш с характера на Бога, – не отговори, а направи разбор на различните положения.

– В такива моменти често имам усещане в себе си, че това не е правилно.

– Когато опората в живота изчезне, надеждата започва да избледнява, а човешката логика губи смисъла си, – добави Слави.

– Можеш ли да ми обясниш защо се случи това? – попита с отчаяние Асен.

– Не мога, аз не съм Бог, – призна си Слави. – Единственото нещо, което мога ти обясня е, че проблема, с който се бориш, е част от Неговата неизменна цел. Бог прави всичко в подходящото време. Някои времена са трудни, а сезоните са сухи, но Той контролира всичко.

– Хвалим Бога, когато благословиите текат, – тъжно се усмихна Асен. – Работата е сигурна и повишение е на хоризонта, заплатата е добра, здравето ни е наред, но ни е трудно да повярваме, когато тези неща не вървят така.

– Насърчаването е обратното на обезсърчението. Надеждата е обратното на отчаянието. Когато приемеш факта, че понякога сезоните са сухи и времената са трудни и че Бог контролира и двете, ще откриеш усещане за Божествено убежище, защото тогава надеждата е в Бог, а не във нас самите, – Слави възторжено размаха ръце.

В тези сезони, когато е трудно да видите Божията цел и обещание, помнете къде е вашата надежда и насърчение – в личността и целите на Господ Исус Христос.

Валери седеше на стола и бе вперил поглед в една електрическа крушка, която лежеше на масата.

Баща му влезе в стаята и се засмя:

– Какво те привлича към тази електрическа крушка?

От опит той знаеше, че наглед обикновени предмети, караха сина му да разсъждава върху проблеми и злободневни перипетии.

Валери тихо каза:

– Той е обикновен и стъклен. Лежейки на масата е безполезен. Но ако се монтира в лампа, към която в включен източник за захранване, ще изпълни предназначението си.

– Да, – съгласи се бащата, – ще даде светлина, която е полезна особено вечер. Е, и?

– Нали човек е перлата на Сътворението? – попита Валери.

– Ние не сме създадени просто така, – каза бащата. – Имаме определена цел в живота.

– И ако целта бъде отхвърлена или пренебрегната, животът ни никога няма да бъде това, което е трябвало да бъде, – добави Валери.

Бащата изгледа изумен сина си. Той не за първи път го изненадваше с разсъжденията си, въпреки че бе едва на десет години.

– Ние сме като тази електрическа крушка, – продължи Валери. – За да не водим безсмислен и безполезен живот, трябва да се включим в плана на нашия Създател за нас. За целта е достатъчно да се включим към Източника на енергия, т.е. да имаме постоянна връзка с Него.

Валери погледна тържествуващо баща си и прибави:

– И тогава животът ни ще бъде такъв, какъвто трябва да бъде.