БЗастудя. Вятърът немилостиво подканяше дърветата да му се покланят до земята. Въздухът бе свеж, но леден.

Мая и Динка бързо крачеха към дома си. Всяка от тях  очакваше с нетърпение да достигнат до топлия кът, където щяха да сгреят премръзналите си крака.

– Най- после, – въздъхна облекчено Мая, след като двете бяха прекрачили прага на топлата стая.

Динка се зае да разтърква премръзналите си нозе, но това не ѝ попречи да се усмихне и да сподели:

– Наш приятел не закара до Варна, където сестра ми ни покани на закуска. Съпругът ми през цялото време се грижеше за мен. Какво съм направила, за да заслужа това? Нищо.

– Всички тези хора са направили добро, поради любовта в сърцата си, – обясни Динка. – Всеки от тях е проявил нежност и загриженост, тъй както Бог постъпва спрямо нас. Те са показали на практика Божията любов и живеят така, както вярата им ги подтиква.

– Да спомням си, – каза Мая, – нали Исус е казал, че трябва да обичаме Бога и да любим другите както самите себе си. Могат ли хората да имат Божията любов във себе си? Другите могат ли да изпитат тази Божия любов, когато им служат?

– Служенето на другите се изявява в различни форми, – уточни Динка. – Това може да бъде превозване на някой до лекар или да се донесе храна на болния. А може да бъде и ремонт на дома за тези, които не са в състояние да направят това или да се даде необходимото на бездомния на пътя.

– Но как мога да направя това най-добре? – попита Мая. – Да отида в някой комитет, който обслужва нуждаещи се или да участвам в някое подобно служение в църквата?

– Вслушай се в подбуждението на Святия Дух, – отговори Динка. – Обичай, служи, живей и израствай! Огледай се наоколо и намери някого, на когото да послужиш още днес.

Първите лъчи на новия ден нахлуха през прозореца. В полуосветената стая на масата седеше мъж с буйни коси и очила с голям диоптър.

Димитър бе замрял с химикалка над белите листове, а взорът му се бе отнесъл нанякъде. Неспокойната му мисъл бе навлязла в дълбока и необхватна зона.

– Как да обясня на хората кой е Бога и каква е Неговата същност? – отчаян пророни тихо в тишината Димитър.

Той дълго и напрегнато бе мислил по въпроса, но нищо не се получаваше. Изморен от напрегнатия размисъл, той почувства болка в главата.

– Ще изляза да се поосвежа край морето, – реши Димитър.

Вървейки по пясъка, той все още разсъждаваше върху измъчващия го въпрос.

Неусетно стигна до малко момче, което бе изкопало малка дупка на брега. Детето с парче от счупена чаша изливаше вода от морето в пробития отвор на пясъка.

– Какво правиш, момченце? – попита Димитър.

– Направих си дупка и искам да прелея всичката вода от морето в нея, – отзивчиво отговори малчугана.

Димитър се засмя и продължи нататък по брега.

– Колко са наивни децата, – каза си той. – Какво знаят и разбират те?!

Изведнъж Димитър се спря. Почеса се по главата и се усмихна.

– Не съм ли и аз като това малко дете? Със своите ограничени възможности искам да обхвана и разкрия на другите същността на необятния и безграничен Бог. Толкова съм малък спрямо Него. По-добре да му се покоря. Да позная волята Му и да я изпълня в живота си.

Слънцето прежуряше. Лъчите му проблясваха върху вълните на водната шир, чийто край не се виждаше.

Таня почиваше с родителите си на пясъчния бряг край морето. Тя бе само на 10 години, но бе много любознателна и наблюдаваше с интерес голямото водно пространство.

Внезапно нещо много необичайно привлече погледа на момичето. Морето се разпени. На всеки друг това можеше да му се стори тривиално, но момичето бе убедено, че става въпрос за нещо много важно.

На урок по география Таня бе слушала за цунамито. Бе им прожектиран филм, в който се разказваше за някои от признаците при приближаване на цунамито.

– И сега е същото, – каза си Таня. – Водата се пени и внезапно се появява рязък прилив.

Момичето веднага изтича при семейството си и разтревожено каза:

– Трябва да се махаме бързо от тук, скоро ще има цунами.

Баща ѝ тръгна към хотела, за да предупреди персонала му, но майка ѝ посрещна думите ѝ с недоверие. Тя не повярва на дъщеря си.

Таня застана до майка си и смело заяви:

– Мамо, повярвай ми, наистина ще има цунами. Аз тръгвам.

– Чао, – спокойно каза майка ѝ и помаха с ръка.

Бащата на Таня през това време бе предупредил дежурната охрана и хората бързо бяха евакуирани от плажа.

Семейството на Таня се скри в хотела няколко секунди преди да приближи мощната вълна.

Причината за цунамито бе скорошното земетресение не далеко от крайбрежието. Вълната удари обширен район и уби хиляди хора.

Настойчивостта на Таня спаси живота на много люде, които в същия ден почиваха на плажа. Тя бе наградена от властите за това.

Във влака беше претъпкан. Хората като че ли нарочно се бяха уговорили, да пътуват в едно и също направление.

Михаил си вееше с вестника, който бе купил преди да се качи във вагона и отегчено наблюдаваше бързо сменящите се картини през прозореца.

Влакът спря на поредната голяма гара. Изведнъж Михаил чу ясно:

– Вестници! Най-новите новини! Не пропускайте …

Викаше момче дребно на ръст, но с приятен глас. То бе много любезно и внимателно с клиентите си. Беше бедно облечено, но спретнато. Лицето и ръцете му бяха чисти.

– Как се казваш? – попита го Михаил като взе вестник от него.

– Димитър.

– А можеш ли да четеш?

– О, да!

Влакът вече тръгваше, когато Михаил бързо извади от джоба си малък формата на Евангелието и го подаде на момчето.

– Ще прочетеш ли тази книга, Димитре?

– Да, непременно. Обещавам ви!

След година на Михаил му се наложи да пътува отново в тази посока и влакът спря на същата гара, където се бе запознал с Димитър.

Не се наложи да го търси дълго из навалицата. Сега малкият му приятел бе пораснал и понапълнял, но очите и гласът му си бяха останали така привлекателни, както и преди.

Михаил приближи прозореца на влака, където седеше Михаил и каза:

– Често си спомням за вас. Вашата малка книжка изцяло промени моето семейство. Баща ми, който нямаше работа, започна да я чете и под нейно влияние в дома ни започна нов живот с Христос. Татко постъпи в една фирма и започна да печели добре, майка ми стана по-весела, а аз вече спокойно мога да ходя на училище.

Ето какъв добър плод бе донесла малката книжка, съдържаща Божието Слово. Но забележете, сърцата на това семейство се оказаха добра почва за Неговото възприемане.

Гладната душа търси храна, а Божието Слово я насища.

Небето се скри под тъмния плащ на нощта. Безброй звезди затрепкаха по потъмнелия небосвод. Уличните лампи и осветените прозорци огряваха почти безлюдните улици. Димът от комините напомняше, че навън е студено, а у дома е топло и уютно.

Симеон седеше край печката, нежно галеше гъстата козина на любимото си куче Боби и размишляваше на глас:

– Колко много думи знаем. Научили сме се да четем и да пишем. Превеждаме стихове от много езици, но не можем да разберем най-близките си. Не е ли странно това?

Боби погледна стопанина си в очите, мушна мокрия си нос в дланта му и помаха с опашка, сякаш разбра всичко, което каза Симеон.

– На него не са му нужни думи, – усмихна се Симеон на четирикракия си приятел. – Колко много искам да знам езика ти. Толкова неща искам да те питам, Боби. Ако можех  да проумявам какво ми говориш, бих те помолил да ме научи как без думи да се разбирам с хората.

Симеон имаше много приятели, на които изпращаше поздравления на празниците им, но те го подвеждаха, а понякога много лесно го и предаваха.

– Но ти, Боби, никога няма да ми измамиш или заблудиш, – Симеон разроши козината на кучето и въздъхна. – Живота за приятелите си ще дадеш, защото не можеш да живееш без тях. Ех, да можех да разбирам какво казваш, щях да поискам да ми кажеш как трябва да общувам с другите.

Боби не очакваше нищо за себе си. Дори и да беше най-последния човек, кучето пак би обичало Симеон, просто така, само защото приятелят му съществуваше. Има ли друг такъв пример за всеотдайност?

– Боби, – започна нежно Симеон, – за любовта сме съчинили хиляди книги. Над романите сълзи проливаме, но често изоставяме любимите си и за пари продаваме обичта си. Може би от теб трябва да се науча, как истински да любя. Ех, само да можех да си поговоря със теб.

Симеон ходеше на църква и молеше Бог да му прости греховете, но на роднини и приятели с години не можеше да прости и най-малката обида.

– Боби, може би ти знаеш как трябва да се прощава. Колко много искам да те разбирам. Толкава много имам да ти казвам….