Беше края на деня и студът се опитваше да замрази всяко желание и надежда, но това не попречи на Надя и Христо да се отбият до шумното заведение на ъгъла. Тя често го засичаше „случайно“ край себе си, но щом решеше да го приближи, той навеждаше срамежливо глава и бягаше.

Днес не можа да избяга или вече се беше престрашил, но факта си е факт, двамата седяха на една маса и се гледаха дълго без да проронят дума от устата си.

Накрая Христо не издържа, усмихна се малко стеснително и тихо каза:

– Опитът ми в романтичния живот е много скромен. По-скоро това бяха случайни срещи без продължение.

– Разкажи ми нещо за себе си. Знам, че пишеш, но почти нищо не знам за теб, – насърчи го Надя.

– Както вече си усетила, аз …. съм много стеснителен. Не знам, просто така съм устроен. Това може би е страх да не бъда отхвърлен, защото погрешно съм разбран. Чувствам се по-сигурен, когато съм сам. Бях единствено дете и това ми харесваше. Ужасявах се, когато хората се опитваха да ми помогнат да си намеря приятели или ме канеха да си играя с други деца. Тържествата по празниците бяха кошмар за мен, тогава стоях в някой ъгъл и исках никой да не ме забележи.

– Ами в училище? – попита Надя.

– О, нямах нищо против училището. Там бях добре. Знаех какво се очаква от мен и го правех. Бях доста умен, според мнението на учителите. Справях се добре, дори спечелих стипендия …

– Бил ли си някога в пансион? – Надя се опитваше да го опознане, като се стараеше да не го засяга болезнено.

– Баща ми искаше да отида, но майка ми не бе съгласна и тя надделя.

Надя въздъхна дълбоко, не знаеше какво да каже.

– Проблемът е, – засмя се Христо, – когато седя до някоя непозната на вечеря, трябва да разговарям с нея и да проявявам някакъв интерес. За мен това беше ужас. Така се наложи да имам някой и друг флирт …

– Не мога да си те представя да флиртуваш, – призна Надя.

– Е,… и в двата случия те флиртуваха с мен, при това бяха доста напористи. Тъй като бяха приятни и привлекателни, за мен не беше много трудно да вляза в определената роля. А после нищо, докато не срещнах теб. Забелязахте още първия ден, когато дейде тук. Загоряла, красива, рошава и …. нещо в мен се преобърна. Почувствах се отмалял. Помислих си, че виждам най-прекрасното същество, което някога съм виждал….

– Невероятно, – възкликна Надя. – Отбягваше ме всеки път, а когато се опитвах да те заговоря офейкваше по възможно най-бързия начин.

– Да, но не знаех как да се държа с теб. Ти си толкова красива, изискана, ….какво общо би могла да имаш с мен? Бях много притеснен.

– Е, сега имаш много общо, – щастлива му се усмихна Надя, – много, много общо.

– Наистина, колко е хубаво, че си тук …. когато не те виждам, постоянно мисля за теб.

– Това е най- хубавият комплимен, който някога съм получавала.

– Не мога да повярвам, – каза неохотно Христо, – сигурно си получавала страшно много до сега!

– Да, но това, което ми каза има голямо значение за мен…..

Това беше само началото. Те бяха станали приятели.

Изпод скалата извираше бистър ручей. Стадо елени пиеха от него вода. Тъй като вятарът духаше от тяхната посока, животните не забелязаха приближаването на ловците. Радой вдигна пушката и се прицели във водача, но Лальо блъсна пушката и със ръка  посочи голяма змия, която се промъкваше от другата страна.

Нетърпеливия Радой се прицели в змията, но Лальо отново го спря. В този миг елените явно усетили опасността, тревожно подскочиха и се спуснаха в различни посоки.

Грамадното тяло на змията се изтреля като пружина, чу се жалното блеене на малко еленче, което бе попаднало в смъртоностната хватка на влечугото. Костите му изпращяха и то се превърна в голяма мръвка кървящо месо. Змията отвори голямата си паст, за да погълне жертвата си.

За трети път Радой се прицели, но беше спрян. Змията едва бе докоснала главата на еленчето, когато я закри огромна сянка. Върху нея се стрелна орел.

Започна борба. Двамата противника се бяха вплели в огромно кълбо. Те се душеха и разкъсваха един друг. Когато най-после змията се изпъна в смъртоностна агония, орелът заби нокти в гръбнака, точно зад главата ѝ и го прекърши.

Орелът разкъса с острите си нокти тялото на змията и закълва кървавото месо. Когато се насити, вдигна наблизо лежащото еленче и го отнесе на орлетата си.

– Интересно, – обади се Добри, – защо орелът първо се нахвърли върху месото на старата змия, а не върху еленското, което е много по-вкусно?

– Няма нищо по-вкусно от месото на врага, – каза Лальо, – особено ако си се сражавал с него в смъртен бой.

Минаха много години от тогава и тези мъже бяха на лов пак по тези места. Същата черна гола скала се извисяваше към небето, а по нея пълзеше нагоре триметрова змия. Това ѝ струваше много усилие, но откъснеше ли се от скалата, щеше да падне долу и да се размаже.

Вероятно това беше рожбата на оная змия, която бе победена преди години от орела. Интересно, какво теглеше нагоре тази змия. Хората погледнаха нагоре и видяха голямо орлово гнездо, а там се подаваха неоперени малки орлета..

Змията искаше да отмъсти за майка си, като убие орлетата. Чу се тревожен призивен крясък, малките усещаха приближаващата ги смърт.

Младата змия пълзеше бавно и упорито. До гнездото оставаше съвсем малко. Тя се изправи над гнездото и утвори уста, но се чу свистене на орлови крила…

Старият орел беше загубил предишната си сила, но изпълнен със смелост се хвърли да защити гнездото. Орелът хвана змията, откъсна я от скалата и двамата полетяха към пропаста. Орелът се опита да се издигне нагоре, но змията го порази преди смърта си. Пречупеното крило не издържа и орелът рухна върху скалите.

Съмнявате ли се че съществува такава? С нейна помощ може да успокоите малкото си момченце или момиченце. Да изразите това, което трудно можете да обясните на детето и да превърнете сълзите в усмивка.
Вълшебната пръчица е приказка, която можете да съчините за своето дете и то за тези събития, които се случват с вас в момента, за тези преживявания, за които искаш да поговориш с малкото си дете. Приказките наистина правят чудеса.
Представете си, целият ден детето е прекарало весело, имало е разходка, игра с любимите играчки, …. и изведнъш кошмар. Детето трябва да си измие ръцете, но то няма желание за това.
Ако в такъв момент се опитате да съчините подходяща приказка, цялото това „трудно изпитание“ ще се превръща в радост.
Например:
Живели някога две ръчички. Те ходели навсякъде заедно. Завирали се на невероятни места, а резултатът бил винаги плачевен. Ставали мръсни и много изцапани. Никой не искал да ги гледа такива.
Ръчичките погледнали към масата. Там покривката върху нея отразявала слънчевите лъчи и блестяла окъпана в светлина.
– Защо си толкова красива, – попитали ръчичките, – а нас никой не иска да ни погледне?
– О, аз оставям  водата и сапунът да излъскат лицето ми…
– Ох, водата….. неприатно, сапун… не-е-е, – развикали се ръчичките.
– Ако оставите водата и сапунът да измият набралата се мръсотия по вас, ще чуете каква чудна песен пеят. Водата ромоли, а сапунът тихо ѝ приглася.
– Но защо ние не ги чуваме?
– Чуват я само тези, които изпитват радост да бъдат чисти…..
Навярно смятате, че не умеете да съчинявате приказки. Но когато видите реакцията от „глупавата“ приказка, която сте съчинили, как въздейства върху детето ви, ще разберете, че тя съвсем не е била лоша.
Искрящите детски очи, полуотворената уста и очакването, за ново вълшебство, превръща нежеланите неща в игра.

Понякога е необходимо да се измени само една буква в дума, за да се промени целия смисъл на думата или изречението.
Ако те нападне такава „епидемия“ е чудесно. Получават се остроумни фрази на „тъмен“ фон с неочакван смисъл.
Хората обичат да се шегуват. Това е здравословно. Опитайте и се посмейте!
Ти си разочарователна. Влюбийство. Чувство за собствено отстойнство.Ти благобухаш. Баунодушие – относно кучето. Несвършенолетна. Котколизатор. Пушенето помага за упокоение. Недоспатки. Сълзоочтив ВАЗ. Абонатът временно е недостоен. Работно бреме. Парите лекчатат.

А ето ви и изрази с неочакван край:
Уважавай родителите си, те са завършили училище без Google и Wikipedia. Когато излизаш от себе си, затваряй си устата.

– Как се казвате?
– Вера.
– А цялото ви име?
– Доверие.

Евгени Леонов пристигнал във Финландия, за да участва във филма „За кибрит“ по едноименен роман на фински писател.
Преди снимките му предложили да се срещне с преподаватели и студенти от университета в Хелзинки. Артистът с удоволствие се съгласил, тъй като знаел за своята популярност сред финската публика.
В университета го очаквал неприятен сюрприз. Още не излязал на сцената и го освиркали. Леонов се смутил и се оттеглил зад кулисите
Обяснили му, че колкото по-силно свиркат, толкова е по-голяма любовта на зрителите. Такива били финските обичай.
Тогава Леонов излязъл радостен на сцената, сложил двата си пръста в устата и изсвирил оглушително.