Мария пътуваше във влака с три годишния си син. Беше препълнено, но младата жена играеше с детето си и общуваше с пътниците, за да убие времето.

– Мони обича да общува с хората. Пита ги как вървят работите им. Хвали някоя хубава прическа, – казва с гордост майката за сина си.

По време на пътуването Мария обясняваше на детето си:

– Ти си вече голям и трябва да се държиш прилично пред хората. Когато кашляш, ето така с длан трябва да прикриваш устата си – и майката поставяше ръка на устата си. – Хубаво е да казваш на хората „моля“ и „благодаря“……

Пътят бе дълъг и изморителен. И Мони скоро заспа в ръцете на майка си.

В този вагон пътуваше баща на четири деца, които бяха станали вече големи и самостоятелни хора. Той бе изморен, връщаше се от работа, но разговорът на Мария със сина ѝ му привдигна настроението и той реши:

„Тази жена с детето си направи вечерта ми приятна, защо да не направя това и за нея?“

Когато този мъж се отправи към вратата, той ѝ подаде навит лист с думите:

– Изглежда сте го изтървали.

Мария бе уверена, че нищо не е изтървала, но с любопитство разтвори листа.

Там имаше 5 лева и бележка: „Почерпете се за моя сметка. Вие сте прекрасна майка, обучаваща сина си на добри маниери. Имам дъщеря на вашата възраст. Надявам се тя да стане добра майка като вас“.

Тези думи докоснаха силно младата жена и очите ѝ се насълзиха.

– А аз постоянно се притеснявам, че не правя нещата както трябва, – каза си Мария. – Понякога си мисля, че съм прекалено строга с Мони, а понякога, че много му позволявам.

Тя се огледа да благодари на възрастния човек за добрите думи, но той вече бе слязъл.

Забързани мъж, жена и двама младежи влетяха през портата на едноетажна къща, оцветена в червено. На вратата ги срещна засмяна Невена:

– Айде, от кога ви чакаме. Ще извинявате, но бяхме много гладни и почнахме вече.

– Не се притеснявайте, – поде Васил, едър и снажен мъж с посребрени вече коси, – ние ще си го наваксаме.

На трапезата ги чакаха дядо Стоил и едрия здравеняк Борис. Те вече работеха усилено с лъжицата, гребейки вкусния фасул от чиниите си.

Масата бе отрупана с пълнени чушки, сърми, тиквеник, туршия, фъстъци и какво ли не, всичко необходимо,като за Бъдни вечер.

Невена бързо настани новодошлите и започна да раздава на всеки от тях по чиния с фасул.

– Дай хляба, да го разчупя, – извика дядо Стоил.

Не го свърташе на едно място.

– Искам да видя на кого ще се падне парата., – засмя се старецът.

Донесоха му питката и той започна да раздава парчета от нея на всички. Всеки ровеше в парчето си с хляб. с надежда да открие монетата в нея.

Изведнъж дядо Стоил извика:

-Вижте – и високо издигна хванатата в плен от хляба стотинка, – у мен е парата тази година. Внимавайте добре. Пак ще имам какво да ви дам и тази година. Парите са важно нещо, без тях си никой.

– За какво са ти пари? – попита дошлата жена, тя се казваше Руска.

– Како, – обади се Невена, – ако не ти трябват пари, дай ги на мен, аз знам какво да ги правя. Колкото дойдат, …..

– Не я слушай, – каза дядо Горан, – всичките ще ги похарчи не ѝ давай нищо. Я дайте виното, което правих тази година. Хубаво вино съм направил. Само опитайте.

Мъжете надигнаха чашите и одобриха:

– Сладко е и има приятен аромат.

– Това е, трябва да знаете как се прави истинско вино, не като купешкото.

Виното се разигра в жилите на стареца и устата му не млъкна. Раздаваше съвети, укоряваше, връщаше се към стари болезнени спомени, ….

На масата обстановката малко се нажежи. Чуваха се отделни подвиквания:

– Ти мен уважаваш ли ме…

– Какво имаш против мен ….не вярваш, че съм се променил …

– Никога не съм казвал лошо за теб..

– Разбери, така не се живее….

Наложи се да се намесят и жените, но положението не се оправи.

Тогава Руска се надигна и си тръгна с единият о синовете си и съпруга си.

Празникът бе провален, семейството отново бе разединено, от стари кавги, не простени обиди и гневни думи.

Виното винаги е било голям раздорник, то не признава толерантност, добър тон и отстъпчивост. Може би хора, които не могат да носят на пиене, не бива да надигат често чашата.

Празникът си е празник, нима не ни стига болката и мъката на ежедневието …

Спас бе вечно весел. За него казваха:

– Никога не сме го видели намръщен, на лицето му постоянно грее усмивка.

Той често придружаваше майка си до старческия дом, където бе неговата баба, но майка му винаги го оставяше вън да я чака и сама се срещаше с майка си.

Спас търпеливо изчакваше майка си,а след това двамата се прибираха.

Веднъж Спас трябваше да внесе голям пакет, който бяха донесли с майка си за баба му. Тъй като бе доста обемист и тежък майка му го помоли:

– Спасе, били ми помогнал да го внеса вътре.

Той взе пакета  последва майка си. Там бе една от жените, които обслужваше възрастните хора и една от медицинските сестри, която се грижеше за по-тежко болните.

И двете извикаха в един глас:

– Здравей, Спасе!

– От къде знаят името ти? – погледна го изненадано майка му.

Спас смутено наведе глава и почервенял обясни:

– След училище идвам тук да обслужа баба и някои от възрастните хора.

– Нищо не си ми казал до сега, – с укор го погледна майка му. – Мислех, че такива хора ще ти бъдат противни и за това дори не желаех да влизаш с мен при посещенията ми тук.

Усмивка отново разцъфна върху лицето на Спас.

– Мамо те са прекрасни хора. Разказваха ми доста интересни неща. Например, дядо Петър е бил на фронта. Той говори за другарите си за битките и сраженията . Леля Маша е била агроном и знае толкова много не само за цветята, и различните култури, но и за билките, гъбите….

От устата му се лееха истории за десетки съдби и хора.

Майка му го гледаше и не можеше да повярва на очите си. Синът ѝ бе пораснал и сам бе намерил мястото си в живота

Крокодилът е спокойно животно. Вода около него, лампи греят като слънце, а той лежи като горд сфинкс.

Понякога той отваря уста. Прави го бавно и величествено, а хората, които го наблюдават, крещят:

– Погледнете крокодилът отваря уста…. Елате да видите, каква страшна уста има…

Кайманът и нилския крокодил отварят уста с цел да „изпуснат пара „. По този начин те се предпазва от прегряване и се охлажда.

Горещината и топлината са добре за тях, но когато стане прекалено горещо, те с такава проста техника – отваряне на челюстите си. помага да се охлаждат .

Вечер, когато денят изгубеше светлината си  и мрак покриваше всичко наоколо,  се случваше нещо странно.

– Къде отива това куче всяка вечер? – питаха се хората, които го срещаха захапало с устата си почти пълна торба. – Сигурно  пак е успяло да открадне нов пакет. От къде ли ги взима?.

Запознайте се, той е Лиско, светлокафяв пес, с изключителен интелект. Неговите очи излъчваха безкрайна доброта и загриженост за останалите животни от гетото, където живееше.

От няколко години всяка вечер той се срещаше в девет часа с професор Ранчев.

Човекът се бе привързал много към кучето и започна да го храни, но Лиско не изяждаше цялата храна. Част от нея той взимаше със себе си, когато си тръгваше.

Професорът започна да приготвя повече храна, за това невероятно куче, за да може то да отнесе със себе си повече. Ранчев предполагаше, че Лиско складира някъде запаси от храна, но дали в действителност бе така?

Къде отиваше този четирикрак приятел?

Лиско носеше пакета с храна на няколко мили до крайните квартали. Там бяха няколко опитомени от него бездомни животни от гетата.

Храната, която донасяше Лиско се разпределяше между няколко кучета и една котка, която Лиско бе взел под своя закрила. В това разнообразно животинско семейство имаше и кокошки, които също бяха хранени с част от донесената храна.

Животните ядяха всичко, което Лиско им носеше. Всяко от тях знаеше, че докато това куче е живо, те няма да си легнат с празни стомаси. Всичко това те имаха благодарение на Лиско.

Него никой не го бе учил да постъпва така, но това куче бе опитомило бездомните животни от гетото съвсем само. За тях Лиско бе като майка.

Бог беше благословил това изключително куче с невероятен жизнен път. Това животно бе с повече душа, отколкото милиони хора по земята.