Станка бе обвинена несправедливо. Тя се опитваше да обясни, че няма вина, но думите ѝ нямаха ефект.

Човекът, който я обвиняваше, изобщо не искаше да я изслуша. Той ѝ каза много неща, който много я нараниха

Станка пламна. На лицето ѝ се бе изписало гняв. Имаше желание да му отговори още по-остро.

Да, тя трябваше да се защити, защото бе несправедливо обвинена, но ако се отговореше на гнява с гняв, и двете страни щяха да останат наранени.

За това Станка се успокои и реши да потърси утеха у Бога:

– Господи, ти знаеш как постъпиха с мен. Знам, че ако отговоря грубо, както те направиха, резултатът ще е болезнен и за двете страни. Помогни ми да отговоря по благ начин, а не с ярост и гняв. Нали в Словото Си казваш, че „мек отговор отклонява ярост“.

Станка въздъхна и се успокои, тя разбра че правилно е постъпила като е разчитала на Бога.

– Боже помогни ми да обмисля думите си, преди да отговоря, – продължи молитвата си Станка. – Направи така, че това, което излиза от устата, да лекува, а не да наранява.

Тя реши твърдо:

– С Божията помощ ще използвам думите си мъдро.

Когато чувствата ни са наранени, сме готови да отвърнем със същото. Но Бог иска да разкъсаме порочния кръг на гнева, като отговаряме с благост и търпение.

Есен. Още не беше захладняло. Препълнената маршрутка приближава спирката.

Към изхода се насочи дама. Наконтена, издокарана по последна мода, изписана по всички правила на козметиката. В нежните си ръце държеше кожени ръкавици и сгъваем чадър … с други думи „класическа“ дама.

До вратата стоеше дребен мъж, облечен в тъмен костюм, леко лилава риза и тъмна вратовръзка. Той бе леко попийнал. Разговаряше с околните и пускаше весели шеги от време на време. Явно бе в добро настроение.

Той видя дамата и реши да ѝ подаде ръка, като кавалер, за да слезе, но едва успя да докосне едната ѝ ръкавица…..  Ръката му се увисна във въздуха.

Въпреки това, той избърбори нещо приветливо и се усмихна. Дамата изобщо нямаше желание да го слуша. Избута го грубо настрани, изпухтя и слезе от маршрутката.

Всички в колата бяха зяпнали с уста и не откъснаха очи от ставащото пред тях. Хората забелязаха как дамата стигна до кошчето за боклук и хвърли ръкавицата, до която се бе докоснал пияния мъж. На лицето ѝ бе описано досада и отвращение.

Всички онемяха от това. Леко пийналият една не падна от изненада. Той хвана главата си с двете си ръце и също скочи от маршрутката. Стигна до дамата, изрита я отзад с крак. След това свали тъмно черната обувка, с която я бе изритал и я хвърли в кошчето за боклук.

След това отупа ръцете си, сякаш се отърваваше от нещо досадно.

Изтича до таксито, което бе паркирало наблизо и се качи бързо в него.

Всички свидетели на станалото бяха онемели…. Такова нещо не всеки ден можеше да се види.

В неделното училище говорели за плодовете на духа в тялото. Чели стихове за това, че всеки орган и член на тялото е полезен за живота му.

Когато учителката помолила децата да разкажат за ползата на всяка част от тялото си, 12 годишно момиче отговорило следното:

– Ръцете са полезни за тялото, защото поднасят вилицата и лъжицата с храна към устата. Краката също са полезни, защото ходят да пазаруват в магазина. Устата сдъвква храната…..

– А как смяташ, ти каква част от тялото Христово си? – попитала учителката момичето.

– Аз навярно съм част от косата. Вярно е, че косата не прави нищо, но за това пък украсява тялото.

Венета сериозно бе притеснена.

– Скарахме се, но аз не съм виновна, – тревожеше се сериозно тя. – Каквото ми поръчаха, това и направих. Началничката ми цял месец, не можеше да ми даде необходимите материали. Е, да аз съм неквалифицирана, нищо не умея, за какво са ми необходими материали? Е какво да се прави, трябва да пиша ново заявление за подходяща работа.

Ръководителката ѝ, чувствителната и приятелски настроената към хората Елена Данаилова буквално днес крещеше:

– Това прехвърля всякакво търпение … Щом говориш с такъв тон, означава, че нямаш желание да се поправиш. Така и ще продължиш навярно. Днес ще напиша бележка, за това, че ти не съответстваш за това място.

– Но аз не съм виновна, – повтаряше си Венета. – трябва да се успокоя. Защо ми е толкова тежко на душата?

Вечерта Венета бе със свои приятели. Те веднага усетиха, че нещо ѝ тежеше.

– Ти днес, скъпа не си с нас, някъде другаде витаят мислите ти. Какво се е случило?- попита съчувствено Дико.

Тя накратко им разказа случилото се. Приятелите ѝ се мъчиха да я успокоят, но в главата ѝ звучаха още думите на Елена: „Говориш с такъв тон ….“

– Да бях груба, – каза Венета – смятах, че незаслужено ме обиждат.

– От онова, което препълва сърцето, говорят устата, – засмя се Пламен.

– Ако в моето сърце има излишък от гордост и равнодушие, то и тона на моите думи е бил такъв, – каза примирено Венета.

– Нервните хора са чувствителни и реагират бурно, – допълни Мая.

– Така е, – съгласи се Венета, – работата на Елена Данаилова е много напрегната. Края на годината е, има доста проблеми, гонят ни срокове, а аз употребих неуважителен тон.

Решиха да се помолят за случая.

На сутринта в главата на Венета дойде гениално решение на проблема. Тя бързо скицира нещата и ги изпрати по електронната поща на Елена Данаилова. Освен писмото тя усещаше, че трябва да позвъни на шефката си, но не ѝ се искаше отново да слуша упреци. За това застана в молитва и поиска помощ от Господа.

След това позвъни.

– О, здравей, – Елена Давидова радостно се отзова на позвъняването ѝ. – Видях новите ти идеи! Ти си направила много повече, отколкото очаквахме отначало. Отлично си се справила със задачата.

– Радвам се … да го чуя, – смутено каза Венета, – съжалявам, че вчера така ви разстроих, всичко добро.

Но Елена Данаилова продължи:

– Много ти благодаря, че ми се обади! Надявам се да се видим пак, нека има мир между нас. Много ти благодаря, че ми звънна!

Когато Грибоедов написал „От ума си тегли“, го посетил баснописецът Иван Крилов.

– Ще ви покажа един свой ръкопис, – казал Грибоедов.

– Добре по-късно ще го прегледам.

– Не, не аз ще ви прочета своята комедия. Ако още първата сцена не ви хареса, аз ще прекъсна да чета. Не се притеснявайте.

– Тогава почвайте, – подканил го баснописецът.

Минали час-два, а Крилов седял на дивана, свел глава на гърдите си.

Когато Грибоедов свършил ръкописа си и въпросително погледнал Крилов, го поразила го промяната, която била изписана на лицето му. Очите му блестели, а беззъбата уста се усмихвала. Той държал копринена кърпичка, с която се готвел да избърше насълзените си очи.

– Не – заклатил тежката си глава баснописецът. Това цензурите няма да пуснат. Те за моите басни се пазарят, а това е много по-негативно и силно. В наше време за подобна пиеса биха ви изпратили на заточение в Сибир.