Павел коленичи пред олтара и започна да се моли. Това му помогна да се пребори с ужаса и постепенно разбра какво трябва да направи. Когато се изправи, нареди на Петър, да събере всички в централната зала за срещи.

Когато хората дойдоха,бяха почти изпълнили залата. Някои седяха, други стояха прави, очаквайки какво ще им каже Павел. Той застана в средата, отвори Библията и им прочете пасаж от Битие:

– „След тия събития Бог изпита Авраама, като му рече: Аврааме. А той рече: Ето ме.
И рече Бог: Вземи сега единствения си син, когото любиш, сина си Исаака, та иди в местността Мория и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще ти кажа.
На сутринта, прочее, Авраам подрани та оседла осела си и взе със себе си и двама от слугите си и сина си Исаака; и, като нацепи дърва за всеизгарянето, стана та отиде на мястото, за което Бог му беше казал“.

Павел вдигна глава от книгата. Всички го гледаха напрегнато. Всеки един от тях знаеше историята за Авраам и Исаак, но искаха да разберат за какво ги бе повикал Павел. Застанаха нащрек, очакваха да видят какво ще се случи сега.

– На какво ни учи историята на Исаак и Авраам? – попита Павел без да очаква отговор от събралите се. – Бог каза на Авраам да убие сина си, не просто някой от синовете си, а едничкия си син, родил се на Авраам, когато той беше на сто години. Авраам възрази ли? Помоли ли Бог за милост? Започна ли да спори със Него? Погледнете, Авраам не спомена пред Бога, че това е убийство, детеубийство или смъртен грях.

Павел остави думите му да увиснат във въздуха, а после сведе поглед към Библитята и прочете:

– „Авраам стана сутринта рано, оседла ослето си ….“ – Павел отново вдигна очи. – Бог може и нас да предизвика.  Това, което ни накара Господ, понякога може да ни изглежда като грях. В такъв случай трябва да си спомним случилото се с Авраам.

Павел говореше убедително. Умението му да проповядва настройваше аудиторията приятелски.

Тишината в залата говореше, че Павел бе успял да грабне вниманието на всички. Никой не се въртеше, не шепнеше и не помръдваше от мястото си.

– В такива случаи не трябва да задаваме въпроси, – продължи Павел. – Не трябва да спорим. Когато Бог ни води, трябва да Го следваме, независимо от това, колко глупави, греховни и жестоки изглеждат желанията Му за нашия слаб човешки мозък. Ние сме слаби и безпомощни. Това, което знаем може да ни подведе, но ни е дадена възможност да вземаме решения, да правим сами избор. Ние имаме дълг и той е ясен, трябва да се подчиняваме. За това нека тръгнем към земята, която Бог ни е приготвил.

Проблемът на това селище е, че се появиха болести, както по хората, така и по добитъка. Водата изведнъж изчезна в земята и тази, която бе останала не достигаше за всички. Посевите изгаряха, а горещият сух вятър заплашваше хората да ги остави без хляб.

Единствента възможност да оцелеят в такова напрегнато време бе, да напуснат селището си и да потърсят по-плодороден район с добри водоизточници. Повечето не искаха да се разделят с домовете си, които бяха построили и от години насам живееха в тях. Те се бяха превърнали в нещо неразделно и неотменимо за тях.

За това бе и свикването на това събрание. Павел искаше да изведе хората от изгорялата земя, изпълнила се с болести на място, където хората можеха да спасят живота си и да живеят по-спокойно.

Евдокия се размърда:

 –  Мислех, че тази среща има за цел да докаже, че Христос наистина е Господ?

Юстиниян я потупа по ръката.

 – Мислиш ли, че ние, християните, сме по-различни от другите? За да се присъедини към нас, човек трябва да признае, че е грешник и да разбере, че единствено Бог може да го промени. Нашият първоучител е Бог, но нашата общност е сбор от грешници. И аз включително!  – той се удари по гърдите. – Ние се караме, предаваме се един друг. Похотливи сме, крадем, убиваме.

 – Елена, майката на император Константин, разбира ли правилно това?

 – Елена гледа на християнската църква като средство да обнови империята и да сплоти народите в нея. Огромната армия от бедняци приемат нашата църква заради обещанието, което тя дава – вечен живот. Това е единственото им утешение в тази долина на скръб и сълзите. Християнската общност вече е била раздирана от противоречия. Нашата църква е на почти триста години, но още от самото начало сред нас е имало предателства. Един от учениците на Христа, Юда, го е предал. Петър се е отрекъл, че изобщо го е познавал.

Евдокия внимателно слушаше. Макар и да не приемаше християнската вяра, беше привлечена от учението ѝ.

 – Нашата църква , – продължи Юстиниян, – излезе от катакомбите. И вече не се крие под земята. Сега е време да премахнем несправедливостите. Преди десет години старият император Диоклециан започна най-жестоките гонения срещу християнската църква. Бесеха наши последователи. Навярно си чувала за ужасните зрелища във Флавиевия амфитеатър. Мъже, жени и деца бяха разкъсвани от диви животни.

 – Бях малка, – каза Евдокия, – но помня как баща ми криеше християнски символи. Една сутрин войници дойдоха и претърсиха дома ни.

 – Родителите ти имаха голям късмет – каза Юстиниян. – Други обаче не. Когато арестуваха християнин, даваха му възможност да принесе благовония пред някоя статуя на императора или пред римските знамена. Естествено, мнозина отстъпваха., изправени пред ужаса на смъртта и предпочетоха да се измъкнат.

 – И какво стана с тях?

 – Започнаха да ги наричат с подигравателното име лапси – падналите. Според някои членове на църквата, тези лапси никога не трябваше да получат опрощение. Други, включително и аз, мислехме, че това наказание е твърде сурово. Да, лапсите би трябвало да се покаят, но трябваше да получат и опрощение.

 – Лапсите най-лошите ли са? – попита Евдокия.

 – Има друга група грешници, наричани искариоти по името на Юда Искариотски. Тези мъже и жени не само се отричаха от вярата си, но срещу възнаграждение отвеждаха властите при други християнски общности. Навярно домът на баща ти е бил претърсен заради някой шпионин. Властите получаваха извънредно точни сведения къде да претърсват и кого да търсят. Много бяха арестувани, а част от тях бяха изпратени в Рим за екзекуция.

Може би умът ви през цялото време е зает с нещо. Рисувате, изграждате модели или скицирате схеми на изобретения ден и нощ, но не стигате до края и нещата остават незавършени.
Така вашата картина не стига до галерията, а проектите и изобретенията ви не попадат пред очите на хората. Така до никъде няма да стигнете, защото всяка работа ви е непоносимо „скучна“.
Когато имате възможност да започнете да припечелвате нещо на най-обикновенна работа, вие смятате, че това за вас е просто ужас.
– Колко по-малко талантливи хора от мен, са получили работа, която толкова съм искал, – каква бунтарят. – Всичко зависи от връзките.
Ако погледнете по-внимателно, ще забележите хора, които се нуждаят от усъвършенстване, но те не се впускат, за да го достигнат.
Айнщайн не се е стемял да избегне скучната работа. Геният спокойно се отнася към обикновената работа. Айнщайн е работил в патентно бюра за заплата и съвсем не е смятал това за унизително.
Бунтарят е против рутината, така той губи шанса си да постигне мечтата си.

Те бяха стари приятели, свързваше ги едно страшно минало. И двамата бяха прекарали в „Маутхаузен“. Там бяха оцелели между купища ходещи скелети.

– Помниш ли, – каза с тъга Петър, – бяхме се превърнали в странен вид добитък. Газехме боси по снега.

– Телата ни се бяха превърнали в нещо наподобяващо на човек, изгубил формата си, – добави Сандро.

– Болките от глада в стомаха, болестите, отсъствието на човешко отношение, – наведе глава Петър, – всичко това отекваше в телата ни. Не беше лесно да се издигнеш над собствените си останки.

– През ден бях започнал да мисля за самоубийство, – изкриви устни в някаква бегла усмивка Сандро. – За мен това беше начин на освобождение. Смъртта беше спасението ми.

– Хитлер беше психично болен и давеше всички ни в ужасите на болния си разсъдък. Съществуваше само един начин да се отървем от тези чудовищни жестокости, трябваше да умрем или ние , или той.

– Не можех да понасям прекрасния живот, в който имаше слънце, дървета, птичи песни, всичко това ми вдъхваше ужас. Взех един остър камък от кариерата, където работехме и си прерязах вените. Някой беше ме видял и те бе извикал. Не знам как тогава ме спаси и излекува. Помниш ли какво ми каза след това?

– Да, – засмя се Петър. – Каквото и да става, дори до гуша да сме натикани в лайна, колкото и да ни унижават и да ни смятат най-долната класа роби, животът си е наш.

– Този живот съвсем не беше хубав, ала беше моят живот и никой не можеше да ми го отнеме, – каза Сандро. – Едва тогава, го разбра, когато ми се накара хубаво.

– Добре стана, Сандро, че Хитлер умря преди нас, но колко много зло остави, а колко много болка и мъка остави в сърцето ми.

– Знаеш ли, – каза Сандро, – понякога сънувам, че са спечелили войната и се събуждам целия облян в пот.

Петър го потупа по рамото и му се усмихна:

– Нали оцеляхме, сега е времето да се порадваме на живота. Само този, който не е минал през ада, в който бяхме, не може да оцени щастието да бъдеш жив.

Хората започнаха да излизат от киното. Лицата на повечето бяха пожълтели и гледаха неспокойно. Те бяха потресени от филма, който беше свършил преди малко. Той не бе свързан със реални събития, а с едно предполагаемо бъдеще. В него видяха сринат любимия си град, но сега дишаха спокойно, виждайки че всичко е на мястото си.

– Несъмнено такъв ужас, макар и измислен, ще ни накара да ценят този шумен град не мислите ли? – попита Фистов, среден на ръст, леко закръгленият собственик на предпиятие за детски играчки.

– Е, само един посредствен ум може да разсъждава така, – каза Чочо без да го погледне.

Мигновенно се възцари мълчание. Фистов изпепели с поглед Чочо.

– Какво намеквате младежо? – обърна се той към Чочо.

Чочо зарея поглед нагоре, сякаш го интересуваха планинските върхове, които бяха източили ръст в далечината.

– Това не е приказка или някаква фантасмагория, – каза младежът с безгрижен тон, сякаш не разбираше, че с думите си бе засегнал бизнесмена. – едва ли ще забравите кадрите, които сте гледали преди малко. Помислете, ако това се случи с нашия град, мислите ли, че това не ви засяга?

Фистов застана смаян:

– Какво мога да направя? Това може и никога да не се случи.

Чочо го погледна, а на устните му се изписа подигравателна усмивка:

– За да не случи такова нещо, трябва да го предотвратите, – каза съвсем серизно Чочо.

– И как ще стане това? – Фролов подскочи като ужилен.

– Нали бъдещето е последица от миналото? попита Чочо.

– Не мога да разбера, какво целите, – студено каза Фролов.

– Кълновете на това разрушение, се намират тук, – обясни Чочо, сочейки наоколо с ръка. – От нас зависи да предотвратим това, което ще се случи в бъдещето. Ние сме отговорни за него.

– Но това е нелепо, – възраси Фролов, – Ако нещо е предопределено да стане как ще се промени?

– Съдбата си е съдба….., – недоверчиво поклати глава Чочо. – Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за вашите действия на някой друг?

– Мисля, че бихме могли да избегнем тези разрушения, които гледахме във филма, – намеси се дребно старче с рунтави мустаци. – Ето, господин Фролов произвежда играчки. Много е важно какви са те и как ще се отразят на възпитанието на децата ни.

– Така е, – съгласи се Васка, – ако още от сега държат автомати, пушки и саби и наушким си играят на война, какво ще стане утре с тях? Дали някои от тях няма да си спретне утре, като възрастен, някоя война или унищожение на хора и селища, просто така за удоволствие?

Хората от оформилата се група наведоха глави. Всеки от тях разбираше, че не може безгрижно да се отнася към днешните събития, защото всяко от тях е залог за добро или ужасяващо бъдеще.