Ангел и Бойко продължиха обиколката си. Около тях имаше многообразие от предмети.

– Навярно си виждал отчаян човек, – започна Ангел, – а и самият ти навярно си изпадал в подобно състояние. Отговори ми тогава, защо някои хора изпаднали в подобно положение решават да се самоубият, а на други им идва на ум, че са способни на велики дела?

– Не знам точно …. по-скоро не съм се замислял над това, – смънка несигурно Бойко.

– Ами помисли тогава, – провокира го Ангел.

– Може би това зависи от обстоятелствата, – малко неуверено каза Бойко.

– Само слабите хора се влияят от обстоятелствата, – натърти Ангел, – мъдрите ги превръщат в свои оръжия. Трябва ли да свеждаш глава и  да се измъчваш, пред всяка трудност, която ти се е изпречила? Твоите решения зависят ли от обстоятелствата?

Ангел се усмихна, а Бойко се намръщи.

– Не, не зависят, – отговори твърдо Бойко.

– И аз мисля така, – кимна с глава Ангел. – Обстоятелствата не са решаващи. Те са ежедневни уроци, от които човек черпи познание и мъдрост. Подтиснатия човек пилее прекалено много време, за да мисли върху настоящото си положение. Той не оставя място за по-ведри мисли, например, как той би искал да изглеждат нещата.

Бойко вдигна глава и смело попита:

– Защо се отказваме толкова лесно? Защо се оставяме на течението в живота да ни носи където си иска? Защо заобикаляме възможностите си?

– Заобикаляш и се оставаш по течението, защото нямаш вяра, – каза Ангел. – Пътя на най-малкото съпротивление ти спестява уроците на живота. Но ако се оставиш по течението, никога няма да достигнеш желаната цел.

– Е, да повечето хора се отказват, когато загрубее играта, – съгласи се Бойко. – Видят ли, че пътят стане опасен, те изостават.

– Понякога е важно да усетиш товара на гърба си, – засмя се Ангел. – Трябва да почувстваш пулсиращата и неудържима сила движеща кръвта ти. В периоди на бедствия, страх и ужас се изявяват само силните хора. Най-здравата стомана се калява в най-силния огън.

Бойко усещаше някакъв подем в себе си. Той вече се досещаше как да разреши проблемите си. В него се бе засилила увереността, че непременно ще успее.

„Приближете се към Бога и той ще се приближи към вас…“ Какво прекрасно обещание.

Всеки от нас може да се обърне към Бога с увереност, че Той ще се приближи към нас толкова близко, че ще усещаме присъствието Му.

За много от нас това не е лесно. В живота ни нещо постоянно се стреми да ни отклони от Бога и ние имаме все по-малко и по-малко време да останем насаме с Него.

Децата, работата, телевизорът, Интернет, дори и служението ни към църквата, всичко това изразходва нашето ценно време.

Може би е време да преразгледаме приоритетите си? Нужно е да се откажем от някои работи и занятия, за да имаме повече  време да прекарваме насаме с Бога.

Бог иска да общува с нас. Той е направил всичко възможно, за да бъде близо до нас. Простил ни е греховете с цената на смъртта на Своя Син.
Дал ни е Словото Си и безценна възможност да се молим, и да Му се покланяме.

Той е непосредствено близо до нас. Ако ние се приближаваш към Него с една крачка, Той прави две към нас.

Много е важно какво предавате на децата си.

Родители, които имат травматичен опит от училище, изпитват тревога и излишно безпокойство, което децата усещат. Тогава те губят увереност и възприемат чувствата на родителите си.

Ако говорите на детето си за училището позитивно, то настроението му ще бъде съвсем друго. Можете да обсъдите с него възможностите които го очакват училище като, например,   добиване на нови знания, намиране на нови приятели. Дори е хубаво да им разкажете някои весели истории от вашия училищен живот.

Ако вашето дете бъде спокойно, радостно и дружелюбно, другите деца ще се отнасят към него със симпатия.

В същото време трябва внимателно и с разбиране да се отнасяме към чувствата и преживяванията на децата. Трябва да ги подкрепяме, но без излишно драматизиране.
Ако то ви се доверява и ви разбира, в труден момент получава съвет и намира утешение при вас, това ще е една неоценима помощ за него от ваша страна.

От друга страна, родителите могат да предизвикат стрес у детето поради неуспехите му в учебния процес. Важното е, вашето дете да разбере, че любовта ви към него не зависи от неговите оценки в училище.

Ако забележите, че вашето дете изпитва хроничен стрес заради проблеми в колектива, потърсете помощ от психолог и учителя му. В такива случаи е необходимо да му се помогне да се справи с преживяванията си, да се въздържа от нежелани реакции и да разрешава конфликтите си безболезнено.

Колкото е по-силна мрежата на всичко видимо, толкова повече е нужно Бог да ни държи в областта на невидимото.

Ако Петър е решил да ходи по водата, той не трябва да плува в нея.

Когато птицата лети тя се доверява на крилете си. Ако тя се опита да се държи близо до земята, летенето ѝ ще се окаже жалко.

Бог е дал възможност на Авраам да стигне до предела на възможностите си, за да разбере, че физически не може да постигне желаното.

Неговото тяло бе замъртвяло, но той положи упованието си в Бога и тогава доби увереност, че Господ е силен да изпълни обещанието си.

Това е, което Бог иска и нас да научи.

Той ни държи в неизвестност, докато не се научим да уповаваме и вярваме на Този, Който може да превърне Своето Слово в действителност.

Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.