Този ден бе много важен за Милка и Янко. Те имаха сериозен проблем и бяха решили да намерят отговора му в магазина за детски играчки.

В техния град имаше много места където се продаваха игри и всякакви неща, с които децата да се занимават в свободното си време, но двамата двамата избраха най-големият магазин специализиран само за детски играчки, който се намираше близо до центъра на града.

Когато влязоха в огромната триетажна сграда те дълго разглеждаха разноцветните играчки, които стояха подредени по рафтовете, висяха от тавана или бяха разхвърляни в безпорядък на поставки, пейки или върху специални килимчета за това.

Какво ли нямаше в този магазин?! Кукли, които плачеха и се смееха, миниатюрни кухни, където можеше да се приготви миниатюрна пица, разположени в малки къщички……

Милка и Янко дълго обикаляха, повдигаха една или друга играчка, като се питаха:

– Какво ще кажеш за това?

Но после и двамата стигаха до заключението, че не е подходящо и няма да може да изпълни тяхната цел.

Накрая приближиха до една от продавачките, красива млада жена с приветлива усмивка, готова да помогне на всеки в избора му на играчки.

– Не знам от къде да започна и как да ви обясня, – започна малко нерешително Милка. – Ние имаме малко момиченце, но през деня не сме в къщи, а често се случва да отсъстваме и вечер.

– Нашата малка дъщеря изобщо не се усмихва, – добави Янко.

– Нашето желание е да ѝ купим някаква играчка, за да я направим щастлива, – обади се отново Милка.- Бихме искали нещо да я забавлява и развеселява, когато не сме у дома.

Продавачката изгледа внимателно младото семейство, усмихна се и каза с болка, и тъга:

– За съжаление родители не продаваме.

След като сте решили да имате дете, вие поемате сериозна отговорност спрямо него. То се ражда и става част от семейството ви. Детето очаква не само да се задоволяват основните му нужди от храна, дрехи и играчки, то очаква вашето внимание и любов.

В едно малко селце живееха дядо Димо и баба Маря. Къщата им бе стара. Тъй като нямаха деца, на стари години сами се справяха с домакинството. Не им бе леко, но работеха, доколкото можеха и докъдето им стигаха силите.

Един ден заваля силен дъжд, същински порой. Вятърът духна металният лист, който бе поставен за покрив и водата започна да се излива направо в къщата.

Дядо Димо непрекъснато тичаше до двора и пак се връщаше. Гърдите му хриптяха, но той не спираше.

– Старче, какво си пощръклял, та тичаш навън-навътре?! – сопна му се Маря.

– Ходя да видя, кога ще спре дъждът, – задъхано отговори старецът.

А небето бе покрито с облаци и дъждът не преставаше.

– Защо ще гледаш навън? – ядоса се старата жена. – Не виждаш ли, че водата тече направо в дома ни?! Колкото и да тичащ, дъждът няма да спре. Налягай си парцалите …..

– Тогава какво да правя? – вдигна безпомощно ръце Димо.

– По-добре сложи коритото под дупката на тавана, така поне ще спреш този потоп. А когато свърши дъждът,  качи се на покрива и го поправи, – настави го Маря.

– А до тогава …., – изпъшка Димо.

– Ще седим като мокри кокошки, – троснато му отвърна баба Маря.

Така и ние трябва, без да се мотаем, да изправим душите си, преди да е завалял дъждът на ежедневната суета, а не да чакаме благоприятно време или когато е вече късно, за да го направим.

Нямаше като него друг в областта. Наричаха го просто Иван. Той имаше сръчни ръце и хората го обичаха, защото прекалено много капризи и условия бе изпълнил, докато им шиеше дрехите.

Задоми се. Взе си добра и обичлива жена. Скоро след това му се роди син.

В стаята, където шиеше, Иван постави люлка на момчето си, за да го наглежда и да му се радва. Детето бе спокойно, не му създаваше много грижи и не вдигаше излишен шум.

Един ден, без видима причина, Иван усети в сърцето си озадачаващ и объркващ страх. Нещо го смущаваше и му подсказваше, че живота на детето му е в опасност.

– Глупости, какво може да му се случи тук, – каза си Иван, – нали съм край него?!

Шивачът ясно чу в себе си тайнствен глас, който му нашепваше:

– Стани и вземи сина си от люлката!

Иван не се подчини веднага на гласа.

– Счуват ми се разни неща, нима откачам? От къде може да дойде заплахата?

Страхът отново го обзе, но този път с още по-голяма сила и той отново чу гласът, който упорито настояваше на своето:

– Стани бързо и вземи детето!

Този път Иван се втурна към люлката и грабна сина си от нея. Постла му на масата, където работеше и се усмихна на детето.

Когато шивачът зае мястото си, точно над люлката таванът се срути. Парчета гипс, се откъртиха отгоре, пробиха пода и погребаха люлката в развалините му.

На прозореца имаше обява: „Търси се момче за работа“. Георги бе младеж, който се славеше с мързела си, но когато видя надписа, реши да се кандидатира.

Когато отиде при собственика на магазина господин Петров, бе веднага нает на работа.

Задълженията на Георги не бяха тежки, освен това от него не се изискваше бързина. А това напълно устройваше младежа.

Малко следобед господин Петров извика Георги и му поръча:

– Иди на тавана, там ще намериш един голям контейнер. Подреди нещата във него и виж какво трябва да се запази.

На тавана бе мръсно, пълно с паяжини и следи от мишки. Георги погледна в контейнера. С погнуса размести някои неща отгоре и с възмущение каза:

– Тук няма нищо освен боклуци.

И Георги бързо слезе в магазина. Когато господин Петров го попита:

– Свърши ли работата си на тавана?

Георги отговори:

– Не, господине, беше тъмно и студено там. – Не мисля, че си заслужава да се ровя в тези боклуци.

Притежателят на магазина веднага му плати и го освободи да си върви.

На другия ден същата табела: „Търси се момче за работа“ стоеше отново на прозореца.
Този път Крум я видя. Так той стана следващия кандидат за работата. Разбира се, веднага бе нает.

Когато господин Петров го изпрати със същата молба да подреди контейнера и да запази нужните неща, Крум не се отказа толкова лесно, въпреки че работата му изглеждаше огромна.

Младежът прекара няколко часа на тавана. Той разделяше внимателно необходимите неща от тези, които трябваше да се изхвърлят.

Изведнъж Крум скочи и се спусна надолу по стълбите, запъхтях спя пред господин Петров и възкликна:

– Вижте какво намерих на дъното ….

Това беше сметка за 20 лева.

Собственикът на магазина разбра, че е намерил добросъвестно момче, на което може да повери бизнеса си.

– Ти си намерил богатство в боклука, много съм доволен от теб. Ще ме наследиш, когато се оттегля от работата в магазина.

Този, който е верен в малкото, е верен и в многото!

Каква радост! Дългоочакваната мечта на Стоян и Нели се сбъдна. Те успяха да си купят къща строена през 1912 г.

За повечето от нас това може да не означава нещо особено, но не и за тях двамата. Стоян бе архитект, а Нели историк. Двамата успяха да открият доста интересни неща в новата си придобивка.

В къщата можеха да се видят витражи, вградени шкафове, скрито стълбище, а за просторната слънчева всекидневна да не говорим. Всичко което видяха, надмина очакванията им.

Посети ги дългогодишният им приятел Светослав. След като огледа къщата,  му се стори нещо нереално, необикновено и за това сподели съмненията си:

– Толкова ниски тавани са необичайни за тези години. Може би има нещо скрито под мазилката.

Стоян бе изненадан, но реши да рискува.

– Нека пробием една малка дупка на тавана, – предложи той. – Ако не открием нещо интересно, след това ще я замажа.

Светослав внимателно се зае с пробиването.

– Ах! – възкликна Нели.

– Каква красота! – въодушевено каза Стоян.

– Нали ви казах, – засмя се Светослав, – че тук има нещо.

– Хайде да свалим цялата мазилка, – предложи Стоян.

След усилена работа се откри нещо невероятно. Прашните греди, запазени от толкова много години, бяха наредени по чуден начин. Те приличаха на венец, разпрострял се над цялата стая.

– Хайде да преработим тавана, – предложи Светослав, – за да разкрием цялата му красота.

– Която незнайно защо, някой е скрил от очите на хората, – промълви Нели.

– Колко интересно, – очарован от откритието сподели Стоян, – нещо подобно не се ли случва и в нашия живот? Позволяваме на греха да изопачи образа, който Бог е вложил в нас.

– Но ако Му позволим да премахне зацапаното и замърсеното, ще видим колко прекрасно е това, което е създал Господ, – добави Нели.

– Да, Божието освещаващо дело, може по чуден начин да ни преобрази, – съгласи се Светослав.