Неделя. Рано сутринта бе още тъмно, малко преди разсъмване.

Войниците стояха на стража пред Христовия гроб.

Те нямаха право да си подремнат дори за малко, защото това бе наказуемо със смърт.

Добре обучени те стояха нащрек.

Дали играеха на зарове или хвърляха дърва в огъня, за да се стоплят в студената нощ, нямаше значение.

Няма съмнение, бяха на служба и стояха будни. Животът им зависеше от това.

Внезапно силно земетресение разтърси земята. Ако войниците за малко се бяха поразсеяли, но сега вниманието им бе съсредоточено към случващото се.

Тъмнината преди зазоряването бе разцепена от ярка светлина. Това бе повече от светкавица.

„Мълнията“ придоби формата на ангел, чиято глава сякаш опираше в небето.

Това страховито същество отиде до камъка, който преграждаше входа на гробницата, отмести го, сякаш бе нещо съвсем леко, а след това седна върху него.

Войниците бяха ужасени. Устата на всеки от тях бе широко отворена от смайване, но оставаше безмълвна.

А зеещата дупка, където беше камъкът, разкри, че вътре в гробницата няма нищо.
Гробът беше празен.

Така „Христос умря, възкръсна и оживя отново, за да може да бъде Господ както на мъртвите, така и на живите“.

Елена наблюдаваше момичето, което седеше срещу нея в ресторанта.

То плачеше.

До ухото на момичето Елена забеляза жалко същество с кокалести крайници и сива кожа.

Тя не го чуваше какво шепнеше на момичето, но се досещаше за думите му:

– Не си достатъчно добра. Никой не те обича. Не си заслужава да опитваш, това винаги ти се случва …

Елена се обърна към момичето:

– Ти не си направила нищо лошо. Не го слушай, той използва възможността само да те обвинява. Привлякла си го с мислите си. За него няма значение какво правиш.

Момичето я погледна тъжно и избърса очите си, а Елена продължи:

– Трябва да мислиш за себе си това, което Христос казва за теб. Тогава лъжите на този ще ти изглеждат глупави.

– А какво казва Христос за мен? – попита момичето.

– Исус дойде и умря за всеки от нас, така че недостатъците ни да не ни държат далеч от Него. В очите Му сме прекрасни и можещи, – бързо отговори Елена.

– Щом Той казва това за мен, няма никакво значение какво казва друг по този повод, – усмихна се момичето.

Бай Петър бе добър стопанин. В градината му растяха най-големите и вкусни плодове и зеленчуци.

По-младите любопитстваха:

– Кажи ни, как го правиш?

– И ние искаме да отглеждаме такива плодове и зеленчуци.

Старецът се усмихваше и кротко обясняваше:

– За да навлязат корените на растението по-надълбоко в земята е необходима точна комбинация от слънце и дъжд.

– Ако има много валежи, какво се случва тогава? – бързо попита Пламен.

– Ако има много дъжд, – започна да обяснява бай Петър, – корените не навлизат надълбоко за допълнителна влага, защото тя не им е нужна. А когато няма достатъчно дъжд, корените изсъхват.

– Не можем да контролираме дъжда, за слънцето да не говорим, – започна разпалено Тодор. – Тогава какво трябва да правим?

– Нищо, – потупа го по рамото бай Петър. – Бог, Който може да дава дъжда и слънцето на определеното време, разпределя Своята екологична смесица по начин, който предизвиква корените да търсят по-надълбоко вода.

– И какво излиза? Всичко зависи от Господа?! – възкликна Наталия.

– Така е, – съгласи се бай Петър. – По подобен начин слънчевата светлина от присъствието на Сина стопля душата ни с благословенията на Неговото присъствие, докато дъждът от милост и благодат ни освежават с животворната любов и прошка.

– Колко хубаво го каза, – плесна с ръце Радостина.

А старецът продължи:

– В тези сухи времена на необходимост нека да навлезем по-дълбоко в Божията любов, да изпитаме ново ниво на интимност, което идва само от вътрешната дълбочина на духовното укрепване.

Младежите мълчаха и жадно поглъщаха думите на бай Петър.

– Здравата коренова система на вярата процъфтява в дълбоката почва на Любовта на нашия Спасител, – настървено говореше старецът. – Исус винаги е с нас, Той дава най-доброто за живота ни, точно от това, което се нуждаем най-много.

Всички тези думи звучаха на младите като балсам, но те не стихваха:

– Независимо дали преживявате потоп от непосилни проблеми в отношенията си с другите или суша е овладяла духовната ви жизненост, имате достъп до живата вода на Господ Исус. Влезте дълбоко с корените на вярата чрез Неговата праведна река от любов и Светият Дух със сигурност ще укрепи вътрешното ви същество.

Димо бе навел глава. Размислите му не бяха весели, но той ги изказа на глас:

– Днес повечето от нас имат жалко плитки представи за Бог.

– Защо мислиш така? – попита Ганчо.

– Уж християни, а смятат Бог за наш страхотен приятел, който трябва да имаме за всеки случай.

– Може би имаш право, – почеса се по главата Ганчо. – Скоро чух такова изказване: „Ами ако Бог беше просто мърляч като нас?“

– Това е слаб опит на едно човешко същество да направи Бог значим, – възмути се Димо. – Ето пуританите са имали солидно библейско разбиране за Бога. Знаеш ли защо е важно да възстановим това уважително схващане за Господа?

Ганчо само повдигна рамене и очакваше да чуе отговора.

– Плиткият възглед за Бог води до повърхностен живот. Ако поевтиниш Бог, ще поевтинее и самият ти живот. Отнасяй се повърхностно към Бог и ще станеш повърхностен, но ако Го уважаваш, корените на твоя духовен живот ще станат по-дълбоки.

– Да, – съгласи се Ганчо, – Бог е свят. Възвишен. Той е единственият мъдър Бог, Създателят, суверенният Господ. Той е Учителят. Той ми казва какво да правя и аз нямам друг безопасен вариант, освен да го направя. Не предлага алтернатива, нито многоброен избор. Имаме само една инструкция и тя е да вършим Неговата воля.

– Но не днес. Сега Той е нашият разбиращ приятел, Който винаги е на разположение, – иронизираше Димо.

Последва кратка пауза, след която настървено продължи:

– Не, Господ е нашият Бог. Той не се прекланя пред забързаното ни темпо, а мълчаливо чака да изпълним изискванията Му. И след като се забавим достатъчно, за да Го срещнем, Той добавя невероятна духовна дълбочина към нашия иначе плитък живот.

Григорий бе тръгнал към Светите земи, за да се поклони на гроба Господен.

На пътя го срещна ужасно грозно същество, което дори на човек не приличаше. По-скоро бе кълбо с бодли или шипове трудно можеше да се разбере, но се движеше и говореше.

– Къде отиваш? – попита кълбото.

– В Ерусалим, да се поклони пред гроба Господен. Ами ти накъде?

– О, аз съм смъртоносна болест. Обикалям пътищата, за да си прибера моите пет хиляди човека.

Григорий побърза да се отдалечи от това чудовище и с примряло сърце продължи нататък.

От това, което поклонника чу по-нататък му щръкнаха косите. Маса хора бяха покосени от смъртоносна болест, която бързо се разпространяваше между хората.

На връщане Григорий пак срещна кълбото.

– Ти излъга, – смръщи вежди поклонникът, – каза, че ще вземеш само пет хиляди, а те са много повече.

– Не съм те измамил, – отговори кълбото, – аз си взех моите пет хиляди.

– А останалите? – попита строго Григорий.

– Те умряха от страх …..