На Румен предстоеше среща с бившите му съученици от гимназията.

Щяха да се съберат в дома на Никола, който се намираше на брега на морето. В него можеха да съберат над сто човека.

Когато Румен видя огромното здание с прекрасна архитектура, се почувства малък и нищожен.

Той бе пастирувал в малки селски църкви и знаеше, че не трябва да завижда на богатството на своя съученик и въпреки това си каза:

– Колко щеше да е различен живота ми, ако бях станал бизнесмен.

В същия миг се засрами от думите си и добави:

– Глупаво е да изпитвам завист. Инвестирах живота си в служение на Бога, а резултатите ще са явни във вечността.

Румен се усмихна. Лицето му доби миролюбиво изражение. Той знаеше, че от Божието царство няма по-голямо съкровище.

Всичко в този свят бледнее по стойност пред това, което имаме, като следваме Господа.

Ако оставим живота си в Божите ръце, ние ще принесем вечен плод.

Нека всеки ден за нас да бъде празник, заради съкровището, което сме намерили в Господа.

В началото на годината, учителката даде следната задача на учениците:

– Напишете есе за връщането ви в клас.

Мадлен написа:

„Ваканциите са хубави, но добре е, че се връщаме в училище. Няма нищо по-хубаво от това да очаквам с нетърпение нова учебна година, в която ще разширим знанията си“.

Учителката хареса много нейното есе и го похвали.

Мадлен се усмихна, а след това се обърна към съученика си Борис и тихо му прошепна:

– Така научаваме, какво се харесва не само в училище, но и на пазара. Глупаво е ако това не се използва.

Искреността и истината трябва да бъдат свързани, но историята на човечеството е осеяна с послания, не толкова правдиви, но звучащи добре.

Всеки ден се сблъскваме с хора, които наблюдават живота ни, за да видят дали живеем това, в което вярваме.

За това нека следваме Христос с истина и искреност.

Слънчево, облачно и дъждовно се редуваха и надпреварваха през деня.

Странно, но и в живота на човека могат да се случат такива аномалии.

Сутринта Младен излезе от къщи жизнерадостен, очаквайки денят да бъде изпълнен с успех и удовлетворение, но в училище негови съученици се настроиха срещу него, а после той падна по стълбите и си счупи ръката.

Сега седеше в къщи и си повтаряше на глас:

– Съжалявам, съжалявам, …. не исках така да се получи…..

Баща му влезе в стаята и чу мърморенето му.

– Младене, когато осъзнаеш греха, поискаш прошка и решиш повече да не го повтаряш ….

– Това достатъчно ли е? – нервно реагира Младен.

– Бог не иска да отидем на тридесетдневен пост или каквото да е друго, за да допълним Христовото изкупление. Той ни изобличава за греха, за да привлече вниманието ни, но след иска да продължим напред.

– Да, но пак се чувствам виновен.

– Всички обвинения относно изповядвания грях идват от дявола. Ако все още чуваш обвинителния глас за минал провал, разбери, това не е гласът на Бога. Не забравяй, съвършената любов изпъжда страха.

Младен само въздъхна и тъжно погледна баща си.

– Ние не записваме всичките си грешки, защото сме пуснали миналото и ефектът му върху настоящето, – продължи настървено бащата.

– Да, но аз ги помня, – възрази Младен.

– Ние възлагаме грижите си на Бог и разчитаме на Него да възстанови пропилените години. Очаквайки всичко да се окаже за добро. Господ никога не се разочарова от нас. Той ни обича и знае какъв потенциал имаме.

– Той ме приема, но аз себе си …. не мога.

– След като си простил на другите, трябва да простиш и на себе си. Точно това Бог иска от теб и мен.

Бе необичайно дъждовно. От време на време дъждът преминаваше в сняг, но не се задържаше на земята. Тя все още бе топла.

Асен настигна Добромир и както винаги реши му се подиграе. Той знаеше, че съученикът му е християнин.

– Наистина ли Емануил означава Бог с нас? – попита ехидно Асен.

– Да, – отговори Добромир.

– Виж какво е на земята, – описа кръг с ръката си Асен, – поквара, предателства, общо казано навсякъде цари зло.

– За това Исус, Божият Син, се роди като човек, а след това на кръста понесе греха на всички ни, – отбеляза Добромир.

Асен остана безмълвен.

– Бог държи на децата Си, – продължи Добромир. – Любовта Му не отнема свободата ни, а ни освобождава от страха.

– И защо Господ е нужно да прави това? – подигравателна усмивка цъфна върху лицето на Асен.

– Защото ни обича, – топло отвърна Добромир.

– Кои по-точно?

– Всички хора. Той ни призовава да се покаем, за да изгуби смъртта властта си над нас.

Очите на Добромир искряха, а Асен бе навел глава.

Съучениците на Тома постоянно му се присмиваха. Особено видеха ли го да разтваря малкото Евангелче и да чете, подигравките им не стихваха.

– От това можеш само да оглупееш.

– Ако обичаш да четеш толкова, вземи някой дебел учебник, поне ще научиш нещо свястно.

– Защо четеш Евангелието всеки ден, нима си забравил какво се случва по-нататък?

Тома ги поглеждаше, усмихваше им се и кротко им отговаряше:

– Колкото и пъти да препрочитам тази Книга – и той я издигаше малко пред себе си – всеки път откривам нещо ново, което не съм забелязал преди.

– Ти как четеш, през ред ли, та не забелязваш някои неща?

– Евангелието е като неизчерпаем кладенец с жива вода, – гласът на Тома звучеше ведро. – Освен това една и съща история или изрази в Нея ми разкриват напълно различни хоризонти.

– Ако толкова пъти бях чел това книжле, досега да съм го научил наизуст и да съм го захвърлил нейде.

– Човек трябва не само да чете Евангелието, а и да го изпълнява, – наблегна Тома.

Мнозина махах с ръка и го отминаваха, но имаше деца, които се заинтересуваха от Книгата и пожелаха да я четат.