Нежен скреж покриваше  зелената трева излъгалата се да поникне от задържалото се циганско лято. Вятър нямаше, но студът щипеше всяка част, които хората не бяха покрили по себе си.

Баба Пена беше подранила тази сутрин и вече се връщаше от магазина с натежала торба, пълна с продукти. Мина край двора на бай Илия и се провикна отдалече виждайки възрастния човек да шета нещо из двора:

– Стопли се а?

Бай Илия намести къскета се и добродушно се засмя:

– Бабо Пено, признай, че това лято не беше толкова студено!

Възрастната жена в същия дух му отвърна:

– Е, ти се студено ли искаш да бъде, нека се постопли малко.

Така двамата старци обичаха да се шегуват и с времето, и с болежките си. Чуеше ли ги човек, неволна усмивка пропълзяваше по лицето му.

Бай Илия не остана длъжен и продължи духовития разговор:

– Е, време му е вече! Наситихме се на хубаво време, нека малко и студът да ни позагрее.

– Наболедувахме се, сега да му мислят бацилите, като стегне студът, – каза баба Пена, укротила хумора в думите си.

– Време им е и те да се изпокрият и затрията, – съгласи се бай Илия.

Весели хора, с такива никога няма да ти е скучно. Нито студ, нито пек, дъжд или силен вятър ги плаши. Все ще нямерят нещо, с което да се пошегуват, да развеселят душата и стоплят сърцето.

Не е нужно да правите нещо лошо, за да ви нападне дявола. Това е, което той постоянно прави. Библията го нарича „клеветникът на нашите братя и сестри“. А той не иска нищо повече от това, освен да атакуват тези, които обичат Исус.
Но често нашият собствен нечист живот отваря вратата на нашите сърца за неговите атаки. Той знае, че ако успее да вмъкне само крака си във вратата чрез някаква примамка, ние сме загубени. Ще ни пробутва всички видове изкушения от порнографски филми, книги и песни с непочтенно съдържание – всичко, за да ни направи неефективни в Божието дело на земята.
Ето защо нагръдник на правдата, както казва Павел, е толкова важно нещо.
Aко римски войник отива на бой винаги ще поставя нагръдника, за да защити сърцето си.
И ние трябва да го правим. Павел ни казва, че правдата, или чистотата на мотивите ни, е нашата броня. Когато ние се молим на Бог да ни даде чисто сърце и чисти подбуди, ние поставяме този нагръдник на правдата.
Сатана се страхува от човек с чисто сърце. Такъв човек не е идеален, но е лицето, което иска да направи правилното нещо и да държи правилните мотиви. Хората, които държат чисти сърцата и мислите си, не трябва да се страхуват от дявола, защото той се страхува от тях.
Чистота не означава съвършенство. Бог очаква чистота на мотиви, а не съвършенство в действията. Това означава, че когато правите нещо, вие искате да го направите правилно. Не можете да имате Божието благословение за семейството си, бизнеса си, или всяка друга област от живота си, освен ако не сте чисти по сърце.
Ако отворите сърцето си към алчност, вие ще следвате пътя към унищожение. Тогава сатана може да ви накара да искате повече и ще ви убеди да не плащате данъците си. Той ще ви накара да направите сенчестия бизнес или нечестна сделка. Оставете вратата към сърцето си открехната чрез гордост и ще получите аплодисментите и похвалите на другите, но не и одобрението на Бога.
Без чисто сърце, сме слаб противник за сатана. Ние трябва да бъдем силни, за да се изправим срещу атаките на дявола, а за това е необходимо да се предпазим с Божията броня на правдата.

Не знам кой беше казал, че ще дойдат времена, когато хората ще загубят разума си, а този, който не се е поведе по акъла им, ще го смятат за безумен, защото той не е като тях. Днес Евангелието се оставя настрана, беззаконието се обявява за закон, а от греха се прави мода.
Дяволът е хвърли мрежата си, за да хване цялото човечество. Богатите  е примамил с масонството, бедните с комунизма, а вярващите с икуменизма.
Този, който мисли само за себе си не мисли за Бога. Себелюбието на хората ги изолира от Него. Повечето хора са толкова потопени в земните неща, че вече не усещат Божията любов.
Сърцето на човека е като двигател на колата. Ако хората правят добро това не ги изморява.
Що се отнася за духовния живот, важно е, молитвата да става от сърце.Трябва да ни боли за всеки наш грях, в противен случай ние ще грешим отново и отново. Ако се борим със страстите си, но не можем да ги победим, имаме гордост или осъждаме някого.
Ако имаме добри свещеници, няма да се нуждаем от психиатри.

Следобеда беше горещ, но малко момиченце стискаше железните пръти на оградата и се взираше към пътя. То бе слабичко малко създание. Русата му косата му бе цялата обсипана с букли, а в искрящите му тъмно кафяви очи се четеше мъка и болка.

Преди два дни баща ѝ я доведе в тази деска градина и обеща, че ще дойде да я вземе. Тук не ѝ харесваше. Сградата беше схлупена и едноетажна, разпростряла се по ширината на целия двор. Стаите бяха тъмни, въпреки, че отваряха прозорците, но нахлуващата светлина едва докосваше тъмните ъгли.

Тя беше малка едва на четири и половина години, но едно не можеше да разбере, защо я преместиха от предишната детска градина? Там бе толкова светло и хубаво, имаше толкова много играчки и весели деца. Беше си намерила и приятелчета, с които си играеше по цял ден.

Спомни си онзи намръщен и мрачен ден, когато навън росеше слаб дъжд. Баща ѝ дойде, поговори нещо с учителката, а после я отведе у дома. Тя запомни само тъжните очи на учителката и как нежно я прегърна и притисна към себе си, когато си казаха довиждане.

Вечерта баща ѝ каза:

– Утре ще те заведа в друга детска градина.

Тя го погледна уплашено и тихо каза:

– Не искам в друга градина, тази ми харесва много.

Баща ѝ се намръщи и строго каза:

– Така се налага. Ше свикнеш.

Ето втори ден тя стоеше на оградата и го чакаше да я прибере у дома. Едва я придумваха да хапне нещо, да поиграе с другите деца или да гледа куклената пиеска, които учителките се бяха постарали да представят пред децата.

Най-тежко беше вечерта. С натежали крака като олово, детето се оставяше да го сложат в креватчето в стаята с другите деца. То плачеше тихо и неутешимо под одеялото. Дори прегръдката на възпитателката не можеше да разсее болката и мъката на момиченцето.

То не знаеше, че майка му чака друго дете и баща ѝ, за да предпази съпругата си от вълнения и притеснения около първото им дете, беше я отвел в седмична детска градина. Майка ѝ много плака и не искаше да я изпрати там, но момиченцето не знаеше.

В края на седмицата баща ѝ дойде и я отведе в къщи, но в понеделник, сред рев и вой, отново я върна пак там. Тя знаеше, че той скоро няма да дойде, но това не ѝ помагаше особено много. Чувстваше се отхвърлена и пренебрегната.

Дните минаваха и тя постепенно свикна с мрачната обстановка.

Един ден учителката я завари да говори на куклата:

– Занаеш ли, Лили, – така наричаше куклата, с която обикновено си играеше, – един ден, когато порасна и се омъжа, ще имам деца. Ще ги обичам много и ще се грижа за тях. Няма да дам никой да ги отведе от мен, дори и да съм болна. През цялото време ще бъда с тях, ще …..

Очите на учителката се насълзиха, тя прекрасно разбираше това малко детско сърце, но какво можеше да направи. Леко притвори вратата и отиде при другите деца.

Много хора престъпват прага на църквата, остават на службата, помолят се и всичко това, за да освежат малко душата си.
Веднъж на една от службите дойде една баба. Тя се приближи до свещеника и го попита:
– Отче, колко свещи е необходимо да се сложат пред Господа?
Бабите често се допитват до свещеника и искат точно да им се обяснят нещата, за да не сбъркат.
Свещеникът помисли малко и ѝ отговори:
– Сложи за себе си. На Господа нищо не му е нужно, Той си има всичко.
Един мъж, който беше наблизо и чу думите на свещеника беше озадачен:
– Наистина ли нищо не можем да Му дадем? Няма ли у нас нещо макар и малко, което да Му дадем?
– Как да няма? – избърза да се присъеддина и една по-млада жена към разговора. – А добротата?
– Не, никой в сърцето си няма доброта, – каза тъжно свещеникът.
– А честност, порадъчност? – продължи жената да настоява.
– Разберете, – въздъхна дълбоко свещеника, – ако човек не е отворил сърцето си за Бога, в него няма честност, почтеност, нито жалост към другите.
В живота ние често сме твърде заети и мързеливи, за да отиде в църквата, да си поговорим с Бога в молитва. Отиваме при Него само, когато живота ни е притиснал и не очакваме вече помощ от никъде.
Представете си, когато имате много близък приятел, не го държа в резерва, когато ви е много тежко. Вие общувате с него, ходите му на гости, споделяте мъка и радост. Всеки празник на приятелят ви е и ваш празник. Ето така трябва да се научим да общуваме с Бога, докато още имаме време.