Молитвата е лична среща с Бога. В нашето говорене към Бога, главна роля играе сърцето. Молитвата е дишането на душата. Чрез нея приемаме небесна атмосфера.

Представете си, че изведнъж ни забранят да се молим. Това би било голяма катастрофа за нас. Все едно да ни се отнеме възмождността да дишаме.

Не осъзнаваме, колко сме богати, силни и щастливи чрез молитвата.

Ние сме синове и дъщери на Небесния Отец. За да бъдем живи и да побеждаваме, трябва непрекъснато да сме свързани с Бога, чрез молитва. Пресече ли се тази връзка, ние ще сме вече победени.

„Да се молим е поведение. Да можем да се молим е изкуство. Да имаме право да се молим е привилегия на Божиите чада“.

Скоро Георги празнува своя  рожден ден. Дъщеря му Станка му подари луксозно издание на госпъл музика. Колекцията съдържаше класически химни, с които бяха израснали родителите му. В нея имаше и съвременни произведения.

Докато работеше в градината или почиваше Георги си ги пускаше.Тази музика му даваше радост, мир и го насърчаваше.

Един ден докато я слушаше се размисли:

– Кои ли хора са сътворили тази прекрасна музика. Авторите на текстовете, музикантите и певците работят заедно. А каква красота са създали?! Слушайки я, мога само да се наслаждавам.

Георги се развълнува. Изпълненията докосваха сърцето му, а това го ободряваше и повдигаше духа му.

– Ето такъв екип иска Бог да бъдем и ние в църквата, – възторжено възкликна Георги. – Да работим заедно за Неговото царство, като разпространяваме вестта за спасение и вечен живот.

Той се заслуша в гласовете на изпълнителите. Осъзнаваше, че в тази хармония има дял Творецът, нашия Създател.

– Ще имаме много трудности в живота, но ако търсим единство ….., ако си помагаме, ще бъдем силни, – ентусиазирано каза Георги. – Животът изпълнен с любов и обща молитва е отговор на призива на нашия Спасител: „Да се обичаме един друг“.

Георги напълно разбираше, че Бог е дал различни умения, дарби и възможности и то с една единствена цел, да можем да си служим един на друг.

– Ако можем като християни да покажем любовта помежду си, – въздъхна Георги, – щяхме да привлечем погиващите от този свят и да им помогнем да открият истината, която ще ги освободи от робството и оковите на греха и сатана.

Източникът на нашата радост Исус Христос не може да се опише с никакви думи. Ние се радваме „с неизказана и преславна радост“в Него.

Истинският отговор за депресията и разприте в този свят е Христос. Той може да ни избави от унинието и обезсърчението, като ни дарява с оптимизъм и надежда.

Твърдата вяра в Христос ни довежда до хармония с Бога, доставя ни радост, мир и добро настроение.

Защо?

Защото Той ни обича и нищо не може „да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христа Исуса, нашия Господ“.

Ако ние напълно Му се доверим, в душата ни няма да остане място за тъга. Нека така да бъде и в твоето сърце!

Станимира се ожени за фермер и се научи да консервира плодовете от богатата им реколта. Тя можеше да прави всякакви консерви от царевица, боб, домати и много други.

Всичко това изисква много обучение и  много работа, но Станимира не се отказа. Трудът даваше  резултати и през зимата тя се наслаждаваше на многото консерви.

Така и ние трябва да съхраняваме Божието Слово в сърцата си, за да черпим насърчение по време на беда.

Когато сме спокойни и нямаме проблеми, Божите думи могат да ни събудят от духовна леност, както киселите и лютиви консерви събуждат нашите сетива.

Обещанията за Божията грижа и любов по всяко време в живота ни е като сладко от уханни плодове.

Запомнянето на стихове бе трудно за Станимира, но тя не се отказваше, защото това променяше сърцето ѝ, като го превръща в хранилище на Божието Слово, от което можеше да черпи мъдрост и любов.

Всичко ставащо в живота с нас, странно делим наполовина. Ако е радост – с приятели празнуваме, а при беда – при мама отиваме.

Заети с работа, ден след ден в поток от суета, ние почти не мислим за нея. Рядко цветя ѝ подаряваме, но своите болки ѝ носим и обидите с нея споделяме.

Бръчките на лицето ѝ сами рисуваме, като забравяме прошка да ѝ поискаме. Толкова рядко майка си прегръщаме, отучихме се да я целуваме.

Понякога забравяме да ѝ се обадим, рядко сядаме да ѝ пишем, a мама все пак ни обича и каквото и да стане, не би ни предала .

Всичко ще прости, обидите забравя, ръце, душа, сърце – всичко ни отдава. Ето, мамо, пак си тръгвам, далеч от твоята любовта… Моля те, прости за всичко и умолявам те живей спокойно!