Архив за етикет: съдба

Не един, а двама любимци

originalТой беше изхвърлен на улицата след смъртта на стопанката си. Едва ли знаеше как да оцелее. Той бе домашен котарак.

Сивият котарак на баба Мима не бе привикнал към уличния живот, за това тичаше мяукаше и молеше за помощ всеки срещнат. Но никой нему обръщаше внимание.

Нещастният котарак се превърна в ходещ скелет. Катя, съседка на починалата баба Мима, не можа да издържи да го гледа така и го прибра при себе си, докато му намери нови стопани.

Но минаха две години, а никой не пожела да вземе вече застарелия сив котарак. Така, той заживя при Катя.

Малко котенце бе намерено на улицата. То имаше по-щастлива съдба. Неравнодушни хора го бяха прибрали, но мъжът в това семейство се оказа алергичен към котки и се наложи котенцето да бъде предложено за отглеждане другаде.

И отново на помощ се отзова Катя.

Така старият сив котарак и вече порасналото коте се сприятелиха и заживяха задружно в дома на състрадателната Катя.

Сега тя си имаше вече не един, а двама любимци.

Източникът на радостта и щастието

indexКорабът, на който плаваше Мартин, доплува до един остров. Докато моряците разтоварваха стоките, Мартин слезе на брега.

Къщите бяха чисти, изпълнени със цветя и зеленина. От тях се чуваше птича песен. Хората, които срещаше по улицата любезно го поздравяваха, все едно им бе познат.

Мартин спря пред един дом, където се бяха събрани повече хора. Когато го видяха, те спряха да приказват. Един старец стана и го покани между тях.

Мартин почувства, че е между хора, които бяха доволни от съдбата си.

Старецът сякаш прочел мислите му каза:

– Да, ние сме щастливи. Ние много отдавна живеем тук. И нас ни управлява господар, от който ние не преставаме да се възхищаваме, а той прави така, че радостта постоянно да изпълва сърцата ни. Той ни научи приятелски да се отнасяме един към друг. Как можем да не го обичаме?

Другите поклатиха глави в знак на съгласие, а той продължи:

– Помогна ни да забравим злобата, ненавистта и зложелателството , които бе между нас. Даде ни да разберем, че богатството е в самите нас, а любовта е източник и началото на радостта, която ни прави щастливи. Ние не мислим как да придобием чуждото. Завист няма между нас. Тук няма да намериш нито въображаеми ценности и удоволствия, нито желание за доминиране над другите.

– А как се казва вашият господар?

– Исус, – усмихна се старецът.

Не ги оставал без нищо

index1Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….

Толкова жадуваното Съединение

417678417През 1884 г. изтича пълномощията на Алеко Богориди като управител на Източна Румелия. Либералите искат той да получи втори мандат, но Русия успява да наложи кандидатурата на Гаврил Кръстевич.

С подкрепата на новия управител Кръстевич и лозунга за Съединение Народната партия печели изборите, проведени през септември 1884 г. Но Русия не е склонна да подкрепи обединение на България. И тъй като Народната партия не може да се противопостави на Освободителката, тя се принуждава да се откаже от обещанието си. Затова е наречена “лъжесъединистка”.

Така Либералната партия застава начело на съединисткото движение.

Идеята за обединение се подема от македонски комитети, създадени в София, Варна, Русе, които се тревожат за съдбата на българите в Македония.

През 1885 г. нещата се променят в благоприятна посока, но само вътре в страната. Нито една велика сила не желае промяна в положението на Балканите. Независимо от това българските национал революционери от доосвобожденския период решават, че времето за изчакване е изтекло.

През февруари 1885 г. Захари Стоянов в Пловдив организира Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Основната задача и на този комитет е да подготви освобождението на македонските земи, а след това да се погрижи за обединението на Източна Румелия с Княжество България.

В средата на 1885 г. оценявайки ситуацията БТЦРК на свое заседание на 25 юли в с. Дермен дере, днешен Първенец, изоставя първата цел като нереалистична и съсредоточва усилията си върху втората.

Движението за обединение не получава подкрепата от управляващите  в Княжество България и Източна Румелия, защото те се съобразяват с руските съвети за умереност.

Въпреки това Захари Стоянов започва организационна и пропагандна подготовка за Съединението, като впряга в тази задача пловдивския вестник “Борба”. В организацията влизат много източнорумелийски офицери като майор Данаил Николаев, Райчо Николов, Сава Муткуров, …. Най-накрая съгласие дава и българският княз Александър I Батенберг.
Началото на акцията за Съединението е предвидено за средата на септември 1885 г., но спонтанните вълнения го ускоряват. Още на 5 септември бунтовнически чети завземат някои селища.

На 6 септември 1885 г. в Пловдив войската обсажда конака и арестува главния управител Г. Кръстевич. С възгласи “Ура! Долу Румелия! Да живее Съединението! Да живее княз Александър!” се обявява Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Съставя се временно правителство, което официално кани княз Александър I да признае Съединението. Той го прави с Манифест в Търново на 8 септември.
Радостта е всеобща. Така без особени проблеми и кръвопролития се извършва обединението на българските земи.

Вдъхновение за влюбените

originalВсяка година на пролет хората затаяваха дъх и се взираха в покрива на една полусрутена къща и си казваха:

– Дали ще дойде и тази година?

Там точно под небето на самия покрив имаше щъркелово гнездо. Вярната Мина, чакаше своя Геро.

– Какво толкова сте се вторачили в това гнездо? – попита малкия Радой.

– Преди 15 години двойка щъркели си направиха там гнездо, – каза дядо Горан. – Всяка година Геро отлита на юг и оставя Мина в гнездото.

– Тя защо не отлита със него? – попита Радой.

– Поради травмата, която получи преди време от един ловец, – каза тъжно дядо Горан. – Така Мина бе прикована в гнездото и чака Геро, докато преминат есента и зимата.

Геро се връщаше у дома всяка пролет и тук го очакваше не само Мина, но и всички хора от селото.

– Тази година Геро закъсня, – отбеляза Генади, който въпреки младостта си не бе останал равнодушен към съдбата на двойката щъркели.

– Малко ли път изминава и той, – въздъхна дядо Горан. – Сигурно нещо го е задържало по пътя. Виж какво объркано време настана.

– Дядо, – задърпа го за ръкава Радой, – а когато е студено Мина какво яде? Кой се грижи за нея?

– Иван не я оставя без храна, – засмя се Дончо, – а като наближи да си идва Геро, двойна порция подготвя. Нали дълго е пътувал и той трябва да си хапне нещо.

– Какво толкова, двойка щъркели, – сбърчи нос Радой.

– Щъркелите обикновено не оставят дълго с един партньор, – обясни дядо Горан. – Ето защо историята на Мина и Геро е толкова специална. Между другото тази „брачна“ двойка има повече от 40 щъркелчета, за всичките тези изминали години.

– От верността и любовта на тези два щъркела, – усмихна се Дончо, – може да почерпи вдъхновение всяка влюбена двойка.