Двама ученика дълго оспорвали идеите си. Единият смятал, че всичко в живота е предопределено, а другият твърдял, че човек сам твори своята съдба.
Не могли да стигнат до разбирателство, за това се обърнали към учителя си.
– Учителю, как смятате, кой от нас е прав? Аз мисля, че всичко в живота е предопределено и човек не може да повлияе на съдбата си.
– Прав си, – казал учителят.
– Но как така? – започнал да оспорва другият ученик. – Нима е така? Аз смятам, че човек сам твори своя живот. Ако всичко е предопределено, тогава какъв е смисъла на живота?
– И ти си прав, – казал учителят.
– Но как е възможно и двамата да сме прави? – попитал ученикът, който смятал, че е творец на живота си.
– Ти сам твориш живота си, а той е намерил предопределението на съдбата си, за това казах, че и двамата сте прави, – пояснил учителят.

В центъра на Санкт Петербург пътна помощ е преместила изоставена кола, в която живеело куче. И не просто живеело, а охранявало старата „Лада“.

Местен жител, който видял кучето в колата, се опитал да отвори вратата, но не успял, за това се обадил в полицията. Оказало се, че вратата не била заключена.

Вътре колата изглеждала напълно обитаема. Ключът бил в стартера, имало и лични вещи – книги, цигари. Изглежда, сякаш собственикът току-що е излязъл от колата. Хората се чудели какво може да е станало с него. Може да е получил инфаркт или го е сполетяло някакво нещастие.

Но кучето и без хазаин, не е оставило колата нито за минута. Колко време животното е било в нея, никой не знае. Когато отворили вратата на колата, кучето изглеждало с напълно изчерпани сили и едва се държало на краката си. Хората започнали да го хранят. За сега го наричат „Кучето“, друго име не са му дали.

Много от хората не са безразлични към съдбата на кучето. Те вярват, че стопанинът му ще се върне за своя четириног приятел и ще настъпят по-добри дни за животното.

Наблюдението на същества създадени от Господа са извор на познание., от който можем да черпим без прекъсване.

От мравките научаваме да трупаме запаси за трудни моменти, от пчелите как се постига ред, от змиите невъзможността да се движим по известни следи. Мисля, че като премахнем особеностите на всеки вид има нещо, което ги обединява и това е инстинкта за самосъхранение.

У всеки у нас има нещо, което ни подтиква да живеем, което ни зове, да не даваме да бъдем отнесени от деморализацията, което ни учи, че след буря идва спокойствие.

На благословения дар вложен в нас от Създателя се дължи това, че неприятности ни нападат, но не ни унищожават. Загубата на един човек не ни обезоръжава напълно. Дори импулсът да се борим срещу смъртта на едно любимо същество не ни завлича в гроба.

Знам, че съществуват и изключения. Не малко са и тези, които не могат да устоят на жестоките превратности на съдбата.

Но нещо вътре в нас ни казва да устоим, да се вкопчим в живота със нокти и зъби, да продължим да се борим, защото още не е даден сигналът, борбата още не е свършила. Звучат последните акорди на песента, но театралното представление още не е приключило.

Само със смъртта свършват мислите, проектите, плановете, които са били в човешкото сърце, но дори и тогава, ако човек е познал Създателя си, това не е нещастие, а стъпка към едно по-добро място.

А докато дойде този преход, трябва да продължим да живеем и да го направим по най-достойния начин.

Човеците са като виното. Злите страдат и боледуват и болката и мъката превръщат в оцет една душа, която би могла да бъде приятна и сладка. Добрите също преминават през трудности и имат същия горчив опит, но също като качествените вина не се вгорчават, а с течение на годините стават все по добри.

Ето, такава е странната съдба на поезията.

Всички я обичат, дирят я, само нея желаят и търсят в живота, а никой, не признава силата й, никой не цени това най-хубаво благо на света, не цени и не благодари на ония, които даряват това благо на хората.

Попитайте, когото искате:

– Кое е най-хубавото благо на света?

И деветдесет и девет на сто от запитаните с жлъчен израз  на лицето ще ви кажат, че най-хубавото благо на света са парите.

– Може би тази мисъл не ви харесва и не хармонира с вашите възвишени идеи — ще каже той, — но какво да се прави, щом човешкият живот е тъй устроен, че само парите създават щастието на човека. Аз не мога да не позволя на своя ум да вижда света такъв, какъвто е — би прибавил той,

Много често преди да достигнем до средата на живота си, започваме да осъзнаваме, колко ценно е здравето. В младостта като, че няма какво да губим, но поради нездравословния си начин на живот ние започваме да боледуваме.
През дълъг период от време основното наше внимание е съсредоточено върху боледуването на децата, а тревожните сигнали на собствения ни организъм забелязваме, когато температурата надвишава 38 градуса. А ако сме заангажирани в живота с много важни неща, съвсем не ни е до боледуване.
Всяко неразположение възприемаме като досадно неудобство. Стараем се да не боледуваме, бързо снижаваме температурата и отново се включваме в работата. Бодростта и силите се възвръщат бързо, ние лесно се възстановяваме и забравяме за болестта.
Изведнъж забелязваме, че силите ни след боледуване не се възстановяват толкова бързо. И за да поддържаме добро здраве ни е необходимо все повече време, сили и пари. А когато дойде първият сигнал за нещо по-сериозно, не се замисляме кое е неправилно в поведението и в живота ни. Вместо това, започваме да се оплакваме от несправедливостта, обвиняваме съдбата, съжаляваме се.
Когато си болен и трябва да лежиш на легло, ти се отказваш от много планове. Трудно осъзнаваш, че в самата болест има определен смисъл. Но какъв смисъл има в болестта?
Болестта е своеобразен урок, сигнал, че не сме живели както трябва, допускали сме грешки в мислите и чувствата си. Болестта е повод да преосмислим много неща в себе си и живота си.
Това е време, когато можем да се спрем и да погледнем на живота си по друг начин. Болестта ни предупреждава в нещо. Не отминавайте нещата така, те не са случайни и безсмислени.