Жегата едва се понасяше. Васко и дядо му бяха седнали под сянката на големия орех сред двора.

Старецът погледна внука си и го попита:

– Какво ще мислят за теб хората, когато си отидеш? Какво ще говорят тези след теб?

– Кое е най-доброто в случая? – попита Васко.

– Да те запомнят като човек, който е живял с вяра в Бога, – отговори дядото.

После поглади мустака си и продължи:

– Трябва да предадеш щафетата на истината, която води към вяра на следващото поколение.

– А ако си неженен или бездетен?

– Макар че не можете да я предадете на собствените си деца, предай я на нечии други. Възможностите са безгранични.

– Не съм се замислял до сега за тези неща, – призна си Васко.

Старецът се усмихна, потупа внука си по рамото и добави:

– Така че,….. предай я по-нататък.

Мария се настани до дядо си и се приготви да слуша. Старецът бе сладкодумен, а внучката му любознателна.

Тя с трепет очакваше какво ще ѝ разкаже този ден.

– Днес е ред на жителите на град Сардис, – засмя се дядо ѝ. – И така, този град се намирал на висока скала, която била почти невъзможна за изкачване. Жителите му били сигурни, че никакъв враг няма да нападне града им. Тази самоувереност довела до разрушението на Сардис.

– Но нали градът бил на висока скала и никой не можел да я изкачи?! – възкликна Мария.

– Хората се гордеели, поради не престъпното място, че никой няма да посмее да воюва с тях, – въздъхна дядото. – Станали арогантни, самодоволни, мързеливи и небрежни. Смятали, че градът е надеждно защитен.

– Тогава,как са успели да го разрушат? – Мария бе нетърпелива.

Но дядо ѝ не бързаше, той бе последователен в разказването и точен.

– Жителите на Сардис не се интересували от укрепването на основите на стените му. След време в тези стени се появили пукнатини. Отначало били малки, почти незабележими, но с времето ставали големи и по-дълбоки. И накрая станали такива, че човек можел да преминава през тях.

– Хората не са ли забелязали това? – попита Мария.

– Дори не са подозирали,че през образувалите се пукнатини може да проникне враг, – уточни старецът.

– И навярно са ги нападнали? – смръщи вежди Мария.

– Една нощ врагът се изкачил на скалата и влязъл през пукнатините. Всичко станало само за няколко минути. Нашествениците заели атакуващи позиции, подготвяйки оръжията си, за да убият всеки, който би се опитал да избяга. На сутринта жителите излезли по улиците и били смаяни, че са обкръжени от врага.

– Наистина много неприятно е, но те сами са си били виновни, – отбеляза Мария.

– За съжаление, много от нас са като жителите на Сардис, – тъжно поклати глава дядото. – Толкова сме заети с житейските дела и толкова уверени във възможностите си, че спираме да забелязваме духовните си нужди. Мислим си, че не е нужно да се грижим за „основата“ на живота си и не забелязваме, че тя вече е напукана.

– А кога става това? – с тревога попита Мария.

– Такова небрежно отношение се получава, когато вярващият не се моли и не се подчинява на Божия Дух. Ако християнинът е толкова зает, че няма време да общува с Бога, тогава скоро ще има големи проблеми, както се е случило с жителите на Сардис. „Затова, който мисли, че стои, нека внимава да не падне“.

Мария сериозно се бе замислила, след като чу поредната историята на дядо си.
Накрая вдигна глава и каза:

– Това означава, че винаги трябва да бъдем нащрек. Да бдим за духовния си живот и за вярата си, която смятаме за силна.

– А защо трябва да бъдем изключително внимателни? – попита дядото.

– За да не паднем, – смело отговори Мария.

Ако животът ви е напукан или вече се е счупил, все още има надежда, че всичко ще бъде наред и животът ви ще бъде възстановен.

Може да се наложи да предприемете спешни мерки, за да „реанимирате“ живота си, но във всеки случай той може да бъде възстановен.

Профилактиката винаги е по-добра от операцията, затова се научете да не позволявате на нещата да стигнат до сериозни проблеми в бъдеще.

Може да си мислите, че молитвата и грижата за духовния ви живот изискват твърде много време и усилия, но те изисква много по-малко усилия и е по-малко болезнено, отколкото първо да разрушите духовния си живот и след това да се опитвате да го възстановите и подобрите.

Пламен бе развълнуван:

– Ти им говориш, а те не искат да чуят. Исус умря за тях … щом Той смята, че заслужават прошка, следователно я заслужават.

Младежът крачеше нервно в стаята и разсъждаваше на глас:

– Ако Исус иска да им прости, това прави ли прошката лесна? Не, в никакъв случай. Може би бърза? Рядко. Безболезнена? Едва ли.

Неспокойствието на Пламен растеше:

– Прошката е колеблива. Има добри и лоши дни. Гняв смесен с любов. …. Правим крачка напред, разколебаваме се и се отдръпваме.

Пламен разроши с длан косата си и продължи:

– Всичко е наред, докато се опитваш да простиш. Спреш ли идва горчивината. И какъв е изводът?

Той се спря и се замисли.

– Ясно, – поклати глава Пламен, – Трябва да продължаваме да прощаваме, колкото и трудно да ни изглежда.

Стоян отново направи грешен избор.

Вместо да си признае, той излъга:

– Не бях аз.

След това измисляше някаква история, с която се оправдаваше, че не е той. С нея би спечелил най-малко награда за Оскар.

Лошото е, че рано или късно истината излиза наяве.

Тогава Стоян се оказа в неудобно положение.

Всички правим грешки. Въпросът е как реагираме на тях?

Отговорът е много прост.

Признайте си и ако можете, поправете нещата.

Този случай нека ви служи като обица на ухото, но го оставете в миналото и продължете напред.

Най-добрият начин да сведете до минимум вземането на грешни решения е като поддържате близки отношения с Бог чрез Неговото Слово.

Сава мърмореше под носа си:

– Да бъда смирен, но какво означава това? И как да го постигна?

Ченко го чу и му предложи:

– Бори се с гордостта и съмнението в себе си.

– Как да се боря? – смръщи вежди Сава.

– Смирението ни дава възможност да се видим в правилни взаимоотношения с Бог и ближния, а това ни води до вярна самооценка.

– Това означава, че ако не успявам да се смиря, развивам неточна представа за себе си, поради гордост или се съмнение в себе си, – Сава се опит да уточни това, което бе разбрал.

Ченко се усмихна:

– Гордостта и съмнението са врагове на смирението. Всъщност те са двете страни на една и съща монета.

– И? – нетърпеливо възкликна Сава.

– Едни вярват, че ние знаем по-добре от Бог нещата, а други, че Той не е добър или достатъчно силен, за да ни промени. Нито едното, нито другото правят много за Бога, защото и в двата случая го сваляме под нас. И горделивите, и съмняващите се вярват, че са по-добри от Бог. Те го показват по различни начини.

– Това е ясно, – поклати глава разбиращо Сава. – Но как да се смиря?

– Просто трябва да научиш какво има да каже Бог за теб, – поясни Ченко. – Потърси в Библията положителните и отрицателни неща, които Бог казва за човечеството. Като научиш Божията истина, можеш да придобиеш себепознание, необходимо за развиване на смирение. За целта трябва да намериш хора, които ….

– Да ме увещават, – бързо го прекъсна Сава.

– Но и да те укоряват, – добави Ченко.

– Това пък за какво ми е? – сбърчи нос Сава.

– Всеки от нас има нужда от хора в живота си, които могат да дадат честна оценка за нас. Те ще възхваляват нашите добродетели, но и ще ни наказват за недостатъците ни.

– Трябва ли да се съглася с тяхната оценка? – попита малко стресиран от тези думи Сава.

– Смирението не означава само съгласие с идеята за това кои сме. То е по-скоро самопознание придобито чрез опит.

– Не изглежда много леко, – въздъхна тежко Сава.

– Най-сигурния начин да го придобиеш е като служиш на другите.

– Ох! … И това ли? – изстена обезкуражително Сава.

Ченко потупа Сава по рамото и му намигна:

– Чрез служене на другите ние научаваме, че дадените ни от Бог таланти и способности ни правят различни, но не и по-добри от нашите ближни.