Бащата повика сина си и двамата седнаха да похапнат от днешния улов. Благой се чувстваше виновен за това, което бе направил. Знаеше, че баща му не разрешава, но въпреки всичко бе ….

Момчето се опита да каже на баща си още преди да седнат да ядат, но баща му не позволи да говорят преди да се нахранят.

Изведнъж долетя ловният сокол на баща му и кацна на рамото му. Благой се зарадва, че вижда птицата. Преди два часа той я бе пуснал да ловува с нея без разрешение от баща си и ….. соколът не се върна при него.

– Не мисли, че си се отървал така леко, – каза баща му – тепърва ще си поговорим. Но аз се гордея с теб, че искаше да поемеш отговорността за неразумното си решение.

Благой внимателно наблюдаваше баща си. Той бе сбъркал. Бе прекрачил забраната дадена му от баща му. Какво ли го очакваше?

– Татко, иска ми се да постъпвам правилно, – подхвана Благой, – но понякога ми се прави, каквото …

Момчето свъси вежди и погледна баща си напрегнато, след това смело продължи:

– Понякога ми се иска да правя каквото си искам. Това означава ли, че съм мекушав и непостоянен, че съм безхарактерен?

– Характерът е твоята същност, – засмя се баща му, – това, което представляваш. Той се определя от решенията, които вземаш и в моменти като този. Когато си сигурен, че никой няма да разбере какво си направил …. или не си направил.

Страхът, че след тази лоша постъпка, баща му ще го накаже лошо и няма повече да му има доверие, се изпари.

– Характерът се изгражда всеки ден, сине и то непрестанно. Плодовете и плевелите на утрешния ден са в семената, които днес засяваш. Твоята власт това, което притежаваш и което ще оставиш след себе си, зависят само от теб. Защото никой не може да превъзмогне слабостите на характера си, ако не реши това сам.

Баща и син дълго се гледаха в очите.

Благой първи наруши мълчанието:

– Разбрах, татко.

– Бях сигурен, че ще ме разбереш. Ти си мой син и аз вярвам, че каквото и да дойде, ти ще се справиш с него.

Родителите на Сергей скрили от сина си истината за настъпващата слепота в юношеството му.

С всяка следваща година момчето виждало все по-лошо, докато накрая на 13 години напълно ослепяло.

Въпреки увреждането си, младежът станал професионален масажист. Дори се оженил.

Сам започнал да осигурява семейството си и се грижел за малкото си дете, когато съпругата му трябвало да си почине или да отиде някъде по работа.

Люшкането бе осезаемо, но не като да стоиш на мачта. Корабът изглеждаше съвсем мъничък в сравнение с безбрежния океан. Това бе „Санта Мария“, а на стотина метра от двете му страни плаваха „Ниня“ и „Пинта“.

– Знаете ли къде се намирате? – попита един от моряците капитана.

А както сами се досещате, капитанът на този кораб не бе никой друг, а самият Христофор Колумб.

– Естествено, че знам, – засмя се Колумб. – Аз съм тук, а ти къде си?

– Наистина ли не знаете къде сме? – попита изненадано моряка.

– Има ли значение, щом знам какво съм тръгнал да постигна? – отвърна Колумб.

– Не ви разбирам, какво точно искате да кажете?

– От дете само чувах: „Знаеш ли какъв си? Ти си необразован и беден. Син си на тъкач, какво можеш да знае за морето?“ – Възмутено тръсна глава мореплавателят. – Няма значение къде съм, важното е, че знам къде отивам.

– Къде отивате?

– Отивам към Новия свят.

Преди шейсет и четири дни Колумб бе тръгнал с кораби от Испания. Христофор вярваше, че ще види богата земя, където хората ще ги посрещнат като герои. За него това място бе земя, където човешките мечти се сбъдват. Това ще бъде Новият свят открит от Колумб за крал Фердинанд и кралица Изабела. Те бяха финансирали експедицията му.

Деветнадесет години Колумб бе търсил подкрепа, а през това време бе осмиван за идеите си и въпреки това, той все пак успя.

– Ще намеря нов търговски път, като пътуваме все на запад, – засмя се на себе си Колумб. – Светът е объл, а не плосък, приятелю. Ние плаваме по повърхността на сфера и никога няма да достигнем до ръб.

– Май вие сте единствения човек, който вярва в това.

– Това няма значение, истината е само една. Дори и хиляди хора да вярват в някоя глупост, тя си остава глупост.

– А не се ли страхувате, че ще ви смятат за луд?

– Който се страхува от критика, ще умре в бездействие. Страстта се ражда в сърцето, тя ти помага да постигнеш най-големите си мечти. Подхранва убежденията ти. Мотивира околните да се присъединят към стремежите ти.

Двама моряци надникнаха иззад наблюдателницата, към тях се прибавиха още петима. Те помахаха с ръка на Колумб, да отиде при тях.

На кораба бе възникнало недоволство. Първият помощник капитан беше застанал начело на бунта. Той застана срещу Колумб и каза от името на екипажа:

– Всички сме на едно мнение, капитане. Пътешествието ни беше до тук, време е да се връщаме.

Колумб погледна насъбралите се мъже и каза:

– Ние почти стигнахме. Най-трудната част мина, утре ще видим земя.

– Стига, – извика помощник капитана, – наслушахме се на налудничавите ви брътвежи. Хората изнемогват. Аз и другият помощник капитан решихме да поемем обратно.

Колумб се усмихна сковано:

– Трябва да ви напомня, че храна и вода имаме само за десет дни.Смяната на курса ще ни доведе до сигурна смърт. В името на Бога призовавам ви да помислите трезво. Плавали сме 64 дни, ако се върнем, до кое пристанище ще стигнем? Единственият възможен курс е напред. Единствената ни надежда е да продължим.

Моряците наведоха глави, те бяха разколебани. Един от тях се обади:

– Наистина ли е възможно, капитане, да открием земя?

– Не, не е възможно, – засмя се Колумб. – Великите дела не са за тези, които вярват във възможното. А що се отнася до това дали ще открием нова земя – да, ще открием.

Помощник капитана пое въздух и каза:

– Извинете ме, капитане, че не дообмислих добре нещата …..

Колумб махна с ръка:

– Върви и води моряците! И вярвай.

Повечето хора се провалят, защото са нерешителни. Когато смелият човек се изправи пред предизвикателството, търси начин да го преодолее. Сърце изпълнено с решителност, не чака да се появят подходящи условия., защото условията никога не стават удобни.

Нерешителността на човек, пречи на Всевишния да извършва чудеса. Бог влага някаква идея в теб и ти трябва да се бориш за нея. Ако чакаш, чудиш се, съмняваш се, двоумиш се, означава, че не се покоряваш на Бога.

Ако отидете на старото Нортамско гробище в Америка, посетете непременно гроба на Дейвид Брейнард и близо до него стоящ гроб на Еруса Едуардс, която той много обичал, но двамата не доживели да се оженят.

Какви надежди, какви очаквани за Божиите дела са отишли в гроба с измъченото тяло на младия мисионер. От делата му не било останало нищо, освен спомена за него у десетки мургави новопокръстени индийци.

Старият пуритан Джонатан Едуардс, който се надявал да приеме Дейвид Брейнард  за свой син, събрал разкази за живота на младежа в една малка книга.

Тази книжка прелетяла океана и попаднала на бюрото на студента от Кеймбриджкия университет – Хенри Мартин.

Бедният Мартин! Защо е трябвало толкова образован човек, с такива блестящи способности да жертва живота си на мисионерското поле сред индийците?

Какво е придобил, когато се е връщал в къщи от Индия с разбито здраве?

Влачейки се по северното крайбрежие на Черно море, стигнал до един изоставен двор. Тялото му изгарящото от висока температура се гърчело върху прохладната земя. Там умрял съвсем сам.

Защо е било всичко това?

От преждевременния гроб на Брейнард и самотния гроб на Мартин, далече от бурните води на Черно море се родила благородната армия на съвременните мисионери.

Тази сутрин Наско се събуди пръв. Той излезе през задната врата, за да се поразходи на чист въздух.

Изведнъж спря и разтърка очите си от изненада.

В короната на едно от дърветата пред дома му бе кацнала къщичка. Той беше абсолютно сигурен, че предния ден я нямаше там.

Но това не бе каква да е къщичка, изградена от различни парчетии и талашит. Къщичката бе прецизно сглобена без нито един пирон. Това беше къщичка мечта за всяко дете.

Докато Наско стоеше със зяпнала уста, входната врата се отвори и от нея се показа дядо Мартин. Той им бе дошъл на гости вчера. Домъчняло му за внуците и бе пристигнал,  да ги види

– Мислиш ли, че ще им хареса? – попита старецът с грейнала усмивка на лицето.

– На кого? – попита Наско, който още не можеше а се отърси от шока.

– На синовете ти, – засияха очите на дядо Мартин. – Дали ще я харесат, как смяташ?

– Невероятна е, – възкликна като малко дете Наско. – Как я направи? Кога успя?

– О, аз имам много свободно време. Лъчезар и Венко ми помогнаха. А ако питаш за конструкцията, взех я от един сайт в Интернет.

Наско го погледна подозрително, дядо Мартин и Интернет, невъзможно. Та той беше възрастен човек, знае ли изобщо как се борави с компютър.

До колкото си спомняше в старата му къща, няма компютър, нито го бе видял на някой друг да работи  извън дома си.

– Запомни, Наско, – каза дядо Мартин, като престана да се смее, – човек може да направи всичко, което поиска и пожелае. Нещата не опират до пари или недостиг на време. Когато човек трябва да постигне нещо в този живот, единственото, което му липсва е само идеята.