Симеон доста се забави от училище. Това не беше обичайно за него. Майка му се притесни. Какво ли не мина през главата ѝ.

Изведнъж входната врата се тропна и Симеон нахлу като ураган в стаята. Поспря за малко, погледна притеснените си родители и побеснял заяви:

– Цял час ни държа морал.

– Кой? – попита баща му.

– Тодоров, кой друг, – буйно размаха ръце Симеон.

– Какво се е случило? – попита майка му.

Симеон свали якето и заедно с чантата ги хвърли на леглото. Седна на фотьойла и нервно започна да разказва:

– Тодоров влязъл в класната ни стая, а на дъската пошело: „Николова е глупачка и мръсница!“ Когато нахълтахме всички след физическото, изгледа ни свирепо и побеснял попита: „Кой е авторът на този шедьовър?“, а ръката му сочеше черната дъска.

– Навярно никой не си е признал, – коментира баща му.

– Най-напред се стъписахме и мълчахме. После Владо започна: „Та каква учителка е Николова? Тя не може една задача да реши. Когато преподава урок, все гледа от лисчето и от там преписва решението на всички задачи“.

– Всеки учител решава задачите предварително, – опита се да обясни майка му. – Какво странно има в това.

– Да, но при нея не е така, – упорстваше Симеон. – Мъжът ѝ е много добър математик и е решил всичките задачи от учебника. Той е инспектор по математика.

– И от къде сте сигурни че е така? – попита недоверчиво баща му.

– Много сте „осведомени“, – не без ирония се обади майка му.

– Не ми вярвате?! – буйно реагира Симеон. – Като подхване да решава някоя непозната задача, спира, изтрива всичко и започва отново, но до краен резултат не стига. Тя е много взискателна към нас, но не и към себе си.

– И навярно това сте разказали и на Тодоров? – попита майка му.

– А той какво каза? Как реагира на вашите нападки? – полюбопитствува баща му.

– „Не вярвам, чак толкова да е изостанала, – гласът на Симеон придоби дразнеща интонация, вероятно се опитваше да имитира учителя си. – Преувеличавате! Търсите начин да смекчите вината си, заради това, което сте написали на дъската“.

– Е, и? – родителите му леко бяха проточили шии напред.

– Казахме му, че това е истина, но той не повярва, – тъжно констатира Симеон.

– А ти какво мислиш по въпроса? – погледна го изпитателно баща му.

– Тя не само нищо не разбира от математика, но има и отвратителен характер, – заяви категорично Симеон.

– Не преувеличаваш ли малко? – скастри го майка му.

– Не! Вчера вдигна Данчо на дъската, за какво ли не го пита, а той отговоти правилно на всичките ѝ въпроси. После му даде задача, която не сме решавали досега. Данчо започна, стигна до някъде и спря. Тя ентусиазирано грабна тебешира от ръката му и започна да решава, но и тя спря. Избърса написаното и пак почна да пише, така няколко пъти …. Мълча, пухтя, а накрая заяви: „Има нещо сбъркано в условието на тази задача“. А на Данчо му писа четворка, а той е много умен. Отличник на класа е, най-добрия ни математик. А тази четворка ще остане единствената му ниска оценка в бележника.

– Как завърши разговора с Тодоров? – попита баща му.

– С конско, с какво друго, – поривисто скочи Симеон. – Не сме уважавали учителите си. Винаги сме били най-умните и нищо не ни се доказвало. Никога не сме си признавали вината си, другите ни били виновни за всичко …..

– И е бил прав, – защити го баща му. – Много сте вирнали галва….

Симеон не дочака тирадата на баща си, прекоси стаята и със замах затвори вратата след себе си.

В магазина нямаше много хора. По обяд малцина прекрачваха прага му. Дали заради горещината или поради  това, че по това време хората си почиват, но почти всичко замираше и рядко се виждаше някоя жива душа на улицата.

Днес поп Минчо бе застанал зад едно младо момиче, което пазаруваше. Когато тя сложи продуктите в чантата и тръгна към вратата, поп Минчо я спря и попита:

– Ти от кои беше?

Девойката се смути и наведе очи надолу. Магазинерката ѝ се притече на помощ:

– На Ставри е внучка, ….. живеят близо до новия ресторант.

– Не исках да те притеснявам, девойче, – каза поп Минчо, – нямам никакви лоши намерения спрямо теб. Когато те погледнах ми напомни на един мой познат, за това те попитах от кои си. Аз съм стар човек. В това село всички ги зная, ей от такива малки, – и ръка му се издигна на около три педи от земята. – Всички тук съм кръщавал, за това ги зная.

Зад попа бе застанала жена на средна възраст. Когато чу последните думи, тя се засмя.

Поп Минчо се обърна към нея и попита:

– Защо се смеете? Аз наистина съм кръщавал почти всички хора в това село.

– Вярвам ви, – каза жената,- но се питам когато кръщавате малки деца те разбират ли какво се случва с тях?

– За това се избират кръстници, – спокойно обясни попа.

Изведнъж жената осъзна нещо, което не бе разбирала до сега и попита:

– Нещо като настойници на детето?

– Да, – потвърди поп Минчо. – Докато детето расте, те заедно с родителите му са длъжни да го наставляват в правия път.

До сега тази жена, както и повечето хора, бяха виждали в кръщението, един безмислен ритуал. Кръстниците формално присътваха на церемонията, но по-късно съвсем не се грижеха за духовното израстване на детето.

Те само на име се водеха кръстници и често ходеха или приемаха детето и родителите му на гости.

Така един ритуал губи смисъла си и се превръща в традиция, която се изпълнява формално, без някакво особено значение за учатващите в нея.

 

Една млада християнка попитала по възрасте във вярата човек:

– Може ли християнин да посещава места, където хората се веселят?

– Може, – казал той, – само, че няма да излезе от там, такъв, какъвто е влязъл.

– Как така? – изненадала се девойката.

– Това е все едно с бяла рокля да влезеш във въглищна мина. Роклята ти ще бъде ли бяла, когато излезеш оттам?

– Разбрах какво искате да кажете, благодаря ви, – казала девойката.

Измита с кръвта на Исус Христос човешката душата е много впечатлителна, затова местата за развлечение, лошите компании, недобрите филми и книги винаги остават своя отпечатък върху нея.

Не е беда, че християнина е лишен от всичко това. Общото умствено и морално ниво от това няма да паднат, а ще останат такива каквито са били, но душата ще се запази чиста.

Душата на всички Божии създания е върховно творение. Няма нищо по-ценно от душата. Както женихът е за невястата, така е Христос за християнската душа. Както невястата се обрича, така и човешката душа чрез вяра се обрича на Христос.

Невястата остава своя дом и родителите си и се прилепва към своя жених, така както християнската душа се обрича на Христос.

Цеността на душата не се определя от способността ѝ да се издига на високо, а да бъде на разположение винаги. Душата е като диамант и се цени по чистотата ѝ.

Днес Васко се прибра по-рано от работа. Беше напрегнат и притеснен. Жена му Елка го посрещна на вратата и го попита:

– Какво се е случило?

Васко махна с ръка и раздразнено отговори:

– Нали ги знаеш техните безкрайни аварии. За машините няма профилактика, няма ремонт, докато спрат на цяло.

– Търси те братовчед ти Стоян, – каза Елка.

– Кога?

– Няма и час, откакто си тръгна.

– Да беше ме почакал, – свъси вежди недоволен Васко. – Какво се е случило?

– Невена го напуснала.

– И защо?

– Събрала си багажа и му казала: „Повече с теб не мога да живея“.

– А детето?

– Оставила му го е.

– Е, как няма да го остави, – плесна с ръце Васко. – Това дете го отгледа и продължава да се грижи за него  майка му.

– Напуснала го е преди една седмица, – смотолеви Елка.

– И защо до сега е мълчал?

Елка вдигна рамене:

– Надявал се е, тя да се върне. По-късно разбрал, че са ѝ дали гарсониера в новия квартал.

– Как няма да ѝ дадат, тя е такава красавица, а и знае как да се умилква.

– Е, все ние жените сме виновни за всичко.

– Много добре знаеш, – заговори спокойно Васко, – че тя ходеше и с други мъже, не беше и майка на детето си, а за домакиня изобщо не ставаше. Нямаше нищо, което да я свързва с Васко и неговия дом.

– Ти пък от къде знаеш това? – сопна се Елка.

– Не трудно да се усетят пукнатините в едно семейство. Стоян се беше превърнал в слугиня. Переше, готвеше, чистеше, даже и дрехите си шиеше сам, а майка му се грижеше за детето им, докато Невена ходи на фризьор, маникюри, педикюри, на ръцете ѝ златни пръстени и гривни, на ушите и обици с разноцветни висулки. В джоба ѝ ключ за лада. Родителите ѝ дават доста пари. С една дума, има си всичко, за какво ѝ е семейство и допълнителни грижи.

– Дразниш се, защото е еманципирана жена, – усмихна се предизвикателно Елка.

– Нямах предвид това, – реагира остро Васко.

– Щом има възможност, защо да не е хубава и привлекателана…..

– За чуждите мъже, нали?! – прекъсна я Васко.

– А защо не за своя? Кой бяга от красивото?

– Знаеш, че при нея нещата не стоят така. За Невена 500 лева са нищо. С лекота харчи пари наляво и надясно. Такава жена не може да бъде добра майка, нито истинска съпруга. Тя е глезла. Създава си други връзки. Има други амбиции и желания, които я отдалечават от семейството.

– Не вярвам да е толкова коравосърдечна, нали има дете, – каза Елка.

– Помисли добре, – каза по-кротко Васко. – По цял ден я няма у дома, друг гледа детето ѝ. Не го вижда седмици наред, не чува гласа му, не я боли, когато то заплаче. Не го гали, не го целува. Истинската майката дори, когато бие детето си, го прави от обич. Ето тези връзки, които държат родители и деца в едно, не са създадени. Възможносттите, която Стоян е дал на Невена, ѝ е помогнал да се откъсне от семейството и тя си е създала самостоятелен живот извън него.

 

Всеки път, когато се роди дете, той или тя автоматично се превръща в част от  семейството. Това дете получава възпитание първо от родителите си и расте здраво и силно.

Същото се отнася и духовно израстване. Когато сте родени отново, вие автоматично става част от семейството на Бога. Но вие трябва да станете член на местната църква, която е част от Божието семейство.

Разликата между това да бъдеш  наблюдател в църквата и църковен член е ангажимента.

Наблюдателите са зрители от кулоарите, членове участват в дейностите на църквата.

Наблюдателиет са потребителите, а членовете са сътрудници.

Наблюдателите искат само предимствата в църква, без споделят някаква отговорност. Те са като двойки, които искат да живеят заедно, без да се ангажира с брак.

Защо е важно да се присъединим към местната църква?

Това е необходимо, за да се ангажираме чрез братята и сестрите реално, а не само на теория.

Бог иска да обичаме истински всички хора, а не само идеалните. Можете да прекарате целия си живот в търсене на перфектната църквата, но никога няма да я намерите.

Вие сте призвани да обичаме несъвършените грешници, точно както прави и Бог.

Бог очаква от вас да се ангажират с едни и същи неща още днес.

Естествената следваща стъпка след като веднъж сте станали дете на Бога е да се присъедините към членовете на местната църква.

Когато станете християнин вие следвате Христос, а когато станете член църква вие се ангажирате с определена група от вярващи.

Първото решение носи спасение, а второто общение.