Веднъж Евгени Евстигнеев седял в ресторан с Виктор Павлов на по чашка коняк.
– Знаеш ли, – казал Павлов, – преди пет години аз така изиграх една драматична роля, че цялата снимачна група се разплака. Цялата площатка се заля със сълзи. Никой не можеше да устои ….
– Това е нищо! – прекъснал го Евстигнеев. – Веднъжда толкова добре изиграх ролята на мъртвец, че едва не ме погребаха.

Веднъж, когато Падаревски бил в Ню Йорк, американската фирма за пиана „Еолан“, пуснала евтини пиана за ресторанти.
Фирмата се обърнал към известния пианист с предложение.
– Бихте ли изсвирили някой от концертите си на едно от тези пиана. Готови сме да ви заплатим за това 40 хиляди долара, – казал рекламният агент на „Еолан“.
Падаревски шеговито отговорил:
– Съгласен съм и за 20 хиляди. За тези пари аз съм готов да забравя глупавото ви предложение …..

Айфеловата кула е построена през 1889 г. от известния инженер Густав Айфел. От самото начало, тя е предизвикала смесени чувства у парижаните. Много от тях са били убедени, че съоръжението разваля външния вид на града.
Една от най-ревностните противници на кулата бил Ги дьо Мопасан, които редовно призовавал да се премахне това уродливото архитектурно творение.
Независимо от това, авторът често отивал да обядва в ресторанта, разположен на кулата.
Защо ли го е правел?
Върл противник на съоръжението, да го използва за място, където да обядва, не ви ли се струва малко парадоксално?
Няма никава хитрина в това!
Не бихте се досетили за причината, ако не знаете какво е отговорил писателя, когато му задали въпроса:
– Защо обядвате тук?
Отговорът навярно ще предизвика усмивките ви, но в него има логика.
Отговор: „Аз обядвам тук, защото това е единственото място в Париж, от което не се вижда кулата“.

Ицхах  го позна веднага. Трудно можеше да сгреши, всеки ден го бе виждал в лагера. Издебна момента, когато беше сам и доближи до масата.

След това му се представи официално:

– Аз съм Ицхах Щерн. Бях в „Заксенхаузен“ през последната година от войната.. Сега съм се включил към организация за разкриване на нацисти.

Мъжът го изслуша внимателно и с жест го покани да седне на стола срещу него. Наля му шампанско, но Исхах отказа любезно:

– Не ми понася.

– Съжалявам, че е трябвало да преживеете всичкко онова, – каза мъжът.

– Наистина ли съжалявате, – попита Щерн с непринуден и приятелски тон.

За околните двамата изглеждаха, като стари познати, които спокойно си разговаряха.

– Човешкото страдание никога не е било моя цел, – каза мъжът. –  Аз се борех за един по-добър свят. А светът става по-добър, ако група хора грабнат юздите и предвождат останалите. Масите не знаят какво точно искат.

– Да, но тези маси, – започна малко язвително Ицхах, – не искаха същото, което желаехте вие и за това загубихте.

– Загуби човешкия род, – натърти думите си мъжът. – Ние искахме да премахнем посредственото и да направим скок към съвършенството. И в много неща го постигнахме, независимо че загубихме войната.

– Вие грабехте, – Исхах едва владееше нервите си, – Крадяхте усилията и талантите на другите. Отнемахте живота на хората, въпреки че не го наричахте живот, а човешки материал.

Тези думи не бяха приятни на мъжа, но той не реагира. Реши да изслуша бившия концлагерист, не искаше да прави скандал в ресторант.

– Вършеха се лоши неща, които аз не одобрявах, – каза мъжа.

– Лоши неща ли наричате унищожението на милиони хора? – Исхах го погледна право в очите.

– Вие знаете ли кой съм? – попита мъжът. – Да не би да се заблуждавате?

– Не не се лъжа. Такива като вас, трудно се забравят, Себастиян Бернхард, – тихо каза Исхах.

– Сега ви е лесно да ни съдите, – каза Себастиян, защото загубихме. А я си представете, ако бяхме спечелили?

– Търсех те дълго, – каза Исхах

Себастиян кимна с глава и скръсти ръцете пред себе си.

– Няма връщане назад. Това е моментът на истината, – Щерн впи очи в мъжа пред себе си. – Искам да разбера дали осъзнаваш, унижението и болката ми, че бях третиран като „човешки материал“.

– Чесно казано, не се наслаждавам от това, че сте страдали, – каза Себастиян, – но когато се извършват важни преобразования, няма време да се отделя зърното от плявата. Исках да направя действителността по-различна. Вярвах, че съм дошъл на този свят да го променя, а националсоциализма ми даде тази възможност.

– Търсил си идеален свят и красота, – гласът на Щерн звучеше заядливо, – но в лагера, където ние бяхме, нямаше никаква красота. Или може би смяташ експериментите на Хаим за красиви?

– Бях в лагера, – измести погледа си малко в страни Себастиян, – гледах ви, но изобщо не съм мислил за страданието ви. Аз бях облечен в униформата на СС, а вие в карирани дрехи. Имаше установен ред и той не можепе да се наруши. Разбирате ли ме?

– А сега, какво мислите за всичко това? – попита Ицхах.

– Това, което съм ви направил, не беше по някаква моя прищявка, а заради много по-възвишени идеи.

– И не чувствате никаква отговорност за милионите убити? – Исхах беше потресен.

– Вината, угризенията и разкаянивто спират прогреса на човечеството, – Себастиян се поизправи, все едно щеше да държи реч. – Ти изпитваш ли някакви угризения, когато колиш кравата или стрижеш вълната на овцата? Ако ясно се вижда целта и се знае пътя, няма място за колебание.

– И мислиш, че това аз мога да възприема? – попита хладно Ицхах.

– Едва ли, ти си бил на страната на жертвите, – заключи спокойно Себастиян.

– Странно е, че никой от вас не се е побъркал от зверствата, които е извършил?

– Човек може да се побърка само от неща, които не е успял да направи.

Ицхах гледаше този едър и побелял мъж и си каза: „Човек винаги търси извинения, за да оправдае пороците си“.

Една възрастна двойка била поканена от друга такава на вечера. След вечерята двете жени отишли в кухнята, а мъжете им продължили да разговарят.
Единият казал:
– Вчера вечерта бяхме в един нов ресторант. Прекрасно място. Препоръчвам ви го.
А другият попитал:
– А как се наричаше този ресторант?
Първият дълго мислил, а след това попитал:
– Как се нарича цветето, което подарявате на жена, когато я обичате? Ами, вие навярно се досещата, с червен цвят и тръни?
– Искате да кажете роза?
– Да, да, вярно, – казал другия.
А след това се обърнал по посока на кухнята и извикал:
– Роза, как се наричаше ресторанта, в който бяхме вчера?