Нощта бе плакала. Утрото я завари мрачна, обвита в мъгла. Сълзите ѝ с стичаха по клоните на дърветата.

Слънцето се показа. То се засмя и освети голите върхари. Мъглата хукна и се скри в долчината. Следите от нощната мъка започнаха да се стопяват.

Крум и Валери бяха подранили. Двамата седяха на пейката в градинката пред блока.

Валери се протегна и попита:

– Защо се тревожим толкова днес?

– Грехът е нанесъл поражения във всяка област от живота ни на земята, – уточни Крум. – Всичко е объркано. Божият ред и хармония са напълно разрушени.

– Затова изкушението да се поддадеш на тревогата непрестанно се опитва да се прокрадне в ума ти, – отбеляза Валери. – Къде е нашата защита тогава?

– Тя се крие в постоянната връзка с Бога, – добродушно се засмя Крум, – За нея можем само да благодарим.

– Да съгласен съм, че Божието присъствие ни изпълва с мир и пропъжда всеки мрак, – потвърди Валери.

– Само с Господа можем да се издигнеш над обстоятелствата и да гледаме на проблемите от Неговата гледна точка, – наблегна Крум.

– Ако се държим за Бога, – плесна с ръце Валери, – тревогите ще стоят на разстояние от нас.

Денят настъпваше, но в сърцата на двамата имаше мир и спокойствие. Те знаеха, че каквото и да се случи Бог няма да ги остави.

Евгения отглеждаше сама двете си дъщери. Тя се стремеше да ги научи на правилните навици и умения. Желанието ѝ бе преди всичко да ги научи на труд, да не лентяйстват много.

Катя бе по-голямата ѝ дъщеря. Тя бе на 14 години. По-малката бе Лора, на седем години. Тя имитираше и следваше във всичко кака си.

Един ден Евгения се обърна към по-голямата си дъщеря:
– Ти си вече голямо момиче и трябва да поемеш някои отговорности в дома ни.

Катя се напрегна и очакваше нещо не особено приятно за себе си.

– Имаме си дом и малък двор. Имаш ли нещо против да въведеш малко ред в градината ни. Листата са опадали. Трябва да се съберат и изгорят. Да се прекопаят лехите и около дръвчетата…..

Момичето се намръщи.

– Предлагам за труда си да получиш 30 лева.

Катя се засмя и каза:

– Добре, мамо.

Когато се върна от работа, Евгения остана много доволна. Всичко бе направено така, както бе заръчала.

Катя изтича да я посрещне.

– Браво, добре си се потрудила, заслужаваш парите, които ти обещах.

Двете не забелязаха, кога към тях се бе приближила Лора.

– А моите пари, – каза заинтересовано малката.

– Какви пари? – Евгения се изненада.

Катя взе да шътка и да дава знаци на сестра си да мълчи, но Лора продължи:

– Кака каза, че ако почистя двора, прекопая лехите и около дръвчетата ще ми даде 12 лева.

Елена изпадна в шок. Гледаше двете си дъщери и не вярваше на ушите си.

– Искате да кажете, че Лора всичко е свършила сама и ще получи 12 лева. А останалите ще вземеш ти Катя без да си си помръднала пръста? И това според теб е честно?

Катя се изплези на Лора:

–Порта такава!

Евгения въздъхна огорчена и добави:

– Няма нищо лошо в това да включиш сестра си на помощ, но не и да я експлоатираш, без да вършиш нищо. Сега ще дам парите на Лора, а следващия път си помисли добре.

Катя се нацупи и се затвори в стаята си.

Васко бе днес сам на пясъка и много се радваше на това. Нямаше ги Дидо и Ники. Защо отсъстваха за него нямаше значение.

– Сега няма да разделям дървените си войничета на три армии, – мърмореше си доволно малкото момче. – Освен това няма да се караме, чий ред е днес да победи.

На Васко му изглеждаше несправедливо, да се преструва, че губи. Все пак това бяха неговите войници.

Когато се прибра Васко сподели тези мисли с майка си. Тя го погледна в очите и той разбра, няма измъкване. Предстоеше му да чуе поредния житейски урок.

– Не си ли се замислял, че това „мое, само мое“ е причинило половината беди в този свят? Когато играеш с приятелчета си, войниците принадлежат и на трима ви.

– Дори когато сме противници? – попита озадачен Васко.

– Дори и тогава. Кое по-важно за теб играчките или приятелите ти?

– Харесва ми да бъда с тях, но нали те играят с моите войници.

– Когато ги прибереш в къщи, пак са твои, – майка му се опита да го умиротвори. – Ако се държиш с Дидо и Ники зле ще си вгорчите взаимно живота. Според мен злобата се дължи на най-обикновен егоизъм. Обещай ми, че няма да бъдеш егоист занапред.

– Обещавам, – тихо каза Васко, но продължи да се дразни, когато Дидо и Ники побеждаваха с част от неговите войници.

Животът на Данчо бе изключително динамичен. Той постоянно бе зад волана. И това безразсъдство без почивка даде резултат.

Той катастрофира. Пораженията му бяха сериозна и на косъм бе да загуби живота си.

Сега лежейки в болницата, той преосмисляше живота си и правеше съвсем други планове за бъдещето.

Не знаеше дали ще може да се движи без помощ и изобщо ще успява ли сам да се обслужва, но той не губеше надежда и смяташе, че ще преодолее всичкия този кошмар.

Но ударите в живота идват от там, от където най-малко ги очакваме.

По обяд медицинската сестра му донесе писмо.

Данчо веднага позна почерка ѝ. Ръката му, която държеше писмото се разтрепери от вълнение.

– Какво ли ми пише? – каза си той и започна да чете.

Още от първите редове, веждите му се събраха и едва не извика от болка.

Годеницата му пишеше:

„Може би ти изглеждам безсърдечна, но повярвай ми, чувствам се ужасно. Бих искала да се разделим като приятели. Не ми се сърди и погледни ситуацията от моя гледна точка“.

Безскрупулният егоизъм на решението ѝ го накара да се изсмее на глас. Отдавна не се бе смял така. Дежурната сестра го помисли за полудял и понечи да му даде успокоително.

– Не се тревожете, – продължаваше да се усмихва Данчо. – Годеницата ми ме напуска и се жени за банков бос. Желая ѝ успех.

Раните му заздравяваха, но тази в душата му дълго тлееше в него.

Животът понякога е кратък, а отчаянието дебне на всеки ъгъл и това не може да се пренебрегне.

Единственото, което оставаше за Данчо бе, че се е променил и то към по-добро.

Децата бяха притихнали и слушаха внимателно. Учителката обясняваше как се рисува дърво:

– Ето това, което ви прилича на морков, можете да използвате за ствол, – гласът ѝ следваше ръката ѝ, която оставяше графитна диря върху средно голям бял картон. – Следват равни, тънки клони, а от тях се разклоняват такива мънички клонки, които с големите оформят короната на дървото.

Една част от децата гледаха дървото и мълчаха, други нервно въртяха молив или пастел в ръцете си, а трети надвесили се над белия лист, очакваха с нетърпение да започнат.

– Е, – усмихна се учителката, – сега е ваш ред, да нарисувате дърво.

Момчета и момичета като събудени от сън започнаха едни бързо, други бавно да оформят своите дървета върху листовете пред тях. Имаше и трети, които безпомощно се взираха във нарисуваното от учителката и нерешително приближаваха ръката си, но не започваха, а страхливо се отдръпваха назад.

Петрана реши да нарисува своето дърво така, както тя го виждаше. Използва формата на морков за ствол, но клоните ѝ бяха вълнообразни.

Момичето оглеждаше старателно рисунката си и си мислеше: „Тези разклонения на дървото се получиха доста гъвкави. Така са по-красиви и на мен повече ми харесват. От далече си личи, че това е истинско дърво. Усеща се как вятърът люлее клоните му ……“

Петрана продължаваше да се любува на дървото си, тя очакваше похвала за своето творение. Надяваше се другите да се възхищават от него, но ….

– Петрана, това изобщо не прилича на дърво, – грубо я смъмри учителката. – Ти погрешно си го нарисувала. Какво ви показаха аз?

Момичето наведе глава и едва не се разплака.

В този миг пет годишната Петрана се зарече: “ Ще ви докажа, че мога да рисувам дървета и то истински …“

Но на глас не отрони нито една дума.

Минаха години. Петрана Василева стана художничка.

Тя рисуваше не само дървета, но всяка една от фигурите в картините ѝ сякаш се движеше. Клоните на дърветата се разлюляваха от тих или бурен вятър. Топката летеше нагори, намеквайки за сблъсъка се преди секунда с твърдия паваж……  В картините ѝ се усещаше движение и нестихващ живот.