Ако не сте изпробвали дадена дейност, то не се присмивайте на другите и не ги съдете за това, че те не правят така, както вие смятате за правилно. Не се хвалете от рано, че нещо ще направите отлично, тъй като само в края работата ви краси.

Гърците определят думата „самохвалство“ като душевно качество на човека претендиращ, че притежава това, което в същност няма. Теофраст е изследвал характера на такъв човек, сноб, човек с големи претенции.

Такъв индивид се залавя за търговски сделки, които съществуват само в неговата глава. Претендира за връзки с влиятелни хора, които нямат въобще. Говори за подаръци, благотворителни и обществени заслуги, които никога не е извършвал и заслужавал.

За дома, в който живее, той говори постоянно, че е твърде малък за него и той трябва да си купи по-голям.

Самохвалството е лоша препоръка.

Похвалата мирише хубаво, ако се произнася от чужди уста, но от собствените тя лошо дъхне.

Самохвалството е несъвместимо със мъдростта.

„Нека те хвали друг, а не твоите уста, – Чужд, а не твоите устни“.

Не молете Бога за спокоен живот, молете се да бъдете смели. Не искайте труд, който е по силите ви. Искайте сили, съответстваща на работата, която вършите. Тогава работата, която извършвате няма да бъде чудо, а самите вие ще бъдете чудото.

Трябва да запомним, че не в условията на спокоен живот и задоволяване на капризите Господ ще ви доведе до висините. Безгрижния живот не води нагоре, а надолу.

Небесата винаги се намират над нашите глави, за това ние трябва да насочим погледа си нагоре.

Ако хората избягват това, че скъпо струва, изисква саможертва или въздържане и жертви, но труд и много лишения, то трябва да са наясно, какво точно искат.

Вие няма да получите чудесен мек път, минаващ през зелени поляни, а такъв който с ръце трябва да си го разчиствате.

Само така ще стигнете до величествените върхове на планината.

Красимир скоро бе загубил работата си. Не, че не се справяше добре, но поради намален бюджет, се наложи съкращението на много хора там, където работеше и за беда, той попадна между уволнените.

Нямаше никакви други доходи, така че изпадна в затруднение. Оставаше му само едно, да се обърне за помощ към Господа.

Много скоро след това Красимир започна да се грижи за възрастни и бездомни хора. Предишната му работа като санитар го бе подготвила за това поредно предизвикателство.

Така започна един нов етап в живота на Красимир.

Когато се случва нещо, което не разбираме, можем да се доверим на Бога, защото Той вижда цялата картина на нашия живот.

Нека бъдем уверени, че Той действа във всяка ситуация, дори тогава, когато се чувстваме объркани и отчаяни.

Вече се мръкваше. Хората вървяха и се притесняваха пред това, което ги очакваше.

– Сега ли се намери да се свършва този свят, – мърмореше закръглен господин, – точно когато съм поканен на гуляй. Какво нещастие само!

– Е, аз нямам нищо против свършека на света, – шепнеше дребен човечец, който страхливо се озърташе наоколо, – стига да знам, че светът е свършил по-рано за шивача и обущаря, на които дължа пари. Така няма да ме притесняват повече.

Две прегърбени бабички бавно пъплеха по една стръмна улица.

– Не дай си Боже, да ни стигне и това, – мънкаше едната.

– Тази нощ ще е, така казаха по телевизора и радиото, – каза другата. – И как няма да стане? Не виждаш ли накъде е тръгнал света.

– Ох, – изпъшка първата, – то ние сме си изживели своето, ама младите нищо не можаха да видят.

– Проклятие, – крещеше млад мъж, – таман се докопах до по-хубава работа и се оправиха финансите ми и …. светът свършва! Това е ужасно!

– Утре ме чакаше търг, – недоволстваше слаб мъж с очила и късо подстригана брадичка, – всичко беше добре изпипано и нагласено, най малко десет хиляди бона ме очакваха и ……с този свършек на света всичко отиде по дяволите.

– О, – подсмихваше се дребно старче, – по-добре сега да свърши света. Като си помисля, че в съда ме чакат 40 дела, настръхва ми косата. Така поне всичко ще отпадне и главоболията ми свързани с това.

– Ами моите вересии, – едва не се разплака леко закръглен мъж с мустаци, – останаха насъбрани.

– А нашата вечеринка, – тресеше се от страх едра съсухрена дама, – която с толкова труд успяхме да организираме?! Какво ще стане с нея?

– Как какво?! – засмя се самодоволно едра яка дама, – Ще си я проведем.

– А свършека на света? – попита първата жена.

– Глупости! Всичко е лъжа. Плашат само хората.

Насред площада бе застанал възрастен мъж,с дълга бяла брада. Той бе облечен в дрехи, които не бяха сменяни поне от година и тържествено говореше, сякаш пророкуваше:

– Светът ще свърши тази нощ! Всички щастливци треперят пред тази страшна минута. Трудно ви е да се разделите с топлите си завивки, меките дюшеци, разкошната си храна и вина. Ха-ха-ха! Тази нощ ще се тури край на вашите безобразия, но ще се свършат и безкрайните ми мъки, страдания и адско тегло. Това, което щастливците наричат свършек на света, всъщност е започване на нов живот. Това пред, което треперите сега, ние копнем за него отдавна …..

Изви се силна буря, която продължи цяла нощ и не спря и на другия ден. Тогава всички затаиха дъх и се учудеха, оглеждайки се наоколо, че светът още не бе свършил.

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.