Дамян беше загубил съзнание. Бяха го улучили в крака, а той беше започнал да гангренясва. Асен наведе глава, ако загубеше сега Дамян, губеше всичко.

В селотосе изредиха много лечители и знахари. Пускаха му кръв, мажеха го с какво ли не, опитваха се да влеят някакви отвари в устата му, но всички вече знаеха, че Дамян си отива.

– Какво ще кажеш, – обърна се баба Вида към Асен, – да му направим по нашия обичай?!

Асен кимна с отнесен поглед.

Този обичай беше много древен и се използваше в много редки случаи. Когато нищо не можеше да помогне на умиращият, викаха жена от рода. Тя трябваше да прекрачи през умиращия, ако беше „чиста“ пред мъжа си, болният оздравяваше, но само един път да бе изневерила, човекът умираше.

Този обичай служеше не толкова като средство за изцеление, колкото като изпитание на женската вярност. Асен се съгласи, защото всички други средства бяха изпитани.

Събраха и наредиха всички жени от рода. Жените се колебаеха, срамежливо навеждаха очи, криеха се една от друга, но никоя нямаше смелост да прекрачи Дамян.

Асен гледаше жените и не можеше да повярва на очите си. „Нито една ли от вас, – едва не изкрещя той, – не е останала вярна на мъжа си?“

Изведнъж се чу  едно слабо гласче:

– Нека аз да го прекрача!

Това беше Зорница. Любовните ѝ похождения се знаеха из цялото село, но никой не посмя да възрази, че тя не е чиста.

А тя бе премислила и превъртяла вече всичко през главата си. “ Нима може да умре един мъж, само защото го е прекрачила жена, – помисли си Зорница. – Това са пълни глупости и суеверия. Ако умре, умре и без това е много зле. Нима Бог би помислил за мойте грехове сега, когато пред Него лежи и бере душа Дамян? Ами ако оздравяе, – засмя се тя, – всички са длъжни да признаят, колко съм добродетелна. Голям смях, ще падне“.

Хората загубили дар слово от наглостта на Зорница, погледнаха към Асен. Той беше отчаян и кимна глава утвърдително.

Зорница повдигна дългите си поли и прошепна:

– Благослови ме, Господи!

Тя прекрачи болният и бързо се обърна.

Стана истинско чудо. Дамян отвори очи, трепна и поиска да стане. Ярка руменина заля пребледнялото му лице.

Хората започнаха изумени да се споглеждат ……

След няколко дена Дамян можеше вече да ходи, като куцаше с левия си крак. Отока спадна и работата вървеше към оздравяване.

Хората така и не разбраха, какво бе станало, познаваха Зорка, знаеха какви ги върши, но чудото бе станало. Един дядо, който живееше накрая на селото бе казал през тези дни:

– Бог се смили над нашия юнак, Зорница няма дял в тази работа.

Малцина го чуха, но повечето хора мислеха като него, макар и да не бяха казали нищо на глас.

Вера пъхна ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехна.
– Вера?
Сърцето на Вера се сви. Като че ли тази вечер всичко вървеше наопаки. Госпожа Димитрова, съседката ѝ, често проявяше неутолим интерес към живота ѝ.
– Пристигнаха дрехите ти от химическото чистене, – каза жената. – Ей сега ще ти ги донеса.
– Благодаря, – каза Вера и отвари вратата.
На изтривалката имаше  купчина рекламни материали. Вера ги подритна и те се разпиляха в коридора.
– Ще ги занеса за рециклиране веднага, щом ми остане някакво време, – промърмори на себе си Вера.
Съседката бе застанала до Вера, стискайки в ръка опакованите в найлон блузи.
– Вие, младите, сте толкова заети! – зацъка възрастната жена.
– Много ви благодаря, – посегна към дрехите Вера.
Съседката нахално се напъха вътре в апартамента.
– Извинявайте, доста е разхвърляно, – каза Вера. – Все се каня да въведа някакъв ред …
Вера побутна жената към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, които ѝ доставяха по телефона.
В кухнята бе оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях бе бодната бележка от новата ѝ чистачката.
„Скъпа Вера, всичката ти храна е с изтекъл срок на годност. Да я изхвърля ли? Имаш ли препарати за почистване? Потърсих, но не успях да намеря такива. Не изхвърлих кутиите от китайска храна, ако трябва да го направя кажи ми. Елена.“
Съседката също прочете бележката. Миналия месец ѝ изнесе лекция, че трябва само да сложи малко зеленчуци в тенджерата и да ги кипне, става за не повече от десетина минути.
Може и да беше права. Вера никога не бе готвила.
– Много благодаря. – Вера бързо изтласка възрастната жена към вратата. – Много сте мила.
– Пак заповядай, – тя погледна с дребните си очички Вера. – Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш много пари.
Вера я погледна недоумяващо:  „Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя“ – едва не изкрещя в лицето ѝ.
– Освен това на едната ѝ липсва копче, – добави жената.
– Добре, – съгласи се Вера. – Вижте … това не е проблем.
– Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! – заяви шокирана госпожа Димитрова.  – Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче, игли и конци.
– Нямам игли и конци, – обясни Вера възможно най-любезно. – Не мога да шия.
– Поне едно копче можеш да зашиеш! – възкликна жената.
– Не, не мога, – отвърна Вера, стресната от изражението й. – Това не е проблем. Ще си купя нова.
Госпожа Димитрова бе ужасена.
– Наистина ли не можеш да зашиеш едно копче? Майка ти никога ли не те е учила?
– Ами …. не. Не ме е научила.
– По мое време, – заклати глава госпожа Димитрова, – всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи, ….
Всички тези неща абсолютно нищо не говореха на Вера.
– По мое време …. вече не ни учеха на такива неща, – отвърна любезно Вера. – Учеха ни как да се подготвяме за изпитите, да си изберем добра кариера, да имаме мнение и как да използваме мозъците си.
Госпожа Димитрова я изгледа продължително.
– Жалко, – заяви накрая тя.
Вера се опитваше да запази спокойствие, но напрежението, натрупало се през целия ден, заплашваше да избухне. Тя бе работила часове наред. Чувстваше се уморена до смърт, беше гладна, а тази бабка ѝ разправя как се шиело копче.
– Не е никак жалко, – отвърна напрегнато Вера.
– Това си е твоя работа, миличка, – съгласи се миролюбиво госпожа Димитрова и се отправи към апартамента си.
Това подпали Вера.
– И защо да е жалко? – попита тя и излезе след съседката. – Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя фантастичен отчет и да спестя на фирмата трийсет милиона долара. Това мога да направя.
Госпожа Димитрова я наблюдаваше от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
– Жалко, – повтори тя, сякаш не бе чула и дума от казаното. – Лека нощ, миличка, – тя затвори вратата, а Вера въздъхна отчаяно.
– Вие чували ли сте някога за феминизъм? – кресна пред вратата ѝ Вера.
Отговор нямаше.

Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Познаваха се от времето, когато и двамата бяха студенти в столицата. Тогава бяха само приятели, но тя забременя. Нина учеше за детска учителка, а Николай икономика.

Случилото се бе шок и за двамата.

– Сега не е време за бебе, – навиваше я Николай. – Предстоят ни трудни изпити. Трябва да завършим.

Нина беше объркана, но накрая се съгласи с идеята на Николай.

Два часа преди уговореното време в една частна клиника, Нина звучеше разколебано:

– Не мога, това е живот, как така …..не мога да му посегна, – сложи глава на гърдите на Николай и се разплака.

– Вземи се в ръце, – умоляваше я той, – това е най-добрият вариант за момента. Не е толкова страшно. В края на краищата цялата работа не е нещо повече от вадене на мъдрец.

Нина изтри сълзите си, но в нея нещо силно се противеше, друго я бяха учили родителите ѝ. Погледна Николай и видя непоколебимия му поглед. Разбра, че той няма да отстъпи, а тя толкова много го обичаше. След това се изправи и примирено пое към клиниката.

Той остана да я чака в едно кафене от другата страна на улицата. Прочете вестника, дори и рекламите, които ненавиждаше. Но времето за него едва се влачеше. Поглеждаше от време на време часовника си и имаше чувството, че времето е спряло, а стрелките изобщо не се движат.

Нина се появи след два часа. Тя беше пребледняла и се наложи да вземат такси. Когато пристигнаха в общежитието, завариха група младежи, които чакаха Николай. Бяха дошли за някакво отдавна уговорено събиране.

Нина се сви на леглото и се зави  през глава, но споровете, виковете, закачките пробиха през одеалото. Прилоша ѝ. Едва си проби път през разгорещената компания и отиде в тоалетната. Зави ѝ се свят. Изглежда действието на упойката беше минало, защото нетърпима болка я разкъсваше.

Не можа да спре надигащата се вълна от нея и повърна. Подпря се на стената, отпусна глава и се разплака. Остана там, докато гостите си тръгнаха.

Когато Николай я откри, Нина цялата трепереше. Прегърна я и нежно я поведе към леглото.

Година по-късно се ожениха, но Нина дълго време не можеше да зачене. Ходеха при какви ли не лекари.

Минаха осем години преди да се появят двете им близначки.

Нина и Николай никога не говореха за онзи следобед в студенската стая …. като че ли бяха сключили негласно споразумение да не повдигат този въпрос. Но преживяната болка и разочарование стояха като невидима стена по между им.

Една млада майка, по професия медицинска сестра, често водела 4-5 годишния си син на работата си. Съобразявайки се със вътрешните правила на болницата, тя му слагала бяла дреха и шапка.
Момчето, пропито с правилата и наредбите на болничното заведение, намерило от някъде обувки и ръкавици и ги нахлузило. Сложило марлена превръзка на устата си и се насочило към операционата.
На строгия въпрос:
– Какво е това?
Момчето с гордост и достойнство отговорило:
– Аз съм микрохирург.
Всички се смяли през сълзи.