За всеки човек има само една неопределима сила, тази на гравитацията. Тя постоянно привлича всичко към земята.

Но когато видите движенията на известния певец Майкъл Джексън, стереотипите се рушат пред очите ни. Краля на поп музиката се оказал талантлив изобретател и се научил да игнорира гравитацията.

Става нещо невероятно, когато за първи път гледаш клипа „Smooth Criminal“ – „Ловкият престъпник“. Майкъл Джексън избива престъпниците по време на танца в белоснежен костюм, става нещо невероятно.. С поразителна лекота той се наклонява на 45 градуса и „раздава шамари“ със силата на гравитацията.

Светът спира, и нищо няма да бъде същото.

С течение на времето, ти осъзнаваш, че тези най-добри и най-епичните танцови движения в света не могат да бъдат резултат от Джаксъновите танцови умения. Трябва да се намери техническата „хитрина“. Ако незнаещ този трик го повтори, рискува да си счупи носа.

Когато Майкъл Джексън направил епическия наклон от 45 градуса в постното видео „Smooth Criminal“, той напълно взривил мозъка на всеки гледащ. За това Майкъл пожелал да пресъздаде този танц при живото си изпълнение по време на турнетата си.

Осъзнавайки, че това ще бъде малко по-трудно, отколкото да прикачи кабел, Краля на попа е разработил специален трик, за да извършите това действие.

Джексън и двама съавтори разработили механизъм за сцепление, който бил вграден в пода на сцената и обувката на изпълнителя.. Той помагал на изпълнителят на трика да се наклонява без да държи центъра на тежестта върху краката си.

Тази система се състои от колчета гъбички, които се издигат над пода на сцената в нужния момент и специалните обувки с опори за глезените изрязани в токчетата, които могат да се плъзга върху колчетата и временно да се закрепят на тях.

През 1993 г. на Майкъл Джексън и на двама съавтори е издаден патент в САЩ за неговите магически обувки.

Тези обувки работили великолепно и всички мислели, че Майкъл Джексън е оспорил гравитацията.

Всичко било добре до септември 1996 г., когато по време на концерт в Москва една от подпорките на обувките се откачила, колчето паднало и певецът се строполил на сцената.

Разбитият чифт обувки са били на разположение на Hard Rock Cafe в Москва и останали там до смъртта на Джексън.

Обувките на супергерой от 80-те и 90-те години се продали на търг за огромната сума от 600 хиляди долара.

Беше вече след полунощ, когато в пицарията се получи последната поръчка.. Всички доставчици си бяха тръгнали вече и собственикът на заведението Данаил реши:

– Ще им я занеса и без това са ми по път към дома.

Когато приближи до вратата на къщата, където очакваха поръчката, бе заобиколен от четирима бандити.

Хулиганите се надявали да ограбят някой мършав студент, но този път късметът не бе на тяхна страна.

Доставчикът на пица се оказал 250 килограмовият полузащитник на националния хокеен състав. Сега кмет на този град, развиващ свой малък бизнес.

Те не биха могли да се справят с Данаил, но един от тях успя да вземе кошницата и хукна да бяга.

Собственикът на пицарията се качи в колата си, позвъни в полицията и започна да преследва крадеца до близкия склад, където той поиска да се скрие.

Полицаите вече бе на път и арестува трима от тях. Четвъртият успя да избяга.

Това не било първото престъпление, което бяха извършили тези младежи. Скоро полицията откри колата на престъпниците. В нея бяха намерени следи от кръв на човек, който скоро бе убит.

Данаил бе щастлив:

– Радвам се, че сам отидох на този адрес и не поставих под заплаха свой служител.

– Данаил бе единствения човек, които не се разтрепера в такива минути, – засмя се офицер Павлов от полицията. – Престъпниците очакваха да срещнат слабичък студент, а се натъкнаха на такава голяма грамада.

Поредната среща на стари приятели. В кафенето бе топло, но задушно. Въпреки всичко Павел и Симо не се отказаха от намерението си и седнаха на една маса.

– Интересен човек си, – нетърпеливо започна Симо, – признаваш любовта и свободата, но защо смяташ политиката за вредна?

– Тя води до конфликти, война, унищожение, … Нима на човек не му стигат недостатъците и болестите?

– Трудът и бизнеса са необходимост, чрез тях човек живее. Е, понякога му се налага да излъже, за да спечели.

– Да бе, – махна с ръка Павел, – всеки измамник може да продаде поредния боклук на някой наивник. Хората не трябва да купуват лъжи! В стойността на продукта са включени материалите и вложеният труд.

– Добре де, може би имаш право, – някак неохотно се съгласи Симо. – Сега погледни от другата страна. Всяка жива твар произвежда отпадък, боклук. И това става, без значение  на колко удобства се наслаждаваш. Какво да ги правим тези отпадъци?

– Много малко хора знаят, какво богатство се крие в тях. Дори и най-отвратителните и миризливи екскременти могат да е впрегнат в работа. Но това не е работа за малоумници.

– Виж, приятелю, позорът е мерило за стойността на труда. Ние и с него се злоупотребява и не можем да се защитим. Ето вземи студената и топлата вода, които получаваме от природни източници. И те са ни дадени, за да живеем добре. А тези, които измислят работата, и предлагат този комфорт, сякаш те го произвеждат.

– Е, утре могат да ни продадат и въздуха, които дишаме. Защото го има и е жизнено необходим. Това е драма за съвременното човечество.

– „Обслужващите“ ни бизнесмени колко плащат за даровете на природата?

– Човек е алчен, захапе ли веднъж кокала не го пуска вече.

– Липсва ни възпитание и морал. Този, който заплаща със заграбеното от природата е престъпник. Нима могат да умират дечица поради липса на вода и топлина?

– В страната ни се убиват за пари, но дори да гръмнат някой и друг милионер бедните ще си останат бедни. Ще свалиш един политик понеже граби, но ще го за мени друг, който е по-гладен и от него.

– Най-слабата държава е по-силна от най-наглата мафия. Но в страната ни искат да има организирана престъпност, защото се хранят от сенчестата ѝ икономика.

– Политиката прави хората бедни, ако краде от работещите за себе си повече, отколкото е разрешено по закон. На какво мислиш се дължи корупцията? На това, че чиновниците са прекалено много. Всеки от тях си е намерил вратичка да точи, какво като има забрани и постоянно се говори за борба с корупцията.

Двамата приятели се бяха доста разпалили в дискусията си. Дори бирата пред тях не можеше да удави недоволството и мъката от това, което виждаха в живота около себе си.

Беше едва седем часа. Скоро съвсем щеше да се разведели. Телефонът в полицията иззвъня. Дежурният вдигна слушалката и чу немощен мъжки глас:
– Спря ме непознат мъж и ме помоли да го закарам до съседното село. Качих го, – гласът на мъжа хриптеше. – внезапно ме удари по главата с бутилка и ми открадна колата. Тя е Mercedes….

Веднага бяха изпратени хора, да заловят престъпника и да помогнат на пострадалия.

След половин час отново се позвъни:

– Аз съм майор Илия Петров. Станах свидетел на следния инцидент. Карах колата, когато ме задмина Mercedes, който след няколко метра събори работник от пътната служба, събиращ боклук отстрани на платното.

– Май същият Mercedes е бил откраднат, – вметна набързо приемащият съобщението.

Майорът продължи:

– Мерцедесът се залюля и падна в канавката. От него излезе мъж. Той отиде до резервоара и хвърли в него запален предмет, а след това се скри.

– Какво направихте?

– Когато приближих колата, тя вече гореше. Освен това пострадалия мъж се намираше на няколко метра от запаления автомобил. Изтеглих го на безопасно място. Цялата кола бе обхваната в пламъци. Спрях едно такси и помоли шофьора, да  откара човека в болницата.

– Накъде тръгна заподозряният?

Майорът съобщи посоката, в която бе изтичал крадецът.

След половин час престъпникът бе арестуван. Той наистина бе откраднал Mercedes, с който направи толкова много бели.

Пострадалият работник бе откаран в болницата. Той имаше фрактури на долната част на краката и на шийните прешлени, но благодарение намесата на Петров животът му бе вън от опасност.

Тони работи като шофьор на автобус в града. Точно при него се качи мъж с момче на три години. Детето крещеше и плачеше, като се опитваше да се отстрани от мъжът. На Тони това му изглеждаше много подозрително.

Шофьорът се вгледа внимателно в лицето на момчето.

„Това не е ли детето, което показват и търсят от полицията, – помисли си Тони. – Скоро това момче е било откраднато от библиотеката“.

Тони спря автобуса и попита пътниците:

– Някой от вас да е виждал една изгубена раница?

Това за загубената раница сам го измисли. Тони обходи автобуса. Спря пред плачещото момченце и го огледа внимателно.

„Точно така, – помисли си Тони, – детето е в сини панталонки и червени джапанки“.

Докато се връщаше обратно в него вече нямаше никакво съмнение. Тони изпрати бързо съобщение по телефона си до полицията.

Когато автобусът спря на следващата спирка, полицаите чакаха престъпника с белезници.

Благодарение на навременната намесата на шофьорът, се избегна лошото, което можеше да се случи на това момченце. За радост на всички детето бе върнато на родителите му.

Един журналист взе интервю от Тони. На шофьорът бе зададен следния въпрос:

– Защо постъпихте така? Не беше ли много рисковано, особено за вас?

– На мястото на това момченце можеше да бъде и моя син, – отговори Тони. – Направих това, което би направил всеки баща.